Стив Бери
Легендата за Линкълн (43)

42

Монпелие, щата Вирджиния

Люк се изкатери навън през отвора и бързо развърза въжето от колоната. В далечината продължаваха да примигват сините светлини, а сирените се чуваха все по-силно. Той избута бетонния капак обратно на мястото му и натъпка малко от натрошената мазилка в цепнатините. После избърса останалата от бетона. Ако никой не гледаше твърде отблизо, под прикритието на мрака всичко би трябвало да изглежда наред. Той събра въжето и инструментите си и побягна към гората.

Полицаите пристигнаха в имението и две минути по-късно в мрака се появиха светлините от три фенерчета, които се приближаваха към него. Люк се скри в храсталаците — тъмните му дрехи осигуряваха достатъчно прикритие в безлунната нощ. Чу гласове, светлините от фенерчетата се разпръснаха и се приближиха до храма, но никой не се качи до него.

Полицаите явно смятаха, че всичко там е наред. Какво беше предизвикало тази тревога? Защо бяха дошли? Нима имаше някаква охранителна камера с нощно виждане?

Едва ли. От разговора с Кейти на вечеря Люк беше научил, че имението страда от тежки финансови проблеми и постъпленията им едва стигат, за да се издържат. Пък и защо да поставят толкова сериозна охранителна система? Тук нямаше нищо толкова ценно. Не и толкова, че да оправдае инвестиция от стотици хиляди долари за усъвършенствана охранителна система.

Лъчите на фенерчетата продължаваха да се въртят наоколо. Люк чуваше гласовете на полицаите, но не успяваше да различи какво казваха. Наблюдаваше ги през гъстите клони, легнал по корем на земята. За негов късмет нощта беше достатъчно хладна, за да няма змии, макар че нямаше да се изненада от появата на някоя миеща мечка. Фенерчетата си тръгнаха.

Люк видя, че и тримата полицаи се изтегляха от височинката обратно към къщата. Той се изправи и чу как колите потеглиха, а след това видя и светлините на фаровете им, които потънаха в мрака.

Сега беше моментът да довърши работата си. Той забърза обратно към храма и отново завърза въжето. Отвори капака и хвърли другия край вътре. Поемаше риск, но затова му плащаха. По време на обучението си за рейнджър се беше научил да мисли, да преценява и да действа под напрежение, без да изпуска целта от поглед. Цената нямаше значение, нито шансовете за успех. Работата трябваше да се свърши.

Той хвана лоста и сграбчи въжето с едната си ръка, като го уви веднъж около ръкавицата си, за да се държи по-здраво. После се спусна три метра надолу, до нивото на римските цифри.

IV.

Люк пъхна лоста в ботуша си. Извади фенерчето от джоба и откри отбелязаната тухла. След това отново хвана лоста и удари със закривения му край по тухлата. Тя издържа. Той я удари още веднъж, по-силно. Тухлата се пропука.

Какво беше това, по дяволите?

Люк стовари железния лост върху тухлата, която най-сетне се натроши и зад нея се откри тъмен отвор. Люк смени лоста с фенерчето и насочи лъча му навътре. Нещо проблесна в отвора. Нещо като стъкло.

Люк отново хвана лоста и внимателно натроши остатъка. Дясната му ръка започваше да го боли от усилието, макар че беше прехвърлил тежестта си върху краката, сключени около въжето. Той прибра лоста обратно в ботуша и избърса с ръка натрошените парчета. Преди да пъхне ръката си вътре, светна още веднъж с фенерчето, за да види какво го очаква.

Беше някакъв малък предмет. Може би двайсет сантиметра широк и пет-шест сантиметра дълъг. И определено беше от стъкло.

Люк стисна фенерчето в зъбите си и извади находката си от дупката. Наведе глава, за да насочи лъча, и светлината му се отрази от стъклената повърхност. Вътре се виждаше нещо, запечатано под стъклото. Той бързо провери с фенерчето дали дупката в стената вече е напълно празна.

Мисията беше изпълнена.

 

 

Люк се отправи обратно през гората, без да бърза, за да даде възможност на дясната си ръка да се отпусне след напрежението преди малко. Не очакваше да се умори толкова. Явно трябваше да увеличи тренировките.

