Стив Бери
Легендата за Линкълн (8)

7

Атланта, щата Джорджия

Стефани беше адвокат от кариерата. Беше постъпила в Държавния департамент веднага след като беше завършила право, от там се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието и постепенно се беше издигнала до заместник-министър. Може би в крайна сметка щеше да получи и министерския пост от някой президент, но отряд „Магелан“ промени всичко. Идеята беше да се основе специална разузнавателна единица извън структурите на ФБР, ЦРУ и военните, която да отговаря пряко пред изпълнителната власт, а нейните агенти да бъдат обучени както в правото, така и в шпионажа.

Независими. Иновативни. Дискретни. Това бяха идеалите, към които се стремяха. И идеята беше проработила.

Стефани не беше забравила за политиката. Беше служила на президенти и министри, които идваха и от двете партии. И макар че беше избран два пъти поред с предизборната платформа да си сътрудничи както със своите съпартийци, така и с политическите си опоненти, през последните седем години и половина Дани Даниълс беше затънал в ожесточена политическа война. Беше понесъл предателства от собствения си вицепрезидент, от един главен прокурор и от един бивш заместник-директор по въпросите на националната сигурност. Дори един опит за покушение. Стефани и нейният отряд бяха замесени във всички тези кризи. И сега отново беше ред да се случи нещо подобно. За пореден път тя се беше озовала в центъра на необикновена ситуация.

— Питаш ли се понякога какво ще правиш, когато твоето време тук приключи? — подхвърли Дейвис.

Двамата все още седяха в кафенето, което в ранния следобед беше празно.

— Планирам да работя, докато умра — отговори тя.

— И двамата можем да напишем мемоари, в които да разкажем всички тайни. Или да отидем в телевизията. Си Ен Ен, Си Ен Би Си или „Фокс“. Веднага ще ни назначат за постоянни политически коментатори, за да бълваме остроумия. И да изтъкваме всички глупави грешки на новата администрация. Винаги е много по-лесно да коментираш мача в понеделник сутринта, отколкото да излезеш на терена в неделя.

Тя се замисли за фатализма на Дейвис — най-вероятно продукт на особената депресия, която обхващаше всички към края на втория мандат. Беше я виждала в действие и преди. По време на първия мандат на Даниълс в действителност имаше силен натиск да я отстранят, но това усилие не бе дало резултати. Може би защото никой не жадуваше за нейния пост. В работата на една анонимна служба в щата Джорджия нямаше достатъчно блясък, защото беше далече от светлината на прожекторите, насочени към Вашингтон. Кариерите се изграждаха от много по-здрав материал. Но поне едно беше ясно — Едуин Дейвис беше абсолютно предан на шефа си. Както и тя самата. И още нещо. При обичайни обстоятелства никой в Министерството на правосъдието, Конгреса или Белия дом дори не се сещаше за нея. Но точно сега тя се беше появила на радара на старши сенатора от Юта.

— Какво иска от мен Роуан?

— Той се опитва да стигне до нещо, за което досега смятахме, че е просто мит.

Стефани долови особения му тон, който подсказваше големи неприятности.

— Трябва да ти разкажа една история — започна Дейвис.

На 1 януари 1863 г. Ейбрахам Линкълн обявил своята Прокламация за освобождението на робите. Историята отбелязва това като велико постижение. Но истината е съвсем друга. Прокламацията не била закон. Конгресът така и не гласувал тя да влезе в сила, а нито един щат не я приел. Линкълн обявил прокламацията, като се позовал на предполагаемата си власт като главнокомандващ армията. Но тя не освободила никого. Силата й се простирала единствено върху робите от десетте щата, които към този момент се били разбунтували. Тя не поставяла робството извън закона, нито гарантирала гражданство на освободените роби. В онези части от Юга, които били под федерален контрол, включително голям дял от щатите Тенеси и Вирджиния, където в действителност можели да бъдат освободени и обявени за граждани чернокожите, прокламацията нямала никаква приложимост. Щатите Мериленд и Кентъки също били изключени от нейното действие, както и някои части от Луизиана. Накратко, Прокламацията за освобождението на робите била само един политически трик. Тя освобождавала робите само на места, над които Линкълн нямал никаква власт.

Уилям Сюард, държавният секретар на Линкълн, го казал най-добре: „Ние поддържаме робството, като освобождаваме робите там, където не можем да ги достигнем, и ги държим в окови там, където можем да ги освободим“.

Линкълн обявил своята прокламация пред обществото като „военна мярка“, но в лични разговори признавал, че е напълно безполезна. В крайна сметка самата Конституция признавала робството. В член първи, алинея втора изрично е записано, че робите се смятат за три пети от свободните граждани, когато се изчисляват представителството в Конгреса и данъците. В член четвърти, алинея втора се изисква робите, които са избягали в свободните щати, да бъдат връщани на господарите им. Мнозина от делегатите на конституционния конвент сами притежавали роби — така че не е изненадващо, че в Конституцията не е записана и една дума, която да застрашава правата им.

