Стив Бери
Легендата за Линкълн (9)

8

Малоун отключи входната врата на книжарницата си и влезе вътре, следван от Люк Даниълс и Бари Кърк. На площада беше оживено, но не и колкото през лятото, когато слънцето залязваше късно и хората не се разотиваха чак до полунощ. Тогава книжарницата оставаше отворена поне до десет вечерта. По това време на годината обаче затваряше в шест.

Малоун светна лампите и отново заключи вратата.

— Готино място — отбеляза Люк. — Прилича на декор от „Хари Потър“. И мирише особено. Явно всички антикварни книжарници миришат по един и същ начин.

— Така ухае мъдростта — заяви Малоун.

Люк насочи пръст срещу него.

— Това е някаква антикварна шегичка, нали? На бас, че се събирате някъде и си разказвате последните вицове за книжарници. Нали?

Малоун хвърли ключовете си на плота и се обърна към Бари Кърк.

— Казаха ми, че може би знаеш къде е нашият изчезнал агент.

Кърк не отговори.

— Само още веднъж ще те попитам любезно.

— И аз — обади се Люк. — Кажи ни всичко, което знаеш. Веднага.

— Вашият агент е задържан от Саласар.

— Кой е този Саласар? — попита Малоун.

— Човекът в центъра на всичко — обясни Люк. — Испанец. Отвратително богат. Семейният му бизнес са крановете. Онези големите, които си виждал по строежите. Баща му започнал да се занимава с тях веднага след Втората световна война.

— Преди пет години сеньор Саласар ме назначи за личен асистент — започна Кърк. — Но с времето разбрах, че при него има един проблем. Работодателят ми беше мормон.

— Защо това да е проблем? — попита Малоун.

— Той е старейшина — един от високопоставените членове на Първия кворум, вероятно предопределен да стане апостол на Църквата.

— Което е доста високо в йерархията — обади се Люк.

— Познавам структурата на Църквата на светиите от последния ден — каза Малоун, без да откъсва поглед от Кърк. — Но какъв е проблемът на Саласар?

— Замесен е в някакви тъмни дела. Досега не им обръщах внимание, но неотдавна той уби човек.

— Ти откъде знаеш?

— Не го знам със сигурност. Но той се опитваше да се сдобие с един дневник от деветнайсети век. Сеньор Саласар е запален колекционер на мормонски артефакти. Собственикът на книгата отказа да му я продаде. Това го… раздразни. Малко след това дневникът се появи, а аз научих, че собственикът му е бил открит мъртъв.

— Каква е връзката със Саласар? — попита Малоун.

— Не смяташ ли, че това е необичайно съвпадение?

Малоун хвърли поглед към Люк, като се надяваше на нещо повече.

— Можеш ли да попълниш празните места?

— Иска ми се да можех. Получихме задача да направим най-обикновена проверка на миналото на Саласар. Нищо повече — само факти и числа. Бяхме изпратили агент на място, който от няколко месеца работеше по тази задача. Кърк беше връзката ни с него. А после, преди три дни, този агент изчезна. Изпратиха ме да го открия. Днес следобед се сблъсках с някои от хората на Саласар, така че откраднах един от неговите самолети.

— Той има повече от един, така ли?

— Има цяла ескадрила, да му го начукам. Нали ти казах, отвратително богат е.

— Вашият агент говори с мен — каза Кърк. — Обеща ми да ме отведе на безопасно място. Но когато разбрах, че сеньор Саласар го е заловил, изпаднах в паника и побягнах. Агентът ми беше дал един номер за връзка и аз се обадих. Казаха ми да отида в Швеция, но хората на Саласар ме проследиха.

— Твоят работодател разполага със собствени хора, така ли? — попита Малоун.

— Данити.

Малоун не очакваше да чуе тази дума, но тя не му беше непозната.

Той пристъпи към пътеката между етажерките, обозначена с надпис РЕЛИГИЯ, и потърси книгата, която беше купил преди няколко седмици от някаква странна жена, която бе довлякла няколко кашона. Надяваше се да е там. И да — книгата все още си стоеше на най-горния рафт.

„Царството на светиите“. Беше публикувана някъде в средата на XX в.

Терминът „данити“ беше събудил нещо в паметта му. А тя наистина беше специална. „Фотографска“ беше твърде опростено описание на особеното качество, което се предаваше по наследство, а и не беше съвсем точно. По-скоро имаше склонност да запаметява случайни подробности. В повечето случаи това беше по-скоро досадно, но понякога се оказваше полезно.

Малоун провери азбучния показалец и откри бележката към една проповед, изнесена на 17 юни 1838 г. от Сидни Ригдън, един от първите последователи на Джоузеф Смит.