Въжето беше навито на рамото му. В едната си ръка държеше лоста, а в другата — стъкления съд. Вътре определено беше запечатано нещо, но задачата му не включваше да разбере какво е то. Стефани му беше казала да открие предмета и да й го донесе, което му беше предостатъчно. Работата му не включваше управленчески решения и това му харесваше.

Беше върнал всичко на мястото му. Естествено, още утре или в някой от следващите дни някой щеше да забележи натрошената мазилка. Щяха да вдигнат бетонния капак и да открият дупката в стената. Но загадката нямаше да бъде решена. Не беше оставил нито отговори, нито следи. Нищо, което да води към извършителя. Като цяло нощта беше преминала успешно. Не само беше открил съкровището в подземието, а беше взел и телефона на Кейти. Щеше да я потърси отново. Така или иначе, след една седмица пак излизаше в отпуск.

Люк намери колата си и остави въжето и лоста в багажника. После се пъхна на шофьорското място, без да издава присъствието си с осветлението на тавана. Остави стъкления съд на седалката до себе си и вкара ключа, за да запали двигателя.

Нещо се раздвижи на задната седалка. Той застина. Появи се една глава.

А после и отражението на лице в огледалото за обратно виждане.

Лицето на Кейти.

Тя държеше пистолет — същия, който Люк беше оставил в жабката — насочен към него.

— Знаеш ли как да стреляш? — попита я той, без да обръща глава.

— Знам как да натисна спусъка. Седалката ти е доста голяма мишена.

— Ти ли ме издаде на полицията?

— Веднага разбрах, че не си от армията. Ти си крадец. Проследих те обратно до тук и изчаках да предприемеш нещо. После се обадих на шерифа.

— От това наистина ме заболя — каза той. — А аз си мислех, че двамата с теб ще си допаднем.

После Люк изведнъж осъзна още нещо.

— Онзи номер, който ми даде, не е истински. Нали?

— Излязох да вечерям с теб само защото исках да проверя какво си намислил. Аз не съм екскурзоводка. Днес просто замествах. Работя в реставраторския отдел. Имам магистърска степен по американска история и работя по докторантурата си. Специалността ми е Мадисън. И тази къща е важна. Крадците като теб провалят историята за всички останали. А телефонният номер е на местния шериф. Ти какво си помисли?

Присъствието й тук беше сериозен проблем. Какво му беше казала Стефани? „Не позволявай да те хванат.“

— Не съм крадец — каза той.

— Тогава какво е това на предната седалка?

Люк вдигна стъкления съд и го подаде на Кейти.

— Къде го намери? Не съм го виждала досега.

— Не си го виждала, защото Мадисън го е скрил в подземието.

— Откъде знаеш?

Той не отговори.

— Отиваме при шерифа — каза тя.

— За съжаление, не мога да направя това. Ти може и да си някаква важна научна клечка, но аз пък работя за правителството на САЩ и това, което държиш в ръцете си, ни трябва.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

Люк чу полицейски сирени в далечината. Отново.

— Стига бе, Кейти. Какво си направила сега?

— Пак се обадих на шерифа, когато те видях да се връщаш.

Люк се обърна и я погледна.

— Много бързо се превръщаш в сериозен проблем. Виж, това е самата истина. Трябва да занеса това нещо на моята шефка. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, за да се увериш, че всичко е точно.

Воят на сирените се приближаваше.

— Каза ли им къде се намираме? — попита той.

— Естествено. Иначе как щяха да те намерят?

Ситуацията ставаше все по-неприятна.

— Ще трябва да вземеш решение, Кейти. Да ме застреляш, да слезеш от колата или да дойдеш с мен. Какво избираш?

Люк забеляза нерешителността в погледа й.

— Наистина съм правителствен агент и работата е адски сериозна — настоя той. — Слушай какво. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, можеш да задържиш пистолета и това стъклено нещо при теб.

Тя не отговори. Сирените се приближаваха.

— Тръгвай — каза най-сетне тя. — Да се махаме от тук.

Люк запали двигателя. Гумите се завъртяха на място, после колата бързо набра скорост.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— Ще се побъркаш, когато разбереш — отговори Люк.