По същото време Югът бил на път да спечели Гражданската война. Така че единственият практически ефект от тази прокламация бил да вдъхнови въстание на робите — бунт отвътре, който бил в състояние да постави врага на колене. Бунтът със сигурност представлявал реална опасност, след като повечето боеспособни южняци вече били в армията, а техните ферми и плантации били оставени под надзора на старците и съпругите. Но до бунт на робите така и не се стигнало.

Вместо това ефектът от прокламацията се проявил предимно в Севера.

И не бил положителен. Повечето жители на Севера останали шокирани от този политически трик. Малцина свързвали Гражданската война с отмяната на робството. Белите жители на Севера като цяло презирали африканците, а правилниците за поведение на чернокожите не предлагали никакво равенство за освободените роби, които вече живеели там. Дискриминацията била заложена дълбоко в държавните институции. Вестниците от Севера яростно се противопоставяли на идеята за отмяна на робството. И след Прокламацията за освобождение на робите, която обявил Линкълн, случаите на насилие срещу чернокожи от Севера рязко се увеличили. Както и дезертьорите.

Почти 200 хиляди войници избягали от армията на съюза. Други 12 хиляди не се отзовали на повиквателните си. 90 хиляди избягали в Канада. Темповете, с които се набирали нови войници, се сринали. Военните ценни книжа, с които се набирали средства за армията, останали непродадени.

За Севера войната изобщо не била заради робството.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стефани.

— Ейбрахам Линкълн не се е стремял да освободи робите — каза Дейвис. — Той почти не е споменавал за робството преди хиляда осемстотин петдесет и четвърта. Нещо повече, открито се противопоставял на идеята за политическо или социално равенство между расите. Подкрепял закона за избягалите роби, според който собствениците им имали право да възстановяват собствеността си и в свободните щати. Като адвокат нито веднъж не е защитавал някой избягал роб. Но е защитавал един собственик на роби. Подкрепял колонизацията и връщането на освободените роби в Африка, Хаити, Британска Гвиана и Антилските острови, които били под контрола на холандците. Където и да е, стига да не оставали в Съединените щати. Администрацията му полагала сериозни усилия да разработи практически план за депортация на чернокожите след края на войната. Но по това време в Америка имало повече от четири милиона роби. Изселването им не било възможно нито от финансова, нито от логистична гледна точка.

Стефани знаеше много за Линкълн. Той отдавна се беше превърнал в герой на митове, истории и легенди, популяризирани от безброй книги, филми, сериали и телевизионни предавания.

— Линкълн се е изразил съвсем ясно в своето обръщение при полагането на клетвата си като президент — продължи Дейвис. — Казал е на цялата страна, че няма да се намесва в правото на собственост върху роби в щатите от Юга. Точка. Край. Това, срещу което се е противопоставял, е било разширяването на робството в новите територии.

— Никога не съм знаела, че си такъв специалист по Линкълн.

— Не съм. Но истината си е истина. Гражданската война не е била водена заради робството. Как е възможно да е била заради това? Самата Конституция е затвърждавала практиката на робството. И Върховният съд в делото „Дред Скот“ от хиляда осемстотин петдесет и седма година го е признал за законно. Така и не е била гласувана поправка на Конституцията, която да промени това положение — чак до Тринайсетата поправка, която е приета едва след края на войната. Как е било възможно да водим война, за да сложим край на нещо, което нашата собствена Конституция изрично е разрешавала?

Добър въпрос.

— Но Линкълн, Бог да го благослови, е взел предостатъчно трудни решения и без да се занимава с робството — каза Дейвис. — Решения, които на нито един друг президент не се е налагало да взема. Буквално е бил изправен пред гибелта на страната. Европа чакала, готова да се нахвърли и да разграби остатъците. Линкълн бил в критично положение. И точно това е причината да водим този разговор в момента.

Стефани го зачака да продължи.

— Отцепване — каза той.

— Имаш предвид някой щат да излезе от съюза?

Дейвис кимна.

— Точно това е била истинската причина за Гражданската война. Южняците заявили, че им е писнало и имат правото да излязат от Съединените щати. Линкълн отговорил, че нямат това право — съюзът между щатите е вечен и неделим. Шестстотин хиляди души загинали, за да се реши този спор.

Стефани знаеше малко и по този въпрос, защото обичаше конституционното право.

— Върховният съд е разрешил този спор през хиляда осемстотин шейсет и девета — каза тя. — С делото „Тексас срещу Уайт“. Съдът е постановил, че отцепването не е разрешено. Съюзът между щатите е вечен и неделим.

— Какво друго са можели да кажат? Войната свършила, толкова много хора загинали, Югът бил разрушен. Страната се опитвала да се възстанови. И точно в този момент някъде на север банда лешояди с черни нощници да отсъдят, че всичко това по начало противоречи на Конституцията? Никакъв шанс.

— Не знаех, че толкова презираш съдиите.

Дейвис се усмихна.

— Федералните съдии създават големи проблеми. Когато назначаваш някого до живот, няма как да не е така. През хиляда осемстотин шейсет и девета Върховният съд не е имал никакъв друг избор, освен да вземе това решение.

— А ние имаме друг избор, така ли?

— Точно това е въпросът, Стефани. Ами ако и Линкълн, и Върховният съд са сгрешили?