Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

48

Залцбург

Малоун се намираше на сто и двайсет метра над покривите на Залцбург, на върха на хълма с борова гора, който наричаха Мьонксберг. Въздухът беше студен и от устата му излизаше бяла пара. От дясната му страна се издигаше сивата грамада на крепостта „Хьоензалцбург“, а от лявата минималистичната сграда от бял мрамор на местния музей на модерното изкуство. Зад музея беше „Мьонксщайн“ — някога замък, а сега луксозен хотел. Лъчите на утринното слънце блестяха по лъскавите му прозорци в ослепително червено, златно и жълто. Малоун знаеше, че скалистият хълм, образуван от натрошени речни камъни, натрупвани в продължение на цели епохи, имаше склонност да се свлича. Скална лавина през XVII в. беше погребала няколкостотин от гражданите на Залцбург, докато бяха спяли в леглата си. В днешно време имаше специални инспектори, които проверяваха безопасността на скалите, и докато се беше изкачвал насам, Малоун беше забелязал алпинистите по канарите.

Беше станал рано и беше отишъл пеша до „Голденер Хирш“. Високо горе, на платото на Мьонксберг, беше забелязал един мъж на пост. Отначало си беше помислил, че е някой друг ранобудник, но след като се бе убедил, че миниатюрната фигурка не помръдва от мястото си, бе заключил, че един от данитите беше решил да се възползва от по-високата позиция.

Хотел „Голденер Хирш“ беше точно под него и Малоун виждаше както входа към ресторанта, така и оживения булевард с автомобилите, които заобикаляха старата част на града, отворена само за пешеходци. Предполагаше, че вторият данит наблюдава другия изход на хотела на Гетрайдегасе.

Беше се изкачил по същата пътека, която беше използвал снощи, но този път беше заобиколил крепостта и беше изминал още четиристотин метра до върха на хълма. Под него, изсечен в скалата, беше „Зигмундстор“, сто и двайсет метров тунел с богато украсени барокови порти в двата си края. От по-близката страна на Мьонксберг непрекъснато влизаха и излизаха автомобили, като от време на време спираха на светофара точно пред входа на „Голденер Хирш“.

Около него се простираше старателно поддържан парк с дървета, трева и храсти. Малоун беше успял да се доближи на петдесет метра от данита — достатъчно близо до ръба, така че на свой ред да може да наблюдава какво се случва долу. Събитията от изминалата вечер със сигурност бяха стреснали Саласар и той очевидно беше решил да не поема никакви рискове, а хората му бяха готови на всичко. Малоун продължаваше да не разбира какво точно се случва, но това вече нямаше никакво значение.

Проблемът беше Касиопея. Нейното посещение продължаваше да го измъчва. Тя не беше същата.

За последен път се бяха видели преди три седмици. Беше съвсем различно. Прекараха уикенда в Авиньон и обикаляха кафенетата в Стария град. Бяха отседнали в романтична странноприемница. От терасата с парапет от ковано желязо се разкриваше зашеметяваща гледка към бившия папски дворец. Всичко беше прекрасно. Точно както и всеки друг път, когато бяха заедно, стига да нямаше някаква криза за разрешаване.

Може би точно това беше проблемът? Твърде много кризи. Това беше нещо, което Малоун беше в състояние да разбере. Точно както и той самият, Касиопея сякаш беше пристрастена към приключенията. Но на каква цена?

Малоун се беше притаил до дънера на един голям кестен, а вниманието на данита си оставаше насочено надолу. Малоун също погледна към града, който се приготвяше за поредния делови ден. Залцбург беше царство на пешеходците и нито един от тях нямаше време за губене.

В далечината се разнесе вой на сирена. Малоун откри с поглед пешеходния мост, който свързваше Стария с Новия град. Знаеше с какво са украсени перилата му. Миниатюрни катинари във всякакви размери и форми. На всеки от тях беше надраскано нещо, което символизираше любовта между двама души. Обикновено бяха инициали, свързани или оградени със сърца. Символи на любовта — стотици. Беше местна традиция. Нещо подобно на южняците, които издълбаваха сърца в кората на дърветата.

