Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

70

Вашингтон, окръг Колумбия

Понеделник, 13 октомври, 16:50 ч.

Стефани следваше Дани Даниълс по стъпалата, които се изкачваха от вътрешната страна към върха на паметника на Джордж Вашингтон. Президентът беше дошъл пеша от Белия дом в хладното утро. Тя го чакаше навън, пред долния вход. Беше й се обадил вчера, докато се връщаше със самолета от Юта, за да й каже да дойде тук.

Бяха само двамата с Люк. Котън беше взел друг полет, до Копенхаген. Касиопея беше решила да върне тялото на Саласар в Испания. Атмосферата във „Фалта Нада“ беше останала напрегната и Касиопея бе отказала да разговаря с когото и да е от тях. Малоун се беше опитал да се приближи до нея, но тя го беше отхвърлила. Той беше взел мъдрото решение да не я притиска. Касиопея поне донякъде беше права. Те наистина бяха убийци. Само дето имаха разрешително да го правят, без да влизат в затвора. Стефани винаги се беше питала как така убийството е разрешено в нейната работа. Предполагаше, че това се обяснява с глупостите за „по-голямото добро“. Убийството си е убийство — независимо къде, как и защо.

— Моето момче се справи добре, нали? — попита Даниълс, докато се изкачваха.

Стефани знаеше кого има предвид.

— Люк се държа като истински професионалист.

— Той ще се справи с всичко. Ще се радваш, че работи за теб. Дори си мисля, че двамата с него може да се сдобрим.

Стефани се радваше, че Даниълс беше платил този дълг. Още една крачка по пътя към достойното пенсиониране.

Тя никога не беше влизала в паметника на Вашингтон. Странно, като се има предвид, че го беше виждала хиляди пъти. Явно беше от онези места, посещението на които винаги се отлагаше. Изработен изцяло от мрамор, гранит и син гнайс, обелискът беше висок точно 555 фута — почти сто и седемдесет метра. Беше най-високата каменна структура в света и стоеше тук от 1884 г., когато беше положен камъкът на самия му връх. Едно от редките земетресения на Източния бряг преди няколко години беше повредило облицовката му, която беше ремонтирана в продължение на три години.

— Има ли някаква специална причина да не използваме асансьора? — попита тя.

— Ще видиш.

— Къде отиваме?

Агентите на тайните служби чакаха в основата на стълбището. До върха ги очакваха 897 стъпала, както им беше обяснил пазачът долу.

— Само до средата — каза той. — Какво има? Не си ли във форма?

Стефани се усмихна. Президентът си беше върнал чувството за хумор.

— Мога да правя всичко наравно с теб, навсякъде и по всяко време.

Той спря и се обърна.

— Някой ден ще ти припомня това.

— Искрено се надявам.

Двамата бяха сами и се чувстваха добре един с друг. Скоро той нямаше да бъде президентът на Съединените щати, а тя нямаше да бъде негов служител.

Стефани посочи лаптопа, който Даниълс държеше в ръцете си.

— Не знаех, че умееш да използваш такова нещо — отбеляза тя.

— Трябва да ти кажа, че всъщност съм доста добър.

Той не поясни защо е взел лаптопа със себе си, но тя не го и очакваше. Двамата отново поеха нагоре по стълбището. По целия път в ниши в стените бяха монтирани възпоменателни камъни, по които бяха гравирани патриотични послания от дарителите на паметника. Стефани беше забелязала имената на някои градове и щати, много различни държави, масонски ложи, цитати от Библията, карти, военни части, колежи и какво ли не още.

— Всичките ли са дарения? — попита тя.

— До един. В знак на почит към Джордж Вашингтон. Общо сто деветдесет и три камъка.

Двамата не бяха говорили за Роуан или Саласар, ако не се смята нейният сбит доклад, че и двамата бяха загинали — като нито един от тях не беше убит от човек, официално свързан с американското правителство. Чарлс Сноу ги чакаше пред пещерата с печално изражение. Бяха изпратили войници да се погрижат за телата. От тленните останки на Роуан бяха премахнати всички следи от изстрела, а военните патолози бяха направили щателна аутопсия, за да заличат раната. На семейството на сенатора беше съобщено, че е починал от сърдечен удар, докато е бил на среща с пророка по църковни дела. В някакъв момент през следващата седмица щеше да има тържествено погребение в Солт Лейк Сити. Тялото на Саласар беше предадено на Касиопея, която се върна в Испания с частния му реактивен самолет.

Даниълс спря пред нея на следващата площадка.

— Вече сме на нивото на шейсетия метър. Краката наистина започнаха да ме болят. Не съм свикнал с такива физически усилия.

Нейните мускули също бяха започнали да пулсират.

