Стив Бери
Легендата за Линкълн (51)

50

7:30 ч.

Роуан слезе от таксито на Стоунибрук Драйв 9900 и плати на шофьора. Очакваха го четирима колеги, всеки от които представляваше един от избирателните райони на щата Юта. Самият Роуан беше петият представител на щата в американския Сенат. Шестият конгресмен от Юта, който също беше сенатор, не беше включен в плана, защото избирането му преди шест години беше чиста случайност. И петимата бяха светии, като Роуан беше най-старшият както в политиката, така и в Църквата.

Роуан беше със закопчано догоре палто, но студеният утринен въздух беше по-скоро освежаващ, отколкото неприятен. Беше ги повикал на тази среща с имейли, които беше изпратил още в малките часове веднага след като се беше върнал от Конгресната библиотека.

Стояха пред храма във Вашингтон, окръг Колумбия. Високата сграда бе облицована в бял мрамор от Алабама и увенчана с шест златни шпила. Издигаше се на петнайсет километра северно от Капитолия. Характерната форма и внушителният й размер я бяха превърнали в една от забележителностите край околовръстната магистрала на столицата. Комплексът се забелязваше лесно в провинциалния пейзаж на Мериленд дори от въздуха, на излитане или кацане на летище „Роналд Рейгън“.

Петимата се поздравиха и се отправиха към фонтана пред главния вход. Роуан беше избрал това място, защото знаеше, че толкова рано сутринта в петък тук няма да има никой. Самата сграда беше заключена. Това беше добре. Щяха да разговарят навън, пред Божия дом, така че да ги чуват всички пророци. Днес трябваше да има заседание както на Камарата на представителите, така и на Сената, но началото им щеше да бъде обявено чак след два часа.

— Вече сме почти на финала — съобщи им той, овладял вълнението си. — Най-сетне. Искам да се уверя, че сме готови в Солт Лейк Сити.

— Вече проверих — отговори четвъртият представител. — Съотношението не се е променило. Разполагаме с деветдесет и пет от общо сто и четири гласа в щатската Камара и Сенат, които твърдо ще гласуват за отцепване.

Налагаше се да действат с голяма прецизност. Юта щеше да бъде експерименталният щат, който да отхвърли юридическия прецедент от делото „Тексас срещу Уайт“ от 1869 г. Битката щеше да се проведе изцяло във Върховния съд на САЩ и последното, което искаше Роуан, беше някаква дребна процедурна грешка да попречи на атаката им. Войната се водеше за напускане на Съединените щати, а не за това дали този или онзи глас е правилно преброен.

— А губернаторът? Все още ли е на наша страна?

— Абсолютно — потвърди представителят на Втори район. — Двамата го обсъдихме подробно. И на него му е омръзнало, както на нас.

Роуан знаеше какво има предвид колегата му. Реформите не вършеха работа. Изборите не предлагаха реална алтернатива, а независимите кандидати нямаха никакъв шанс за успех. Бунт? Революция? Федералното правителство щеше да смаже и двете. Единственият логичен начин да се предизвика трайна промяна беше отцепването. Това беше най-прекият път за един щат да си възвърне някакъв контрол върху собствената си съдба. Беше мирен — законно отхвърляне на политики и практики, които щатът смяташе за неприемливи — и в съответствие с американската традиция. Все пак точно така бяха постъпили и отците основатели с Англия.

Роуан вдигна поглед към величествения храм. Петнайсет хиляди квадратни метра. Шест зали за посвещаване. Четиринайсет зали за сватбени церемонии. Белите му стени символизираха чистота и просветление. На места мраморът беше по-тънък от един сантиметър, което позволяваше на слънчевата светлина да се процежда вътре в определени часове от денонощието.

Роуан обичаше това място.

— Вече е съставен законопроект, готов за приемане от щатския законодателен орган — каза друг конгресмен. — Целта му е отделяне на Юта от Съединените щати и незабавно организиране на референдум, с който гражданите на щата да потвърдят това действие. Ще има опозиция, но огромното мнозинство от представителите ще го подкрепят.

И условията в този законопроект щяха да бъдат приемливи.

Актът на отцепването щеше да признае, че в рамките на щата има федерални имоти, за които се налага компенсация — най-вече големите недвижими имоти, собственост на федерацията. Някои граждани на Юта може би нямаше да искат да бъдат част от новата нация, така че щеше да им бъде разрешено да напуснат, вероятно дори с обезщетение за личните и имуществените загуби, които щяха да понесат. Същото щеше да важи и за корпорациите и фирмите, макар че новата държава Дезерет щеше да им предложи доста по-благоприятни условия за бизнес от Съединените щати. Щеше да бъде постигнато и някакво съгласие за изплащането на дела от националния дълг, който се падаше на щата Юта — макар че срещу него на щата Юта се падаха дялове от всички федерални имоти в останалите четирийсет и девет щата. Екипът на Роуан беше проучил това съотношение и беше открил, че дяловете от имотите надвишаваха дела от националния дълг, така че всъщност Юта трябваше да получи компенсация от федерацията. Юта нямаше да настоява за такава, разбира се, стига федералното правителство на свой ред да се откажеше от подобно искане. И за да сложи точка на всичко, референдумът щеше съвсем ясно да изрази желанието на мнозинството от гражданите на щата Юта.

Отцепване. Дали всичко щеше да премине толкова гладко? Роуан се съмняваше, но светиите винаги бяха доказвали таланта си да планират, да управляват и да импровизират. Щяха да свършат необходимото.