Малоун никога не беше разбирал подобни чувства — поне доскоро. Усещаше необичайно безпокойство, съчетано с доза гняв. Радваше се, че е сам, защото не беше в настроение за разговори. Тишината го обгръщаше и той беше свикнал с нея. Обичаше да си мисли, че не е циничен. А по-скоро прагматик. Може би беше просто един глупак.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си. И в този момент забеляза Касиопея, която излизаше от хотела. След нея вървеше Саласар. А зад тях — две пикола, които носеха багажа им. От улицата се отдели една кола и паркира на едно от празните места пред хотела. Двамата се качиха вътре.

Малоун чу ръмженето на двигател наблизо и забеляза светло ауди, което минаваше по павираната алея сред гората. До върха на хълма можеше да се стигне с кола от отсрещната страна, която гледаше към източните предградия на Залцбург. Малоун се скри зад дървото и видя как данитът изостави наблюдателния си пост и се затича към колата.

Младият мъж се качи и автомобилът бързо се отдалечи. Явно всички си тръгваха. Нищо чудно. Точно затова и собственият му багаж вече беше събран в хотела.

* * *

Стефани чакаше Дани Даниълс да осъзнае последствията от всичко, което им беше прочела Кейти. Изводите не подлежаха на никакво съмнение. Основателите на държавата специално бяха предвидили начин всеки щат да се отдели от съюза, ако пожелае. Но бяха проявили достатъчно далновидност да не го включат в Конституцията. Вместо това бяха подписали отделно съглашение, което да се използва при нужда, ако някой щат изрази притеснения да ратифицира Конституцията.

Какво беше постановил Върховният съд в делото „Тексас срещу Уайт“?

Следователно нашето заключение гласи, че Тексас е останал щат и щат от Съединените щати независимо от трансакциите, за които става дума. И според нас това заключение не противоречи на нито един закон или декларация от нито един представител на националната власт.

Не беше така. Това заключение противоречеше на изричната воля на основателите на държавата.

— Конвентът е проведен тайно — каза президентът. — Те са променили всичко зад затворени врати, в противоречие с цялата идея на събирането си там. И сякаш това не им е било достатъчно, накрая са решили да направят и това.

— Гражданската война е била напразно — каза Кейти. — Всички тези хора са загинали без нужда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Люк.

— Много е просто — отговори президентът вместо нея. — Линкълн е решил, че съюзът е вечен. Не можеш да излезеш от него. Край, точка по въпроса. Той сам е взел това решение. И е водил война, за да докаже правотата си. Но виж каква е истината. Всъщност можеш да излезеш от съюза. Той не е вечен. И това е съвсем логично. Никога не съм вярвал, че основателите на държавата са изковали съединение, от което няма излизане. Нали току-що са воювали срещу тоталитаризма? Защо веднага след това да го възстановяват?

Стефани зададе въпроса, за който беше сигурна, че мислеше Дани:

— Дали Линкълн е знаел това?

— Мери Тод явно смята така.

Стефани си помисли същото, като си спомни писмото на бившата Първа дама до Юлисис Грант.

Винаги съм си мислела, че това се дължи на отговорността му като главнокомандващ, но веднъж той ми довери, че причината за нея е това съобщение.

— И въпреки това той е водил тази война — каза Стефани.

Даниълс сви рамене.

— Нима е имал друг избор? Или е трябвало да го направи, или да закрие цялата проклета държава.

— Трябвало е да остави хората да вземат решение.

— Този дневник е безполезен — обади се Кейти.

— Точно така — кимна Даниълс. — Това е добра стартова точка и демонстрира намерение, но не е достатъчно доказателство. За да се докаже, че отцепването е законно, трябва да се разполага и с документа, който са подписали.

Очите на президента казваха онова, което Стефани си мислеше.

„А този документ е изпратен на Бригъм Йънг.“

Стефани се обърна към Люк.

