Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

6

Калундборг, Дания

20:50 ч.

Саласар се усмихна, когато влезе в ресторанта и видя дамата, с която имаше среща за вечеря. Беше закъснял, но се беше обадил и беше помолил да предадат извиненията му заедно с питието, което реши да си поръча тя.

— Толкова съжалявам — каза той на Касиопея Вит. — Задържаха ме важни дела.

Бяха приятели от детинство. Той беше с две години по-голям от нея, а родителите им бяха поддържали близки отношения помежду си през целия си живот. Когато бяха на двайсет и няколко, двамата бяха станали и нещо повече от приятели и връзката им беше продължила пет години, докато Касиопея явно не осъзна, че привличането между тях може да е било по-важно за родителите им, отколкото за тях самите. Или поне така му беше казала тогава. Но той знаеше истината. Това, което в действителност ги беше накарало да се разделят, беше по-дълбоко.

Саласар беше роден в семейство от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Тя също. Това означаваше всичко за него, но не толкова много за нея. През изминалите единайсет години от време на време се бяха срещали по разни светски събития. Той знаеше, че тя се е преместила да живее във Франция и беше започнала да строи замък, използвайки материали и технология от XIII в. — и той наистина се издигаше, макар и бавно, камък по камък. Беше виждал снимки както на замъка, така и на нейното шато в Прованс. И двете сгради бяха забележителни и колоритни. Както и самата тя.

— Няма нищо — отговори му тя. — Наслаждавах се на гледката.

Калундборг беше основан като викингско селище на западния бряг на Зееланд и си оставаше един от най-старите градове в Дания. Калдъръменият му централен площад се гордееше с уникалната църква „Света Богородица“ — шедьовър от XII в., съставен от пет осмоъгълни кули. Бистрото беше в единия край на площада, по масите имаше горящи свещи и повечето от тях бяха заети. По негово настояване масата им беше до прозореца, откъдето се виждаше тухлената църква, осветена за през нощта.

— Цял ден очаквам тази вечеря — каза й той. — Толкова обичам това място. Много се радвам, че най-сетне успя да дойдеш.

Майка му, интровертна датчанка, се беше посветила изцяло на съпруга и шестте си деца. Той беше най-малкият. Когато в края на XIX в. в Дания пристигнали църковните мисионери, тяхното семейство било след първите семейства, които станали светии. Дядо му по майчина линия беше спомогнал за основаването на първия клон в скандинавските държави, а след него бяха основани и други. След известно време тези клонове се бяха събрали в стъбла. Същото се беше случило и в Испания, откъдето беше семейството на баща му. В крайна сметка и двамата му дядовци бяха оглавили големи стъбла. Той беше наследил датското имение на майка си в Калундборг и прекарваше тук месеците от май до октомври всяка година, за да избяга от летните горещини в Испания.

Сервитьорът се появи и той си поръча чаша минерална вода. Касиопея също. Донесоха им менюта и двамата се заеха да ги разглеждат.

— Все още ли смяташ да заминеш още утре? — попита го тя.

— За съжаление, да. Има една работа, която изисква личното ми внимание.

— Много неприятно. Точно бяхме започнали да се сближаваме отново.

— И ти беше толкова потайна, а аз ти го позволявах. Но вече е време да ми кажеш. Защо се върна? Защо дойде тук?

Тя беше подновила контакта помежду им преди около пет месеца, като го беше потърсила по телефона. Последваха още няколко обаждания и съобщения, изпратени по електронната поща. Миналата седмица му се беше обадила отново и той я беше поканил да се срещнат тук. И тя беше приела.

— Реших, че може би съм сгрешила за някои неща.

Думите й го заинтригуваха. Той остави менюто.

— С възрастта осъзнах, че вярванията на моите родители може би не са били толкова погрешни.

Саласар знаеше, че както и той самият тя беше обучавана от ранна детска възраст да чете „Книгата на Мормон“, писменото свидетелство за учението и заветите, и беше насърчавана да изучава свещената книга „Безценният бисер“. Тези писания бяха достатъчни, за да се разберат всички откровения, дадени на пророците, които бяха ръководили Църквата, и да се научи цялата църковна история. От всеки светия от последните дни се изискваше да ги познава. Но той знаеше, че тя се беше опълчила срещу тях. И беше отхвърлила наследството си. За щастие, нито един от родителите й не беше доживял да го види.

— Отдавна чакам деня, в който ще изречеш тези думи — отговори той. — Именно твоето отрицателно отношение към Църквата беше причината да се отчуждим така.

— Спомням си. А виж се сега. Тогава все още се канеше да поведеш първия си клон. Сега си член на Първия кворум на седемдесетте — на една крачка от Кворума на дванайсетте апостоли. Може би първият испанец, който ще постигне тази висока чест.

Саласар долови гордостта в гласа й.

На върха на църковната йерархия беше Първото председателство, което се състоеше от пророка и двама съветници, избрани лично от него. Под тях бяха дванайсетте апостоли, които заемаха постовете си до живот и спомагаха за установяване на църковната политика. Следваха ги многобройните кворуми на седемдесетте, всеки член на които беше уважаван старейшина, натоварен с организационни и административни задачи, който налагаше апостолическия си авторитет като „специален свидетел на Христа“. Повечето апостоли се избираха сред кворумите, а всеки пророк досега беше излизал от кръга на апостолите.

— Искам да открия отново онова, което изгубих — каза му тя.

Сервитьорът се върна, за да им донесе водата.

Саласар я хвана за ръка. Този жест сякаш не я изненада.

— За мен ще бъде истинско щастие да ти помогна да преоткриеш вярата си. И висока чест да ти покажа пътя обратно.

— Точно затова се свързах с теб.

Саласар се усмихна, все така с ръка върху нейната. Посветените светии от последните дни не вярваха в секса преди брака, така че връзката им никога не беше имала физически измерения. Но беше истинска. Толкова истинска, че беше оцеляла в него през всичките единайсет години оттогава.

— Гладен съм — каза той, без да откъсва очи от нея. — Нека да се насладим на вечерята. А след това бих искал да ти покажа нещо. Ще отидем в имението.

— Чудесно — усмихна се тя.