Стив Бери
Легендата за Линкълн (63)

62

Касиопея застана до колата. Двамата с Хосепе бяха стигнали до тук за малко повече от един час. От двайсет минути чакаха в планинското утро. Върховете наоколо не бяха особено високи, но ледниците бяха работили като скулптори върху тях и бяха оставили дълбоки белези и тъмни дефилета. Шосето с две платна на изток от междущатската магистрала се виеше през впечатляваща гора от тополи, брези и смърчове, облечени в златно от есента. Още три километра по черен път, покрит с чакъл, в крайна сметка ги бяха извели до една поляна сред дърветата, където паркираха. Имаше табела с надпис:

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ

Не преминавай!

Имотът се охранява!

Хосепе беше запазил мълчание както по време на полета от Айова, така и в колата от летището. Касиопея също предпочиташе да мълчи, защото собственият й гняв вече излизаше от контрол. Някой изпращаше информация на Тадеъс Роуан. Някой, който беше получил тази информация от Котън. Как иначе беше възможно друг човек да знае какво пише вътре в часовника? Котън със сигурност го беше отворил и беше докладвал на Стефани. И докладът му беше предаден на Роуан. Касиопея в крайна сметка беше притиснала Хосепе да му се обади и Роуан им беше разкрил, че разполага с източник на информация в правителството, който действа в съюз с него.

Защо да се доверяват на този източник? Отговорът беше лесен. Роуан искаше да повярва. Както и Хосепе. И двамата бяха загубили всякаква обективност и бяха готови да поемат рискове, с които тези иначе предпазливи хора никога нямаше да се съгласят. Поведението им беше глупаво. Но каква беше тя в такъв случай? Лъжец? Измамник? Или нещо още по-лошо?

Беше ядосана на Котън. Беше го помолила да не се замесва, но той не й беше обърнал внимание. Чакаше я в засада в Де Мойн и сякаш знаеше всеки следващ ход, който ще предприеме тя. И как иначе? Те се познаваха. Обичаха се. Или поне така си мислеше доскоро. Разбира се, не биваше да забравя, че всичко това засягаше неговата страна, а не нейната. Заплахата за него беше много по-истинска и непосредствена. И това явно имаше значение — поне в неговите очи.

— Красиво място — отбеляза Хосепе.

Касиопея беше съгласна с него. Бистрият кристален въздух й напомняше за Залцбург със свежестта си. По далечните върхове се виждаше сняг, а на километри пред тях се простираше гористо плато, по което все още се виждаха белезите от минали горски пожари. Утринното слънце блестеше по повърхността на близкото езеро. Двамата данити бяха пътували с тях и не изпускаха от поглед своя работодател. Касиопея предполагаше, че и двамата бяха въоръжени. Както и Хосепе. Беше успяла да види кобура под сакото му.

Интересно, че не беше предложил оръжие и на нея.

* * *

Саласар за пръв път потегляше от Солт Лейк Сити към дивите места, които бяха прекосили първопроходците. Но ето че беше тук — сред дърветата и планините на Дезерет, през които бяха минали първите светии на път за обетованата земя. Първите заселници бяха съвсем различни от останалите емигранти, пътуващи на запад. Не бяха използвали професионални водачи, а предпочитаха да търсят собствения си път. Освен това подобряваха маршрута, за да бъде по-лек за следващата група. Бяха сплотени, движеха се като един, бяха култура, вяра, народ — модерни пилигрими, прогонени от домовете си с неразбиране и насилие, твърдо решени да открият своето спасение на тази земя.

На първата група трябвали две години, за да прекоси повече от две хиляди километра от Илинойс до долината на Голямото солено езеро. В крайна сметка през 1847 г. в долината пристигнали 1650 заселници. Първата година била трудна, а втората — още по-трудна. Пролетните посеви изглеждали обещаващи, но скоро ги нападнали цели орди скакалци — „по три-четири на листо“, както ги беше описал един светия — и започнали да унищожават реколтата. Заселниците се опитали да ги отблъснат с метли, пръчки, огън и вода. С всичко, с което разполагали. Включително и с молитви. На които в крайна сметка било отговорено с небесен знак. Чайки. Те се спуснали на ята и погълнали насекомите.

Чудото на чайките.

Някои твърдяха, че разказът е преувеличен. Други — че подобно нещо изобщо не се е случвало. Но Хосепе вярваше на всяка дума. И как иначе? Господ и пророците винаги осигуряваха всичко необходимо, тогава защо да е невъзможно в точния момент да се появи помощ? Чайката си оставаше символ на щата Юта и до днес. Хосепе не се съмняваше, че щеше да присъства на герба и на независимата държава Дезерет, която щеше да бъде създадена съвсем скоро. Усещаше се изпълнен с нови сили. Скоро всичко наоколо отново щеше да бъде тяхно.