— Дойдохме заради това — каза той и посочи един възпоменателен камък.

Стефани разгледа правоъгълния блок, на който беше изобразено нещо като пчелен кошер, поставен върху маса. Над кошера имаше всевиждащо око, насочено надолу, а над него — думите СВЕЩЕНИ ЗА ГОСПОДА. Под масата имаше друг надпис: ДЕЗЕРЕТ. В камъка бяха гравирани и разнообразни изображения на тромпети, цветя, лози и листа.

— Този камък е дарен през септември хиляда осемстотин шейсет и осма година от самия Бригъм Йънг. Изсечен е в щата Юта, а е гравиран от мормон на име Уилям Уорд. Пчелният кошер е бил символът на Дезерет, както Йънг е искал да нарече новата си страна. Разбира се, ние сме имали други идеи по въпроса. Щели са да минат още почти трийсет години, преди Юта да получи статут на щат, но тази картина ясно показва какви са били ранните намерения на Йънг.

Даниълс отвори лаптопа и го сложи на стъпалата, които водеха нагоре. Екранът оживя и на него се появи лицето на Чарлс Сноу.

— При теб е много рано — каза президентът на пророка.

— Така е. Но през последните няколко дни и без това не съм спал много.

— Знам какво имаш предвид. Аз също.

— Молех се за старейшина Роуан и брат Саласар. Мога само да се надявам, че Небесният отец ще прояви милост към тях.

— Ние направихме онова, което се налагаше. Знаеш, че е така.

— Питам се колко от моите предшественици са казвали същото. Те също са правили някои неща, за които са били сигурни, че се налагат. Но дали това ги оправдава?

— Те не ни дадоха друг избор — каза президентът. — Никакъв друг избор.

— Виждам камъка зад теб. Отдавна не съм го поглеждал. Веднъж, преди много време, посетих паметника, когато все още беше разрешено да се използват стълбите, за да се разглеждат възпоменателните камъни.

Стефани се почуди какво става. Защо беше тази конферентна връзка с Юта? Предполагаше, че се провежда по обезопасена линия.

— Нашата Църква винаги е ценяла камъка — продължи Сноу. — Той е предпочитаният от нас строителен материал. Може би защото е по-трудно да се разруши. Дървените ни храмове никога не са оцелявали дълго, а са били опожарявани от тълпата. След като сме започнали да ги строим от дебела скала, те са оцелели. Почти всички ранни храмове от камък си стоят и до днес.

Стефани отново се загледа в дарението от щата Юта.

— Камъкът има и друга специална цел — каза Сноу. — Пророк Джоузеф Смит за пръв път видял златните плочи в кутия от камък. На втори октомври хиляда осемстотин четирийсет и първа Смит поставил оригиналния ръкопис на „Книгата на Мормон“ в основите на хотел „Нову“. Бригъм Йънг също запечатал документи и монети в летописния камък на храма в Солт Лейк Сити и това се е превърнало в обичайна практика в много други храмове. За нас запечатването в камък е знак на уважение.

Стефани едва сега разбра какво имаше предвид.

— Документът от отците основатели е тук?

— Според Бригъм Йънг било съвсем редно да бъде върнат във Вашингтон — отговори Сноу. — Затова го запечатал в своето дарение за паметника. Казал на Джон Тейлър, който в крайна сметка го наследил, и оттогава тайната се предава от пророк на пророк. Ние благославяме тази нация и се чувстваме горди, че сме част от нея. Само някои фанатици като Роуан мислят другояче. Но те са аномалия и не се различават от радикалните елементи във всяка друга религия. Хората, които в крайна сметка са се издигали до положението на водачи на Църквата, са осъзнавали важността на онова, което знаят, и са запазвали тайната. Както е редно.

— Затова ли са отхвърлили искането на Никсън през седемдесета година? — попита Даниълс.

— Точно така. Тази информация просто не е можело да бъде разкрита. На Роуан трябва да се признае, че беше първият, който успя да научи всичко. Тъй като беше мой наследник, той разполагаше с достъп до неща, до които малцина други можеха да достигнат. А тъй като беше сенатор, възможностите му бяха още по-големи.

Стефани пристъпи до камъка и докосна бледосивата му повърхност. Зад нея се криеше документ, който беше в състояние да предизвика разпада на Съединените американски щати.

— Защо съм тук? — попита тя. — Защо ми позволяваш да науча всичко?

— Смъртта им тежи на съвестта на всички нас — отговори Даниълс. — Ти имаш право да знаеш, че онова, заради което загинаха, наистина съществува.

Стефани оценяваше този жест. Но беше твърде отдавна в тази игра. По нейно време бяха загинали много хора. И нито една смърт не беше лека, нито щеше да бъде забравена.