„Вий сте солта на земята, но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Ние се доказахме пред света с добрината си, понасяхме незаслужените обиди и търпяхме, без да се гневим, чак до днес — ала преследването и насилието срещу нас не престават. Но от този ден и от този час не ще ги понасяме ние.“

Ригдън отправил коментарите си към други защитници на Църквата, за които вярвал, че са предали останалите, но освен това имал предвид и езичниците, които многократно наказвали светиите от последните дни със смърт и насилие. Тази реч на Ригдън, добила известност под названието „Солената проповед“, предизвикала силно вълнение, от което се възползвал един нов последовател на Църквата на име Сампсън Авард — човек, описван като „лукав, изобретателен и извънредно амбициозен“. Той поставил основите на тайна военна организация сред членовете на Църквата, наречена „Синовете на Дан“ по следния пасаж от Битие: „Дан ще бъде змия на път, аспида на пътека, която ухапва крака на коня, тъй че ездачът му ще падне назад“. Данитите трябвало да вербуват най-младите, най-буйните и най-жизнените за своята елитна войска, която служела тайно. Те не действали като организация, а като отделни лица, които можели да бъдат призовани по всяко време, за да въздадат светкавично и незабавно отмъщение за всяко насилствено действие срещу светиите.

Малоун вдигна поглед от книгата.

— Данитите са били фанатици. Радикали от ранната Мормонска църква. Но са изчезнали много отдавна.

Кърк поклати глава.

— Сеньор Саласар обича да си мисли, че живее в друго време. Фанатично вярва в Джоузеф Смит. И следва старите обичаи.

Малоун беше чувал за Смит и неговите видения с ангела Морони, за когото се предполагаше, че го е отвел до златните плочи, които Смит беше превел и използвал като основа за нова религия — позната първо като Църквата на Христа, а след това като Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

— Сеньор Саласар е интелигентен човек — продължи Кърк. — Носител на високо академично звание от Университета в Барселона.

— Но въпреки това е последовател на човек, който твърди, че е открил златни плочи, изписани на някакъв чужд език. Никой освен Смит и още няколко свидетели не е виждал тези плочи. Ако си спомням правилно, някои от въпросните свидетели по-късно се отказали от показанията си. Но Смит все пак успял да преведе плочите, като разчитал думите с помощта на гадателски камък, който намерил на дъното на шапката си.

— А с какво това е по-различно от вярването, че един човек е бил разпънат на кръст, умрял е и три дни по-късно е възкръснал от мъртвите? И двете са въпрос на вяра.

— Ти мормон ли си? — поинтересува се Малоун.

— Трето поколение.

— Важно ли е за теб?

— Откакто се помня.

— А за Саласар?

— Това е целият му живот.

— Поел си голям риск, като си избягал.

— Помолих се и получих знак, че така е редно да направя.

Лично за себе си Малоун никога не беше подкрепял идеята сляпо да оставя живота си в ръцете на вярата. Но сега не беше моментът да спорят по религиозни въпроси.

— Къде е нашият човек? — попита той.

— Вашият агент е в плен недалече от Калундборг — отговори Кърк. — В имението на сеньор Саласар. Не в голямата къща, а в съседната, на изток от нея. В подземието има килия за задържане на пленници.

— А голямата къща? — обади се Люк. — Там ли се пази информацията?

Кърк кимна.

— Кабинетът му е неговото светилище — каза той. — Никой няма право да влиза там без разрешение.

Малоун гледаше навън през витрината към притъмнелия площад. Беше работил като оперативен агент към Министерството на правосъдието в продължение на дванайсет години и беше усъвършенствал уменията си, които никога нямаше да го напуснат. Едно от тях беше винаги да следи всичко, което го заобикаля. И до днес никога не сядаше в ресторант с гръб към вратата. Беше забелязал двама мъже през витрината, на няколко десетки метра от книжарницата. И двамата бяха млади, с тъмни якета и черни панталони. Стояха на едно и също място от няколко минути насам за разлика от всички останали около тях. Малоун се беше опитал да не се издаде, но не беше откъсвал поглед от тях.

Люк се приближи до него.

— И ти ли ги виждаш?

Малоун срещна погледа на по-младия мъж.

— Нямаше как да не ги забележа.

Люк вдигна ръце и се престори на разтревожен, но следващите му думи не отговаряха на поведението му.

— Я ми кажи, старче. Това място има ли заден изход?

Малоун влезе в играта, като раздразнено посочи с ръка, но кимна.

— Какво става? — попита Кърк.

Двамата мъже отвън се раздвижиха и поеха към книжарницата. А след това се чу един нов звук. Сирени. Които също се приближаваха.