— Специално място — обърна се той към Касиопея.

— Но тук няма нищо — възрази тя.

— Ще трябва да повървим. „Фалта Нада“ е съвсем наблизо.

Хосепе чу ръмженето на автомобилен двигател и когато се обърна, видя да ги доближава малко червено купе. Колата спря и от нея слезе старейшина Роуан, с джинси и туристически ботуши, готов за преход през гората. Двамата се поздравиха с ръкостискане.

— Радвам се да те видя, братко — каза Роуан. — Днес е велик ден, равен по важност на момента, в който тук са пристигнали първопроходците. Ако успеем, всичко ще се промени.

Той също беше изпълнен с енергия от предстоящите възможности.

После забеляза Касиопея.

— Коя е тя? — попита той.

Хосепе ги представи един на друг.

— Помощта й през изминалите няколко дни беше безценна. Именно тя успя да се сдобие с часовника, но после ни го откраднаха.

— Не си споменавал за нея — отбеляза Роуан.

— Знам. Беше въвлечена бързо и неочаквано.

Хосепе му обясни как двамата с Касиопея се познавали от деца, как преди били близки, след това се отдалечили един от друг, но сега се събрали отново. Роуан изглеждаше доволен от нейното повторно пробуждане за вярата и от факта, че семейството й беше от първите светии в Европа.

— Помня баща ти — каза Роуан. — През седемдесетте години работех с Църквата в Европа. Той оглавяваше стъблото в Барселона, ако си спомням правилно. Беше истински духовен човек, посветен на делото.

— Благодаря — отговори тя. — Аз също винаги съм смятала така.

Първоначалното безпокойство в очите на старейшината бе изчезнало. Може би защото беше разбрал, че Касиопея е светия по рождение?

— Касиопея е наясно с това, което правим. Освен това ми помогна да отблъснем американците в Залцбург. Двамата планираме бъдещето си заедно.

Хосепе се надяваше, че не избързва с това разкритие.

— Бих искал и тя да бъде част от ставащото — добави той.

— Тогава нека да бъде — каза Роуан. — Постигнахме много, братко. Имаше мигове, в които се съмнявах, че ще стигнем дотук. Но ето че успяхме. Нека да отидем, за да получим наградата си.

Саласар се обърна към хората си.

— Останете тук, за да охранявате. Ако се наложи, можем да се свържем по телефона.

Двамата данити кимнаха. Нищо от това, което предстоеше да се случи, не беше предназначено за техните очи. Хосепе се обърна към старейшина Роуан.

— След теб, моля.

Роуан беше идвал тук веднъж преди години. Пророкът, който беше заемал тази длъжност преди Чарлс Сноу, беше организирал събиране за старейшините. Бяха прекарали три дни в молитва и обсъждане на решения, които щяха да направляват хода на Църквата през следващите няколко години. Оттогава не беше чувал почти нищо за мястото, но знаеше, че все още се поддържа. Къщата беше построена преди около петдесет години и оттогава няколко пъти беше реновирана. Сградата беше обградена от двеста и четирийсет акра гора, също собственост на Църквата. Доколкото си спомняше, целият имот се охраняваше от частна компания, така че в някакъв момент може би трябваше да се разбере с тях. Съмняваше се, че ще попречат на втория по старшинство в йерархията на Църквата да влезе вътре.

Роуан ги поведе между дърветата по една пътека през гората, все по-високо в планината. Светиите се бяха заселили предимно по западните склонове на планините Уасач и бяха основали двайсет и пет града в разстояние на сто и шейсет километра. Осемдесет и пет процента от населението на щата Юта — два милиона души — все още живееха на по-малко от двайсет и пет километра от планините. Източните склонове бяха по-полегати и там бяха построени множество ски курорти. Тук, от западната страна, теренът беше много по-суров, а надморската височина беше с хиляда и петстотин метра над равнището на Солт Лейк Сити.

Идеята на „Фалта Нада“ беше да напомня за първите дни на заселниците, спомни си Роуан, когато видя триетажната къща между дърветата. Стените бяха изградени от масивни дънери, отсечени на ръка. Пространството между тях беше запълнено с мазилка, а старото дърво беше очертано с тъмносиви линии. На приземния етаж имаше големи панорамни прозорци, така че къщата представляваше приятна смес от дърво, камък и стъкло. Беше на сто метра от планинския склон и зад нея тръгваше пътека, която се издигаше на зигзаг между дърветата.

— „Фалта Нада“ не е самата къща — каза им той. — Къщата е построена по-късно от убежището.

— Тогава къде отиваме? — попита Саласар, докато продължаваха да се изкачват.

Роуан посочи към планината.

— Там горе.