Стив Бери
Легендата за Линкълн (16)

15

Дания

Малоун излезе от Копенхаген със своята мазда и продължи сто километра на запад към Калундборг, на северозападния бряг на Зееланд. Магистралата беше с четири платна, така че се движеха бързо.

— Ти също подозираше Кърк, нали? — обърна се той към Люк.

— В книжарницата ми се стори, че ни казва всичко твърде бързо. Какво ти съобщи Стефани по телефона?

— Достатъчно, за да разбера, че не може да му се вярва.

— Когато ме доближи отзад с пистолета, реших да го оставя да действа, за да видим какво ще ни каже. После видях, че и ти си помислил същото. Естествено, тогава изобщо не знаех, че се каниш да ми се правиш на Вилхелм Тел.

— Имаш късмет, че все още имам добро око… за старец.

Мобилният телефон на Люк звънна и Малоун позна кой се обаждаше.

Стефани.

Младежът се заслуша с каменно изражение, което не издаваше нищо. Точно това се очакваше от него. Малоун си спомняше много разговори с бившата си шефка, които бяха протекли по същия начин — тя му беше съобщавала единствено онова, което беше необходимо, за да свърши работата. И нищо повече.

Люк приключи разговора, после му обясни как да продължи към имението на Саласар. Беше разположено на север от града, на морския бряг. Паркираха в гората, встрани от магистралата, на четиристотин метра в източна посока от шосето, което водеше натам.

— Познавам местността — каза Люк. — Саласар е собственик и на земите, които са в съседство с неговото имение. Там има няколко сгради. Би трябвало да можем да ги достигнем през онази гора.

Той излезе от колата. Вече и двамата бяха въоръжени, тъй като Люк носеше пистолета, взет от Кърк. Малоун отново беше в играта, от която се предполагаше, че е излязъл, и която никога повече не беше искал да играе. Преди три години беше решил, че наградата не си струва рисковете, а перспективата да стане собственик на антикварна книжарница му се беше сторила твърде изкусителна, за да я откаже. Винаги беше обичал книгите. Така че не беше пропуснал възможността да се премести да живее в Европа и да започне отначало. Което също си имаше цена.

Винаги всичко си има цена. Да бъдеш умен означава и да знаеш какво искаш.

Новият живот му харесваше. Но когато се появи агентът, който имаше нужда от помощ, нещата се промениха. Преди Малоун също беше имал нужда от помощ и я беше получавал. Сега беше негов ред да върне услугата. Рисковете бяха част от удоволствието.

Двамата откриха покрита с чакъл алея, която водеше през тухлена арка. Гъстите корони на дърветата над главите им закриваха тъмното небе. Малоун усети познатата тръпка на вълнението от неочакваното. Отнякъде в далечината се процеждаше жълтеникаво сияние, което присветваше между дърветата като свещ, оставена на вятъра. Там явно имаше някаква постройка.

— Ето с какво разполагаме за това място — прошепна Люк. — Няма пазачи. Няма охранителни камери. Нито аларми. Саласар живее така, че да не се набива на очи.

— Доверчив човек.

— Доколкото знам, всички мормони са такива.

— Но не са глупави.

Малоун продължаваше да се тревожи за данитите. Онези двама мъже на площад „Хьобро“ бяха съвсем истински. Дали в мрака около тях не се спотайваха и други такива заплахи? Беше съвсем възможно. Той продължаваше да вярва, че това е капан. Надяваше се единствено подкрепленията на Кърк все още да са заети с преследване на онзи мобилен телефон, който беше оставил в автобуса.

Двамата излязоха от гората и Малоун забеляза три постройки в тъмното. Тухлена къща на два етажа със заострен покрив и две по-малки пристройки. В по-голямата къща горяха две светлини, и двете малко над нивото на земята — очевидно в някакво мазе.

Те стигнаха задната страна на къщата, като се прикриваха в сенките, и откриха няколко стъпала, водещи надолу. Люк слезе по тях и Малоун с изненада видя как той отвори вратата в дъното.

Беше прекалено лесно. И двамата се приготвиха да стрелят. Зад вратата имаше мътно осветено подземно помещение, което заемаше пространството под цялата къща. Имаше многобройни тухлени арки, кътчета и ъгли, в които можеше да дебне опасност. Виждаха се уреди и инструменти, явно предназначени за поддържане на имението.