— Естествено, Вашингтон просто няма да обърне внимание на резолюцията и на резултата от референдума — изтъкна друг от колегите му. — Всички го знаем. И точно затова ще увеличим натиска.

Определено ги очакваше сблъсък на политическа воля. Вече бяха провели тайни социологически проучвания в щата Юта и бяха установили, че почти 70 процента от населението подкрепят отцепването. И този процент не се беше променял през последните пет години. Информацията от това проучване беше използвана, за да се осигури по дискретен начин подкрепата на законодателните органи, което се беше оказало изненадващо лесно.

Хората бяха готови да продължат сами. Но си даваха сметка, че Съединените американски щати няма да ги пуснат да си отидат без бой.

— Вече имаме план — обясни един от колегите му. — Юта незабавно ще прекрати изпълнението на всичките си федерални задължения. Ще спре прилагането на всички федерални закони и регулации. Федералните служители ще бъдат помолени да напуснат. Няма да се изпълнява нищо наредено от Вашингтон. Ще възприемем тактика на неучастие. След като хората гласуват за отцепване, всички ще напуснем Конгреса и вече няма да участваме във федералната власт. Очаквам, че дори нашият непослушен и неверен брат в Сената ще се присъедини към нас, след като види накъде клони подкрепата в родния ни щат.

Роуан се усмихна. С колегата му почти не бяха разговаряли през последните шест години.

— Това е дързък ход. Но е необходим. Докато се случва всичко, аз ще окажа натиск върху Църквата да успокои хората.

— Вашингтон няма да посмее да изпрати армията — каза друг конгресмен. — Не могат да поемат риска някой да пострада. Това ще съсипе международния им имидж.

Историята беше на тяхна страна. В продължение на няколко седмици през 1989 г. България, Чехословакия, Източна Германия, Унгария и Полша до една се бяха отцепили от комунистическия блок, почти без никакво насилие. Съветският съюз не изпрати войски в тях и не се опита да им окаже военен натиск. Вместо това просто ги пусна да си отидат. Единствено в Румъния, където и двете страни жадуваха за конфликт, беше пролята кръв. Съединените щати не можеха да си позволят да се държат по друг начин. Нямаше никакъв смисъл от военна инвазия в щата Юта.

— Не — потвърди Роуан. — Ще се обърнат към съда.

А точно това искаше той.

Съединените американски щати щяха да заведат дело срещу все още наричания от тях щат Юта с намерението да му попречат да приложи свои нови закони. Аргументът им щеше да бъде, че според прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ щатът Юта няма конституционно право да се отцепва. И тъй като ответникът беше щат, според член трети от Конституцията делото можеше да се гледа единствено във Върховния съд. Което означаваше, че ще се гледа до няколко седмици, ако не и до няколко дни, като се имаше предвид какви можеха да бъдат последиците. Последното нещо, което щеше да иска федералното правителство, беше отцепническите настроения да се разпространят и в други щати.

Но точно това щеше да се случи. Щатите Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана бързо щяха да последват примера на Юта. Движението щеше да обхване цялата страна. И в този момент Роуан щеше да нанесе окончателния удар. Стряскащо ново свидетелство пред съда. Достатъчно да спечели както юридическата битка, така и общественото мнение.

Думите на самите отци основатели.

— Юристите са готови — каза той. — Вчера се срещах с тях. И вече почти съм готов с последното парче от мозайката. Остават броени часове или дни.

Окуражаваше го мисълта, че пратката беше пристигнала точно преди да излезе от дома си в Джорджтаун. Копие от бележките, написани от Джеймс Мадисън и скрити в Монпелие, които бяха открити снощи от Стефани Нел. Всяка дума от тях потвърждаваше онова, в което беше убеден. Отцепването беше законно.

Едно изречение го доказваше особено недвусмислено.

Документът трябва да бъде даден на генерал Вашингтон, за да го пази и използва както намери за добре. Желанието е съществуването на този документ да не се разкрива на обществото, освен ако не е необходимо за осигуряването на ратификация от някой щат или, по-късно, за узаконяването на оттеглянето на някой щат от съюза.

Колко по-ясно можеше да бъде казано?

Нел му беше обещала оригиналите в момента, в който разполагаше с писмено уверение от Роуан, че интересът му към нейния отдел е прекратен. Оригиналите му трябваха, но още повече му трябваше действителният документ, който отците основатели бяха подписали през онази събота на септември 1787 г. За щастие, указанията за неговото местонахождение се криеха в Църквата, а не в правителството.

Роуан отново вдигна поглед към величествения храм — първия, построен от светиите на източния бряг на американския континент. Първият, след храма в Солт Лейк Сити, който беше увенчан с шест шпила. Най-високият в света. Един от петте, на които беше изобразен ангелът Морони със златните плочи в ръцете си. Седемте му етажа символизираха шестте дни на сътворението и седмия ден на отдиха, а по цялата височина на кулите му се издигаха красиви стъклописи в червено и оранжево, които преливаха в синьо и виолетово, за да представят непрекъснатия прогрес към божественото.

— Ние ще променим нашия свят — каза той.

Останалите изглеждаха доволни от думите му.

— Ние ще постигнем онова, което Джоузеф Смит, Бригъм Йънг и всички останали първопроходци не успяха да постигнат.

Той помълча и накрая каза:

— Най-накрая ще постигнем независимост.