— Репутацията на Ейбрахам Линкълн ще остане непокътната — каза Сноу от екрана. — Както е редно. Всеки народ има нужда от герои.

— „Най-големият враг на истината често не е лъжата — съзнателна, фалшива и нечестна — а легендата — устойчива, убедителна и нереалистична.“

Стефани беше впечатлена от думите на Даниълс и го попита чии са.

— На Джон Кенеди. Прав е бил. С легендата е много по-трудно да се бориш, отколкото с лъжата. Ние ще позволим на легендата за Линкълн да продължи. Досега явно е служила добре на тази страна.

— В Пророчеството за Белия кон — обади се Сноу — народът от Скалистите планини е наречен „Белият кон“. Казано е, че той ще построи Цион и ще съхрани Конституцията. Народът на Съединените щати е наречен „Бледият кон“. А „Черният кон“ са онези сили на мрака, които застрашават Конституцията. Но има и „Червен кон“, за когото не се казва нищо, освен че ще бъде влиятелна сила, която ще изиграе ключова роля.

Сноу помълча, преди да продължи:

— Вие, Стефани Нел, господин Малоун и младият господин Даниълс сте този Червен кон. Джоузеф Смит е казал, че „обича Конституцията. Тя е създадена по Божие вдъхновение и ще бъде съхранена с общите усилия на Белия кон и на Червения кон, които ще се обединят в нейна защита“. Винаги сме смятали това пророчество за съмнително, създадено много след Гражданската война, по-скоро измислица, отколкото истина. Но всичко се случи точно така, както бе предречено. Така че, който и да е създал това пророчество, той се оказа прав.

— Какво ще правим с онова, което се намира в този камък? — попита тя.

— Нищо — отговори Даниълс. — Ще си остане там.

— А бележките на Мадисън по въпроса?

— Аз ги изгорих.

Стефани беше шокирана от отговора, но разбираше необходимостта да се направи това. Кейти Бишъп беше положила клетва да запази тайната под страх от съдебно преследване. А след като вече нямаше преки доказателства, никой нямаше да повярва на нищо, изречено от нея.

— Всичко е така, както си беше преди — каза Даниълс.

Стефани не беше съвсем сигурна.

* * *

Касиопея влезе в малкото гробище, което се намираше в съседство с имението на Саласар. Сред тревата имаше около петдесет гроба. Беше свято място, където погребваха членовете на фамилията Саласар вече повече от сто години. Касиопея беше пристигнала предишния ден и беше организирала кремация за тялото на Хосепе. Вярно, че това не беше според мормонската традиция, но почти нищо, което беше правил Хосепе, не беше отговаряло на нея. Дори ако раят наистина съществуваше и в действителност имаше Господ, Касиопея се съмняваше, че Хосепе беше отишъл при Него. Греховете му бяха твърде тежки.

Макар че Хосепе имаше няколко братя и сестри, тя не се беше свързала с тях. Вместо това беше помолила някои от собствените си хора да ги чакат на летището и да придружат тялото до един местен крематориум, където се бяха съгласили да изпълнят нейната молба за бърза кремация. Касиопея беше решила, че ще е твърде сложно да обясни на братята и сестрите му как един от членовете на собственото им семейство е бил обхванат от такава лудост. И със сигурност не можеше да им каже, че правителството на САЩ беше одобрило убийството на брат им.

Гневът й не беше затихнал. Нямаше нужда да убиват Хосепе. Тя можеше да го залови. Заплахата от него очевидно беше толкова голяма, че убийството му се беше превърнало в единственото приемливо решение.

Можеше да ги разбере донякъде. Но не достатъчно, за да ги оправдае. Котън не биваше да натиска спусъка. При това не само веднъж. А два пъти. Беше непростимо, независимо какво беше направил Хосепе.

За такива случаи имаше съд. Но Стефани никога нямаше да му позволи да се изкаже открито в своя защита. Вместо това го бяха накарали да замълчи — завинаги.

Един от нейните служители вече беше изкопал достатъчно голяма дупка, за да положи в нея сребърната урна. По-късно тя щеше да разкаже на семейството му какво се беше случило, като пропусне ужасните подробности и просто им съобщи, че брат им беше преминал една граница, отвъд която нямаше връщане назад. Някой друг път. Днес просто искаше да се сбогува с него.

* * *

Малоун беше зад щанда в книжарницата си. Нямаше много посетители, което беше обичайно в понеделник сутринта. Беше се прибрал у дома преди двайсет и четири часа след нощен полет от Солт Лейк Сити с прекачване в Париж. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал толкова зле. Касиопея не му беше казала почти нищо, преди да си тръгне от „Фалта Нада“.

Беше раздразнен и изтощен от часовата разлика.

