Стив Бери
Легендата за Линкълн (50)

49

Люк седеше мълчаливо и чакаше чичо си да направи първата крачка.

— Как си, какво правиш? — попита президентът.

— Това ли успя да измислиш?

— Редовно говоря с майка ти. Тя ми казва, че си добре. Винаги се радвам да го чуя.

— По някаква причина тя те харесва — отговори Люк. — Никога не съм разбирал защо.

— Може би защото просто не знаеш всичко, което трябва да се знае на този свят.

— Знам, че баща ми те смяташе за задник, и между другото, моето мнение за теб е същото.

— Много си отворен, когато говориш с човек, който може да те уволни на секундата.

— Все едно ми пука какво можеш да направиш.

— Толкова много приличаш на него, че е страшно. Братята ти приличат повече на майка ви. Но ти — чичо му го посочи с пръст… — направо си му одрал кожата.

— Това е, общо взето, най-хубавото нещо, което си ми казвал някога.

— Не съм толкова лош, колкото си мислиш.

— Аз изобщо не си мисля за теб.

— Защо ме мразиш толкова? Заради онова, което се случи с Мери?

Двамата никога не бяха водили този разговор. Мери — единствената дъщеря на Дани, братовчедката на Люк — беше загинала в пожар в къщата им още като малко момиченце. Баща й се оказа безсилен да направи нещо. Пожарът беше започнал от един пепелник, където Дани беше оставил пурата си. Лелята на Люк, Полин, неведнъж беше казвала на съпруга си да не пуши в къщата, но тъй като Дани си беше Дани, той не й беше обръщал внимание и беше правил каквото си иска. Мери беше погребана в семейния парцел, под високите борове на Тенеси. На следващия ден Дани беше присъствал на заседание на градския съвет, все едно нищо не се бе случило. След това беше станал кмет, щатски сенатор, губернатор и накрая президент.

„Нито веднъж не отиде на гроба на детето“, повтаряше бащата на Люк.

Леля Полин така и не прости на съпруга си и бракът им се беше превърнал в театър. Бащата на Люк също не беше простил на Дани. За пурата — и със сигурност за коравосърдечното безразличие.

— Тази вечер се справи добре — каза му Дани. — Исках да знаеш, че ти имам доверие.

— Брей, колко по-добре ще спя сега.

— Доста си нагъл, младежо.

Гласът на чичо му беше станал малко по-силен, а лицето му беше смръщено в гримаса.

— Може би по това съм се метнал на теб.

— Противно на онова, което си мислиш, аз обичах баща ти. И той също ме обичаше. Двамата бяхме братя.

— Баща ми смяташе, че си задник.

— Аз наистина бях такъв.

Признанието шокира Люк. И тъй като явно беше дошъл моментът да се казва истината, той настоя:

— Тогава защо мама те харесва?

— Защото първо излизаше с мен.

Люк го чуваше за пръв път.

— Тя ме заряза, когато започна да ходи с баща ти — засмя се Дани. — Беше прекалено добра за мен, по дяволите.

Люк беше напълно съгласен, но за пръв път реши да си замълчи.

— Съжалявам за това, което се случи между баща ти и мен. Съжалявам и за живота си като цяло. Изгубих дъщеря си… — Чичо му помълча малко, преди да продължи: — Но според мен е време племенниците ми да спрат да ме мразят.

— Говорил си с братята ми ли?

— Не. Започвам с теб.

— Беше ли на гроба на Мери?

Чичо му го изгледа вторачено.

— Все още не.

— И не виждаш проблем с това?

Напрежението изпълваше стаята.

— Ние изгубихме всичко в този пожар — каза Дани, тихо и някъде отдалече. — Всяка една снимка. Всеки един спомен. Всичко се превърна в пепел.

— И ти се държеше така, все едно не се е случило.

За момент между тях настъпи мълчание. После Дани каза:

— Всичко, което ми е останало от нея, е споменът в съзнанието ми.

Люк не знаеше какво да отговори.

Очите на президента блестяха. Люк никога не беше виждал този човек да изразява чувствата си.

Дани пъхна ръка в джоба на панталона си, извади сгънат на две плик и му го подаде. Отпред със синьо мастило бяха надраскани думите „За синовете ми“.

Почеркът беше на бащата на Люк. Дани се овладя с усилие и се изправи.

— Връчи ми го точно преди да умре, и ми каза да го дам на момчетата му. В деня, в който реша да го направя.

Президентът излезе от стаята. Люк се взря в сгънатия плик. Каквото и да имаше вътре, то беше написано преди поне тринайсет години. Първата му мисъл беше, че трябва да го прочете заедно с братята си, но просто нямаше начин да чака толкова. Чичо му беше знаел, че той ще идва тази вечер, и явно беше избрал този момент да му го предаде. Люк разкъса плика и го отвори. Вътре имаше един-единствен лист хартия, изписан с почерка на баща му.

Той си пое въздух през зъби и зачете.

За да можем да се сбогуваме на спокойствие и да се съсредоточим върху това да си кажем довиждане, реших да ви се обадя от гроба. Почти през целия ми живот двамата с брат ми се карахме. Разделяше ни не само възрастта, но и много други неща. Никога не сме били близки, както се полага на братя. Това, което се случи с Мери, и моята реакция срещу мъката на Дани донесоха много болка на семейството ни. Чичо ви може да бъде твърд. Понякога дори жесток. Но това не означава, че не изпитва нищо. Всички се справяме с мъката по различен начин. Неговият начин беше да не й обръща внимание. А моята грешка беше тази, че не му позволих да бъде себе си. Искам всички да знаете, че двамата с Дани се сдобрихме. Той знае за болестта ми и двамата заедно плакахме за всичко, в което сгрешихме. Искам да знаете, че той е мой брат, аз го обичам и искам синовете ми също да го обичат. Той няма деца и никога няма да има. Аз никога няма да разбера ужасната загуба, която понесе той. Обвинявах го за нея и той ме ненавиждаше в отговор. Но онова, което се случи, беше инцидент. Сгреших, че го смятах за нещо друго. И двамата съжаляваме за стореното и си прощаваме напълно, както се полага на братя. Той ми каза, че не минава и миг, в който да не мисли за Мери. Тази болка никога няма да го остави. Затова, синове мои, нека да не я умножаваме. Бъдете добри с чичо си. Той има нужда от вас, макар че вероятно никога няма да си го признае. Така че го направете заради мен.

От очите на Люк протекоха сълзи. Баща му беше прав.

Светът не знаеше нищо за личната болка на Дани Даниълс. Той винаги я беше пазил в себе си. По някакъв начин Люк беше усетил, че може би Стефани знае нещо повече, но двамата никога не го бяха обсъждали. Наистина всички се справяме с мъката по различен начин.

Люк се чувстваше като глупак. Или по-точно казано, като син, смъмрен от баща си.

— Аз го направих — прошепна той на листа в ръцете си. — Успях да направя нещо с живота си. Както искаше ти.

Сълзите потекоха по-силно. Люк отдавна не беше плакал.

Продължаваше да стиска писмото, като мислеше как баща му го беше държал в ръцете си. Беше последната физическа връзка, която щяха да имат. Люк разбираше какво беше искал да каже баща му. Все още имаше други членове на фамилията, които бяха живи и с които можеше да установи истинска връзка. Неразбирателството ги беше разделяло. Но на това трябваше да се сложи край. Синовете дължаха послушание на баща си.

— Ще направя това, което казваш — прошепна той. — Обещавам. Всички ще направим точно това, което искаш.