Стив Бери
Легендата за Линкълн (60)

59

Мериленд

Роуан седеше в храма.

Още като малко момче се беше чувствал най-сигурен между църковните стени. Първо в храма в Солт Лейк Сити. Откакто се беше преместил във Вашингтон, беше избрал за свой дом този храм. Тук, зад дебелите стени и заключените врати, светиите можеха да практикуват своята религия така, както искаха. Вътре влизаха единствено светии, които имаха съответната препоръка. Вратите на храма бяха отворени за езичници единствено в продължение на няколко седмици преди освещаването. През 1974 г. почти един милион посетители бяха минали през тази величествена сграда в горите на щата Мериленд. Влиятелните списания „Тайм“, „Нюзуик“ и „Уърлд Рипорт“ бяха публикували статии за него. Още от първите дни на Църквата имаше правило за дни на отворените врати, които да обезсилват пресилените слухове и погрешните схващания. Но след освещаването на един храм той се превръщаше в изключителна територия на светиите.

Роуан беше избягал от Блеър Хаус и беше взел такси до тук — за втори път през деня. Рано сутринта, когато се беше срещнал със своите колеги от Конгреса, за да планират следващите си действия. И сега, когато не беше сигурен в нищо. Защото самият Чарлс Р. Сноу беше влязъл в битката.

Изобщо не беше очаквал подобно необикновено събитие. В интерес на истината, беше залагал на смъртта на Сноу. След като го изберяха за пророк, което беше сигурно, щеше да разполага с власт върху цялата Църква. Вместо това Сноу го беше прогонил и беше настоял за оставката му. Подобно действие нямаше прецедент. Апостолите запазваха службата си до деня на смъртта си. Към този момент Роуан беше с най-продължителен стаж, беше се издигнал през всички нива на църковната йерархия и беше на един удар на сърцето от позицията на пророк.

И то не просто кой да е пророк. А първият от времето на Бригъм Йънг, който щеше да ръководи както Църквата, така и светската власт. И първият, който щеше да го постигне в условията на независима, жизнена държава.

Дезерет.

Роуан не забравяше, че му предстоят битки за гласовете на избирателите и съдебните заседатели, но беше уверен, че ще може да спечели и двете.

Сега над неговата мечта беше надвиснала съдбоносна опасност. И Даниълс, и Сноу знаеха всичко. Дали Стефани Нел не го беше продала? Дали не беше шпионин? Появата й точно в този момент беше твърде случайна. Обземаше го параноя. Точно както се беше надигнала параноята след Гражданската война и в навечерието на XX в., когато светиите бяха преследвани и затваряни в изпълнение на закона „Едмъндс-Тъкър“ срещу полигамията. Когато самата Църква беше обявена извън закона. Когато брат се обръщаше срещу брата. Когато шпионите бяха навсякъде. Бяха започнали да наричат този период „Тревожното време“. И то беше свършило едва когато Църквата се беше предала и беше приела компромиса.

Роуан беше сам в една от небесните зали. Трябваше да помисли. Мобилният му телефон започна да вибрира. При обичайни обстоятелства такива устройства не бяха разрешени в храма. Но обстоятелствата бяха твърде далеч от обичайните. Той погледна дисплея. Саласар.

— Какво стана? — попита Роуан, когато вдигна.

— Часовникът изчезна. Котън Малоун беше там. Сега е в тях.

Роуан затвори очи. Тази вечер се превръщаше в истинска катастрофа. Нищо не се беше развило така, както трябваше.

— Трябва да заминеш за Солт Лейк Сити — нареди той. — Аз ще пристигна сутринта.

— Те знаеха, че сме там — каза Саласар.

Разбира се, че са знаели. Как иначе?

— Ще говорим в Солт Лейк Сити — каза Роуан и прекъсна връзката.

* * *

Касиопея седеше в хотелския апартамент на Саласар и го гледаше, докато говори по телефона.

Разговорът приключи.

— Старейшина Роуан звучеше сразен — каза той, почти шепнешком. — И трябва да призная, че и аз се чувствам по същия начин. Занимаваме се с това от няколко години. Но едва през последните месеци се доближихме до целта. За да стигнем дотук, проведохме продължителна и трудна битка.

