Стив Бери
Легендата за Линкълн (17)

16

Касиопея Вит остана впечатлена от елегантния интериор, който отговаряше на нейните спомени за майката на Хосепе. Беше тиха, изискана жена, изпълнена с уважение към съпруга си и отдадена на семейството. Майката на Касиопея беше същата и именно тази черта в двете жени, която възприемаше като пасивност, беше една от причините самата Касиопея да напусне както Хосепе, така и лоното на семейната религия. Тези убеждения може би вършеха работа за някои хора, но усещането за зависимост и уязвимост просто не беше част от нейния характер.

— Не съм променял много обзавеждането на майка ми. Винаги съм харесвал нейния стил, така че не сметнах за необходимо да го подновявам. Когато съм тук, много ясно си спомням за нея.

Хосепе си оставаше впечатляващ мъж. Беше висок, с широки рамене, а испанското му потекло си личеше в смуглата кожа и гъстата черна коса. Кафявите му очи излъчваха същата увереност и сдържана сила, както преди. Беше високообразован и говореше свободно няколко езика, така че се беше радвал на огромен успех в бизнеса. Фамилните му интереси, точно както и нейните, се простираха в цяла Европа и Африка. Беше водил живот, изпълнен с богатство и привилегии, както и тя самата. Но за разлика от нея беше взел решение да се посвети на вярата си.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

Саласар кимна.

— Братята и сестрите ми не са толкова привързани към това място, така че имам възможност да прекарвам по цяло лято тук. Но скоро ще се върна в Испания за зимата.

Тя никога не беше посещавала семейството на Саласар в Дания. Познаваше ги единствено от Испания, където живееха само на няколко километра от имението на нейното семейство. Касиопея пристъпи към редицата френски прозорци, които гледаха към тъмната тераса.

— Представям си, че от тук има чудесна гледка към океана.

Хосепе се приближи до нея.

— Гледката всъщност е великолепна.

Той отиде и дръпна конзолните резета, френските прозорци се отвориха и позволиха на хладния въздух да се втурне в салона.

— Прекрасно е — каза тя.

Не се гордееше със себе си. Току-що беше прекарала цяла вечер, като непрекъснато беше лъгала един мъж, към когото едно време бе изпитвала истински чувства. Не беше преживяла никакво пробуждане. И изобщо не беше чела наскоро „Книгата на Мормон“. Единствения път, когато се беше опитвала да го направи, още като тийнейджърка, не беше издържала и десет страници. Винаги се беше чудила защо пророците благоговееха пред философията на изгубената цивилизация, описана в книгата. Нефитите бяха изчезнали без следа — без да оставят нито един оцелял и нито един друг спомен за своята цивилизация. Защо трябваше да им подражават?

Беше казала, че измамата е необходима.

Старата й любов Хосепе Саласар беше замесен в нещо, което беше достатъчно важно, за да привлече вниманието на Министерството на правосъдието на САЩ. Миналата седмица Стефани я беше информирала, че Хосепе може би дори е замесен в убийство. Информацията не беше доказана, но беше достатъчна, за да предизвика подозрения.

Беше й трудно да повярва.

— Просто малко разузнаване. Нямам нужда от нищо повече — беше й казала Стефани преди шест месеца. — Саласар може да ти сподели нещо, което не би казал на никой друг.

— Защо смяташ така?

— Знаеше ли, че в испанската му къща има снимка, на която сте вие двамата? Изглежда, е направена преди години. Но си стои там, близо до бюрото му, заедно с останалите снимки на семейството. Точно затова реших да се обърна към теб. Никой мъж не си пази такава снимка, ако няма причина.

Не, никой мъж не го прави. Особено ако е бил женен и е изгубил съпругата си. А след това, миналата седмица, Стефани я беше попитала дали може да ускори нещата и Касиопея беше организирала това пътуване до Дания.