— Виж там — произнесе Люк само с устни и посочи встрани.

Малоун проследи ръката му с поглед. Под една от арките в ъгъла бяха вградени железни решетки. Зад тях, подпрян на стената, лежеше мъж с дупка от куршум в средата на челото и лице, смазано от бой. Двамата се приближиха и видяха кофа с вода и черпак, оставени точно пред решетките. Тук светлината беше още по-слаба и наблизо нямаше прозорци, а подът на килията беше твърд и сух като земята в пустинята. Желязната врата беше заключена. Наоколо не се виждаше ключ.

Люк приклекна.

— Познавах го. Веднъж работихме заедно. Имаше семейство.

Коремът на Малоун се сви. Той облиза устни и преглътна с усилие, после приклекна до кофата с вода и черпака в нея.

— Нали разбираш, че Саласар е искал да го намериш? Не се съмнявам, че щяхме да си имаме компания в момента, в който това се случи.

Люк се изправи.

— Разбирам. Саласар ни мисли за глупаци. Ще убия този негодник.

— Няма да постигнеш много така.

— По-добра идея ли имаш?

Малоун сви рамене.

— Това е твоето изпълнение, а не моето. Аз съм тук за малко и току-що приключих.

— Точно така, Малоун. Продължавай да си го повтаряш и може би накрая ще си повярваш.

— Може би в момента имаш отворено поле за действие. Онези сигурно продължават да преследват автобуса, но наоколо може да има и други.

Люк поклати глава.

— Саласар плаща само на петима души. Трима от тях са мъртви. Другите двама бяха онези на площада.

— Разполагаш с доста оперативна информация, а? Щеше да е хубаво да я споделиш по-рано.

Малоун си даваше сметка, че Люк няма търпение да се отърве от него. Той също никога не беше обичал да има партньори — особено такива, с които не се работи лесно. И също нямаше търпение да си тръгне. Все още му оставаше да се оправи с полицията в Копенхаген, но и Стефани можеше да го направи.

— Имам да свърша още нещо — каза Люк. — Можеш да ме изчакаш в колата.

Малоун застана на пътя му.

— Престани да ме лъжеш. Какво ти каза Стефани?

— Виж, старче, нямам време за обяснения. Махни се от пътя ми и си върви в книжарницата. Това е работа за действащи агенти, а не за пенсионери.

Малоун долови гнева в думите му и го прие. Да загубиш човек се отразява на всекиго.

— Вече казах на Стефани, че ще приключа с този случай. И ще го направя. Независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, че искаш да огледаш и основната къща с онзи кабинет, за който Кърк така удобно спомена?

— Това ми е работата. Нямам друг избор.

Двамата излязоха от подземието и поеха през гората на запад, успоредно на морския бряг. Шумът от прибоя ясно се чуваше в далечината. Осветената сграда, която ги очакваше, беше отличен представител на холандския барок. Беше на три етажа, с три крила и полегати стрехи. Отвън беше облицована с характерните тънки червени тухли — Малоун се беше научил да ги нарича „холандски плочи“. Той преброи трийсет прозореца от тяхната страна, но само няколко от тях светеха и всички бяха на приземния етаж.

— Няма никой вкъщи — отбеляза Люк.

— Откъде знаеш?

— Човекът има планове за вечерта.

Стефани сигурно му го беше съобщила по телефона.

Двамата се отправиха към просторната тераса отзад, обърната към тъмното море. Към къщата водеше редица от френски прозорци. Люк се опита да ги отвори. Бяха заключени. В този момент вътре светна. Те се стреснаха. Малоун се хвърли наляво, към една леха с декоративни храсти, където можеше да се скрие в мрака и сянката на външната стена. Люк потъна в подобно скривалище от другата страна, така че между тях останаха френските прозорци. Надникнаха в осветеното помещение зад стъклото и различиха салон с червени стени, елегантни антични мебели, огледала с позлатени рамки и маслена живопис.

И двама души. Малоун не разпозна лицето на мъжа, но човек не трябваше да е гений, за да се досети за самоличността му.

Хосепе Саласар.

Жената обаче беше шок за него. Никой не му беше казал и дума за това, че е замесена. Нито Стефани. Нито хлапето. Никой. Но ето че и тя беше тук.

Неговата приятелка. Касиопея Вит.