— Съжалявам, че загубих часовника.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Трябваше да предвидя подобни проблеми и да съм готов да действам. Можех да изпратя помощниците си с теб.

— Те само щяха да пречат. Аз не успях да предвидя какво ще се случи.

Хосепе въздъхна.

— Какво ще кажеш тази вечер да не говорим повече за загуби? Хайде да вечеряме някъде.

Касиопея не беше в настроение — независимо дали беше в роля, или не.

— Доста съм изтощена от часовата разлика — каза тя. — Нали няма да имаш нещо против, ако просто си легна?

* * *

Стефани беше организирала импровизиран щаб в стаята си в хотел „Мандарин Ориентал“. Лаптопът й беше свързан с обезопасения сървър на „Магелан“, телефонът й беше до нея. Беше довела със себе си и Кейти Бишъп, която се намираше в съседната стая и преглеждаше тайните бележки на Мадисън за някакво късче полезна информация. Младата жена беше умна и образована и очевидно си беше паднала по Люк Даниълс. Докато пътуваха с таксито от Белия дом, беше задала доста въпроси за него.

А сега и часовникът беше у тях. Люк и Котън бяха успели.

Стефани се вторачи в екрана на лаптопа си, на който се виждаше картина в реално време от лаптопа на Люк в Де Мойн. Кейти беше проверила съответните уебсайтове и беше разговаряла с един от кураторите на „Смитсониън“, който й беше обяснил как точно бяха отворили първия часовник на Линкълн.

Беше много просто. Задното капаче се отваряше на винт, отдясно наляво, обратно на часовниковата стрелка, за да открие часовниковия механизъм. Единствената тънкост беше нарезите на винта да се почистят от корозията, защото нямаше да са използвани много отдавна. С първия часовник го бяха постигнали с няколко внимателни почуквания на подходящите места. Информацията вече беше предадена в щата Айова.

* * *

Малоун вдигна часовника от бюрото. Двамата с Люк бяха взели стая в хотел в центъра на града, далече от хотела на Саласар, и бяха установили видеовръзка със Стефани във Вашингтон.

Малоун с възхищение разгледа часовника, който беше в отлично състояние.

— Нека да се опитаме да не го счупим — обади се Стефани от екрана.

Той се усмихна.

— За мен ли беше това?

— Имаш склонност да повреждаш разни неща — изтъкна Стефани.

— Поне не е част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Ако се съдеше по досегашния му опит, местата от списъка на ЮНЕСКО бяха сред любимите му цели за покушение.

Срещата с Касиопея го беше разтърсила. Двамата имаха проблем и нямаше да го разрешат лесно, колкото и да говореха за него. Малоун беше направил точно това, което тя го беше помолила да не прави, и нямаше да му се размине без последствия. Той подаде часовника на Люк.

— Честта се пада на теб.

Люк хвана часовника и се опита да разхлаби задното капаче. Според инструкциите на Стефани нямаше да е лесно — и наистина не беше.

Люк опита още три пъти, но без резултат.

— Не иска да се завърти — каза той.

Двамата опитаха с леки почуквания отстрани на корпуса, както им бяха препоръчали, и отново не постигнаха нищо. Малоун си спомни, че преди години обичаше да си купува една определена марка плодова салата — портокали и грейпфрут, обелени и пакетирани в пластмасов контейнер с винт. Капакът винаги се отвърташе трудно. Най-сетне, един ден Малоун откри каква е тайната: не трябваше да го стиска толкова силно. Раздразнен от съпротивата, той винаги стискаше пластмасата толкова силно, че винтът блокираше.

Той леко хвана ръба на часовника, като го стискаше точно толкова, за да се задържи между пръстите му. После завъртя капачето и усети съпротивата на миниатюрните нарези на винта. Опита отново и усети раздвижване. Леко, но достатъчно. Отново го хвана, без да стиска, и този път успя да освободи задното капаче.