Беше свикнал с последното, но раздразнението беше ново усещане за него.

Неговите служителки за пореден път се бяха справили майсторски. Бяха най-добрите. Малоун ги беше освободил за целия ден. Беше решил да остане сам в книжарницата. Не му се говореше с никого.

Той пристъпи към една от витрините и погледна навън към площада. Беше дъждовен, ветровит ден, но въпреки това имаше доста хора. Всичко беше започнало тук, в тази книжарница, преди пет дни, когато му се беше обадила Стефани. Той си спомни за Люк Даниълс и се запита какво щеше да предприеме сега този млад човек. Бяха се разделили в Солт Лейк Сити и Малоун се надяваше, че някой ден пътищата им ще се пресекат отново.

Някой отвори вратата и го откъсна от мислите му.

Беше куриер на „ФедЕкс“ с пратка, за която трябваше да се подпише. Малоун постави подписа си на таблета на куриера и след като човекът си тръгна, разкъса перфорираната кутия. Вътре имаше книга в найлонова опаковка. Малоун я остави на плота и внимателно я разгъна.

„Книгата на Мормон“.

Оригинално издание от 1830 г. Същата, която беше купил в Залцбург и която беше открадната от Касиопея и Саласар. Вътре беше пъхнат лист хартия. Малоун го извади и прочете бележката, написана с черно мастило.

Открихме я, докато претърсвахме самолета на Саласар. Реших, че трябва да я получиш като компенсация за всичко, което направи. Не бива да работиш безплатно. Знам, че не ти беше лесно, и разбрах, че може да има последствия. Бог ми е свидетел, че не съм в положение да ти давам съвети за жените, но все пак — бъди внимателен и търпелив. Тя ще се върне при теб.

Дани Даниълс

Малоун поклати глава и се усмихна. Беше платил над един милион долара за тази книга. Действителната й стойност беше около една четвърт от тази сума, но все пак не беше лоша компенсация. Истината беше, че сметките трябваше да се плащат, а приключенията по цялото земно кълбо не вършеха никаква работа в това отношение. Така че беше благодарен за този жест. Дани Даниълс щеше да му липсва.

Малоун застана до витрината и се загледа в бурята навън. И се запита какво прави Касиопея в този миг.

* * *

Касиопея изсипа и последната лопата пръст в дупката и внимателно я заравни. Хосепе беше погребан. Баща й, майка й, а вече и първата й любов ги нямаше. Чувстваше се самотна. Не биваше да е толкова тъжна, като се има предвид какви ужасни неща беше сторил Хосепе. Но я беше обзела меланхолия и Касиопея се съмняваше, че скоро ще се освободи от нея. В сърцето й нямаше любов. Въпреки онова, което беше казала на Хосепе в пещерата.

Изпитваше единствено гняв — както към Стефани, така и към Котън — и не искаше нищо друго, освен и двамата да я оставят на мира. Беше време да скъса с миналото. Да започне нов живот. С нови предизвикателства. Тя заби лопатата в мократа пръст и се отдалечи към изхода.

Испанската провинция около нея изглеждаше мирна и спокойна, а денят беше прохладен и слънчев. Нейното собствено фамилно имение не беше далече от тук. Много пъти беше посещавала това място. Но този път щеше да е последният. Щеше да се скъса още една нишка, която я свързваше с нейното минало.

Касиопея извади телефона си, отвори контактите и намери името на Котън Малоун. Всичко беше там. Номерът на мобилния му телефон, служебният телефон в книжарницата, електронната му поща. Всички те преди означаваха нещо специално за нея. Вече не.

Тя натисна бутона ИЗТРИВАНЕ. Телефонът я попита: „СИГУРНИ ЛИ СТЕ?“. Беше съвсем сигурна.

* * *

Малоун все още държеше „Книгата на Мормон“ в ръцете си.

Щеше да я обяви за продажба и да я превърне в пари в брой. Съдържанието нямаше специално значение за него. Преди пет дни беше смятал, че животът му е, общо взето, подреден. Сега всичко се беше обърнало на 180 градуса. Отдавна не се беше влюбвал и току-що беше започнал да свиква с това чувство и да се променя, за да отговори на изискванията на любовта. Беше убил Саласар, на първо място, защото негодникът си го заслужаваше, и на второ, защото нямаше друг избор. Беше му дал шанс да се предаде. Не беше виновен, че той не се беше възползвал от този шанс. Малоун никога не беше обичал убийствата. Но понякога работата просто трябваше да се свърши.

Съединените американски щати отново бяха в безопасност.

Заплахата беше ликвидирана. Справедливостта беше възтържествувала. Всичко беше наред, с едно-единствено изключение.

Той отново се загледа в дъжда навън. И се запита дали някога ще види Касиопея Вит отново.