Едно време си мислеше, че обича Хосепе. Той очевидно я беше обичал и явно все още изпитваше чувства към нея. Когато беше отпуснал ръка върху нейната на вечеря и не я беше отдръпнал веднага, беше дал ясен знак. Касиопея беше продължила с измамата, за да докаже както на Стефани, така и на себе си, че всички обвинения са безпочвени. Дължеше това на Хосепе. Той изглеждаше съвсем спокоен, когато беше с нея, и тя се надяваше, че не прави грешка, като го подвежда по този начин. Когато и двамата бяха по-млади, той не беше проявявал към нея нищо друго освен нежност. Връзката им беше приключила единствено защото тя бе отказала да приеме онова, в което вярваха както той, така и техните родители. За щастие, той беше открил друга жена, с която да сподели живота си. Но нея вече я нямаше.

Беше твърде късно да се откаже. Касиопея беше влязла в играта. И трябваше да я изиграе докрай.

— Повечето вечери седя тук или навън на терасата — каза той. — След малко може да излезем навън, за да се насладим на морския бриз. Но първо искам да ти покажа нещо.

* * *

Малоун се надигна от земята. Когато мъжът с Касиопея — за когото предполагаше, че е Саласар — отвори френските прозорци, той се беше проснал зад един гъст плет. Люк, от другата страна на терасата, беше изчезнал по същия начин. За щастие, никой не беше излязъл навън.

Люк също се изправи. Малоун се приближи до него и прошепна:

— Ти знаеше ли, че тя ще бъде тук?

По-младият мъж кимна.

Стефани не му беше казала и дума за това, което със сигурност беше нарочно. Малоун се наведе да избърше калта от дрехите си.

Френските прозорци бяха останали отворени. Малоун направи знак на Люк и двамата влязоха в салона.

* * *

Саласар поведе Касиопея към библиотеката, която едно време беше царството на дядо му. Именно от него — дядото по майчина линия — се беше научил да оценява начина, по който бяха правили всичко в началото на историята на Църквата, когато небесните закони се бяха спазвали абсолютно. Преди всичко да се промени в името на конформизма.

Как мразеше тази дума.

Америка тръбеше, че защитава свободата на вероизповеданията, че религията е нещо лично и властта не се намесва в работата на църквите. Но нищо не беше по-далече от истината. Светиите бяха подложени на гонения от самото начало. Още в Ню Йорк, където беше основана Църквата, така че бяха принудени да избягат в щата Охайо. Атаките срещу тях бяха продължили и конгрегацията се беше преместила в Мисури, където ги бяха посрещнали с ново насилие, довело до убийства и разрушения. Затова бяха избягали в щата Илинойс — но там се бяха сблъскали с още насилие и в крайна сметка се беше стигнало до истинска трагедия.

Всеки път когато си помислеше за този ден, коремът му се свиваше от ярост. Двайсет и седми юни 1844 г. Джоузеф Смит и брат му бяха убити в Картагена, щата Илинойс. Идеята на убийците беше да унищожат Църквата, като отнемат живота на основателя й. Но се беше случило точно обратното. Мъченическата смърт на Смит беше сплотила светиите и ги беше вдъхновила за победа. Саласар смяташе, че това е доказателство за Божията намеса.

Той отвори вратата на библиотеката и покани гостенката си да влезе. Нарочно беше оставил лампите да светят, защото се надяваше да има възможност да я доведе тук. Не можеше да го направи по-рано, тъй като пленникът му беше затворен наблизо. Но сега душата на онзи човек със сигурност пътуваше към Небесния отец, а пролятата кръв му беше осигурила изкупление. Саласар изпитваше задоволство, че беше подарил тази услуга на своя враг.

„Не убивай човек, освен за да го спасиш.“ Ангелът много пъти му беше казвал тези думи.

— Доведох те тук, за да ти покажа един рядък артефакт — каза той. — След като се разделихме, започнах да колекционирам всякакви неща, свързани с историята на светиите. Притежавам голяма колекция, която пазя в Испания. Но от известно време се радвам на привилегията да бъда включен в един специален проект.

— За Църквата?

Той кимна.

— Избра ме един от старейшините. Гениален човек. Помоли ме да работя пряко с него. При други обстоятелства не бих говорил за това, но смятам, че ти ще го оцениш по достойнство.

Той се приближи до бюрото, за да й покаже една изпокъсана стара книга, която лежеше отворена на кожената попивателна.