Малоун остави часовника на бюрото и Люк насочи камерата на лаптопа към отворения часовников механизъм. Стефани им беше изпратила по електронната поща снимка на другия часовник на Линкълн, който бяха отворили в „Смитсониън“, и Малоун очакваше да види подобен гравиран надпис от вътрешната страна. Но там нямаше нищо.

Двамата с Люк явно си помислиха едно и също. Той кимна на по-младия мъж. Люк обърна задното капаче.

* * *

Роуан седеше мълчаливо в една зала за бракосъчетания. В предишната зала бяха дошли посетители, а той не беше в настроение за компания, така че бе излязъл. Запита се колко ли бракове бяха сключени тук. Спомни си за собствената си сватба в храма на Солт Лейк Сити. Младоженците заставаха на колене от двете страни на олтара, а зад тях бяха подредени семействата им. Двамата се държаха за ръце и повтаряха думите на завета да бъдат верни един на друг както на Господ и да спазват Неговите заповеди. Съчетаването в името на Исус с властта на свещеника в храма означаваше съюз за вечни времена — а не само „докато смъртта ни раздели“. И тук, както в повечето зали за бракосъчетания, по стените имаше огледала, така че младоженците символично да се видят в многобройните си отражения, събрани заедно завинаги.

„Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата.“

Евангелие от Матея, глава 16, стих 19.

Вярата във вечността на брака засилваше земната връзка между съпруг и съпруга. На развода, макар и разрешен от Църквата, не се гледаше с добро око. Задълженията трябваше да се спазват. И в това нямаше нищо лошо.

Роуан се молеше от половин час насам, защото не знаеше какво да предприеме. Не можеше да повярва, че Небесният отец го беше довел толкова далече само за да го лиши от най-славния миг.

Мобилният му телефон отново завибрира в джоба му. Той погледна дисплея. Непознат номер. Роуан реши да отговори.

— Нали не си мислеше, че наистина ще ти се доверя? — попита го Стефани Нел.

— Ти ми заложи капан.

— Така ли? И как по-точно?

— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам.

— Искам твоята комисия официално да прекрати разследването на моя отдел. Искам да ми се махнеш от главата, сенаторе. Искам да се махнеш от живота ми.

— Честно казано, изобщо не ме интересува…

— Часовникът е у мен.

Правилно ли я беше чул?

— Изпратих моите хора да го приберат и те го направиха.

— Откъде знаеше, че го искам?

— Аз също прочетох онова, което Линкълн е оставил в книгата. Направих копие от страницата, преди да я откъснеш.

Какво беше това? Помилване? Втори шанс?

— Съгласен ли си, сенаторе?

Роуан нямаше друг избор.

— Съгласен съм. Утре ще получиш официално писмо. Моята комисия ще заяви, че не се нуждае от нищо повече от теб.

— Точно така. Искам писмото да бъде изготвено и подписано до един час, а аз да получа оригинала.

— Готово. Сега е твой ред.

— Отвори си електронната поща. Изпращам ти няколко снимки заедно с адреса, на който да изпратиш писмото. Ако не го получа до един час, твоята малка операция рязко ще приключи. Ясна ли съм?

— Напълно.

— Довиждане, сенаторе.

Той докосна екрана на смартфона си и отвори електронната си поща. Заредиха се две снимки. Първата показваше един отворен джобен часовник. Втората беше близък план на задното капаче на часовника, където от вътрешната страна в среброто бяха гравирани две думи.

Falta Nada.

„Фалта Нада“. Нищо не липсва.

Роуан си спомни картата, която беше нарисувал Линкълн в „Книгата на Мормон“ — в нея бяха обозначени всички места, с изключение на едно.

И точно това беше информацията, която му трябваше, за да я допълни.

Роуан се усмихна, вдигна очи към Небесния отец и прошепна:

— Благодаря ти.

Молитвите му бяха чути. Само преди секунди беше в задънена улица, от която буквално нямаше изход, но сега отново беше на ход. А още по-хубавото беше, че вече нямаше нужда нито от Чарлс Сноу, нито от Стефани Нел, Дани Даниълс, Бригъм Йънг или от картата, която беше оставил Линкълн. Защото вече знаеше съвсем точно къде го очакваше наградата му.