— Точно този документ трябва да откриеш.

— И къде да го търся?

Телефонът й започна да вибрира. Тя погледна дисплея.

— Трябва да вдигна. Обажда се Котън.

Стефани се изправи.

— Вземи я с теб — каза президентът и посочи Кейти. — Искам да поговоря на четири очи с моя племенник.

* * *

Малоун държеше айфона си в едната ръка, а с другата се подпираше на сградата. Беше слязъл от Мьонксберг до хотела, а след това беше взел такси до летището на Залцбург. Беше почти сигурен, че Саласар ще изчезне още днес. Но собственият му маршрут не беше толкова ясен.

— Касиопея и Саласар заминаха — докладва той на Стефани.

— Тя не ми се обади.

— Ядосана е. Предполагам, че е решила да излезе от системата.

Малоун й разказа какво се беше случило, когато Касиопея беше дошла в стаята му.

— Аз я излъгах — каза Стефани. — Не й казах за теб.

— Което явно не й е допаднало.

— Нямам време да се тревожа за чувствата й. Имаме кризисна ситуация и се нуждаем от нейната помощ.

— На нея изобщо не й пука за вашата ситуация. За нея всичко започва и свършва с нея самата и нейния скъп Хосепе. Със сигурност е успяла да му влезе под кожата, трябва да й го призная. Но не съм сигурен, че знае какво да прави, след като се е озовала там. Съвсем се е объркала.

— Котън, не мога да си позволя тя да се прави на Самотния рейнджър точно сега. Имам нужда от екип, който да работи заедно.

— Аз пък мисля да се прибирам.

И наистина го мислеше. Това не беше неговата война. Искаше да се махне.

— Саласар на практика ми призна, че е убил твоя човек. Касиопея май не го чу. Ако го е чула, значи е повече от объркана. Тя работи на сляпо. Не иска да повярва, че той е неконтролируем. И иска аз да изляза от играта. Незабавно.

— Накъде е тръгнал Саласар?

Стефани го познаваше идеално и знаеше, че Малоун никога няма да се обади, ако не разполага с отговорите на всичките й въпроси. Той вече беше размахал значката си на летището, за да се сдобие с плана на полета.

— Де Мойн, щата Айова — отговори Малоун.

— Моля?

— И аз така реагирах. Не е от най-популярните дестинации.

— Трябва да останеш в играта — каза му тя.

Малоун не се зарадва на заповедта.

— Саласар ми каза, че се отнася до нещо, което нарече Пророчеството за Белия кон. Трябва да разбереш какво означава то.

— Защо имам чувството, че ти вече си го разбрал?

Малоун не обърна внимание на репликата й, а попита:

— Къде е колежанчето?

— Ще го изпратя в Айова. В момента, в който затворим.

— Най-добре да се прибирам — повтори Малоун.

— Грешката е моя, че замесих аматьори. Помислих си, че Касиопея ще може да се справи. Всъщност тя беше единствената, която можеше да свърши работата в този момент. Но нещата се промениха. Саласар е опасен. А както ти сам каза, тя е объркана.

— Стефани, винаги идва момент, когато трябва да спреш да се месиш. Касиопея иска да се справи сама. Остави я да го направи.

— Не мога, Котън.

Стефани беше повишила глас. Доста необичайно за нея.

Малоун цяла нощ беше разсъждавал върху решението си. Беше се изкачил до върха на Мьонксберг, за да си изкара раздразнението на някой от двамата данити. Планът му беше да използва насилие, за да се сдобие с нужната информация от младия човек. Но неочакваното потегляне на Саласар го беше накарало да размисли. Вече нямаше нищо против да се качи на първия самолет обратно до Копенхаген и да продава книги, докато чака да види дали Касиопея Вит изобщо ще му проговори отново.

А можеше и да остане в играта.

— Ще ми трябва бърз транспорт до щата Айова — каза той.

— Стой там, където си — нареди му Стефани. — Вече пътува към теб.