— Едуин Ръштън бил един от първите светии. Познавал Джоузеф Смит лично и бил сред най-близките му сътрудници. Бил един от светиите, които са погребали пророка след мъченическата му смърт.

Касиопея се взря в него. Определено изглеждаше заинтересувана.

— Ръштън бил Божи човек, отдаден на Господ и посветен на възстановяването на истинската религия. През живота си се сблъскал с множество препятствия, но преодолял всичките. В крайна сметка се заселил в Юта и останал там до смъртта си през хиляда деветстотин и четвърта година. Ръштън си водел дневник. Жизненоважен източник на информация за ранните години на Църквата, който мнозина смятат за изчезнал.

Той посочи към бюрото.

— Наскоро се сдобих с него.

На един статив наблизо беше опъната карта на Съединените щати и той забеляза, че Касиопея поглежда към нея. Беше забил топлийки с цветни главички в Шарън, щата Върмонт. Палмира, щата Ню Йорк. Индепендънс, щата Мисури. Нову, щата Илинойс. И Солт Лейк Сити, щата Юта.

— Проследяват пътя на светиите от мястото, където е роден пророк Джоузеф, до мястото на основаването на Църквата и от там до Мисури и Илинойс, където сме се заселили, преди да се установим на запад. Прекосили сме цяла Америка и по пътя сме се превърнали в част от нейната история. При това много по-важна, отколкото смятат всички.

Саласар видя, че тя определено е заинтригувана.

— Този дневник е писмено доказателство за това.

— Изглежда важен за теб — отбеляза тя.

Мислите му бяха ясни. Целта му беше неоспорима.

„Разкажи й“, нареди ангелът в главата му.

— Чувала ли си за Пророчеството за Белия кон?

Тя поклати глава.

— Нека ти прочета един откъс от този дневник. Той разказва за едно велико видение.

* * *

Малоун беше успял да се придвижи до отворената врата, зад която се чуваше как разговарят Саласар и Касиопея. Люк беше продължил към другите части на къщата, за да се възползва от възможността да разгледа наоколо.

Малоун нямаше нищо против. Самият той искаше да разбере какво прави Касиопея в компанията на един човек, който беше убил агент на Министерството на правосъдието.

Нищо не изглеждаше както трябва.

Касиопея — жена, която обичаше — насаме с този дявол?

С нея се познаваха от две години и в началото бяха всичко друго, но не и приятели. Отношенията им се бяха променили едва през последните няколко месеца, когато и двамата си дадоха сметка, че искат повече един от друг, но нито единият, нито другият беше готов да стигне по-далече. Малоун разбираше, че не са женени и дори не са сгодени, така че всеки можеше да живее така, както намери за добре. Но бяха говорили едва преди няколко дни и тя дори не беше споменала, че ще пътува до Дания. Нещо повече, беше му казала, че през следващата седмица няма да може да мръдне от Франция, защото строителството на замъка изисквало цялото й внимание. Явна лъжа. Колко други лъжи беше изрекла?

Докато беше навън, беше успял да огледа Саласар. Висок, с тъмна кожа и гъста, вълниста коса. Беше и елегантно облечен, с изискан костюм. Ревност ли изпитваше? Малоун искрено се надяваше да не е така. Но не можеше да отрече, че усеща нещо необичайно. Нещо, което не беше изпитвал много отдавна. Кога беше последният път? Точно преди девет години — когато бракът му беше започнал да се разпада. И тогава също не се беше случило нищо добро.

Малоун беше чул, че Саласар „наскоро се е сдобил“ с някакъв стар дневник, и се запита дали това не беше същият артефакт, който Кърк беше използвал за примамка. Същият, за чийто собственик твърдеше, че вече е мъртъв. И дали според плана на Кърк не трябваше да дойдат точно на това място? Все пак кабинетът на Саласар беше специално споменат.

Засега имаше твърде малко отговори, за да изпробва някоя хипотеза. Така че си каза да не бърза. Не можеше да рискува да погледне през вратата, защото позицията му в коридора навън и без това беше твърде опасна. Но на няколко крачки разстояние имаше друга стая с отворена врата, която предлагаше удобно скривалище.

Той застина неподвижно, така че да чува всяка дума.

Саласар четеше на глас на Касиопея.