Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lincoln Myth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Легендата за Линкълн

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-357-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5530

История

  1. — Добавяне

27

Залцбург, Австрия

17:20 ч.

Малоун беше ходил в Залцбург. Старият град беше разположен на двата бряга на бързата река Залцах, в подножието на стръмните планински склонове на Мьонксберг. Във вечерното небе се извисяваха камбанариите на десетки църкви, разположени сред павирани площади в лабиринт от улички, които преди четиристотин години бяха сформирали важен религиозен център. Основан като търговско селище по времето на Римската империя, градът постепенно се бе превърнал в християнско средище, а през VIII в. и в център на епархия. Наричаха го „германския Рим“, а катедралите и дворците му бяха построени според разточителните вкусове, с които се бяха отличавали тогавашните водачи на Църквата. Добивът на сол беше дал идентичността на провинцията, града и реката, но историческото наследство се дължеше на музиката и изкуството.

Малоун беше пристигнал с полета от Копенхаген и беше взел такси до центъра на града. Избра хотел близо до Моцартплац, малък и по-далече от местата, в които предполагаше, че могат да отседнат Саласар и Касиопея. Знаеше за противника си малко, но достатъчно, за да предположи, че испанецът ще избере или хотел „Захер“, или „Голденер Хирш“. Хотел „Захер“ беше от другата страна на реката, недалече от двореца „Мирабел“ — в района, който мнозина наричаха „Новия град“. „Голденер Хирш“ беше в старата част на града, на Гетрайдегасе, една от най-известните търговски улици в света. Малоун реши да заложи на „Голденер Хирш“ и отиде пеша до хотела, като следваше пешеходните маршрути в центъра. От двете му страни се издигаха тесни къщи с фасади, оцветени в зелено, светлокафяво или ръждиворозово. На фона на всяка фасада имаше филигранни табели от черно ковано желязо, които указваха принадлежността на дома към една или друга гилдия. Табелата на хотел „Голденер Хирш“ беше особено подходяща — плетеница от ковано желязо, фина като дантела, която поддържаше фигурата на препускащ златен елен.

Малоун влезе през тъмнозелените дървени врати във фоайето, обзаведено с рустикални баварски мебели. По цялата дължина имаше махагонов плот, а в отсрещния му край бяха стълбището и асансьорът. Малоун реши, че най-добрата тактика е да се държи така, все едно знае какво прави. Той се обърна към младата жена на рецепцията и каза:

— Идвам при сеньор Саласар.

Жената се взря с немигащи очи в него.

— Той току-що пристигна. И не е споменавал, че очаква посетители.

Малоун се престори на раздразнен.

— Казаха ми да дойда тук.

— Господинът е в ресторанта — обади се единият от двамата млади служители в униформа, които стояха наблизо.

Малоун се усмихна, извади пачката пари в брой, която нарочно беше натъпкал в предния джоб на панталона си, и подаде банкнота от двайсет евро на младежа.

— Danke — каза той.

Жената му хвърли недоволен поглед, когато осъзна, че е пропуснала своя шанс. Малоун потисна усмивката си. Дори в хотели, за които се предполагаше, че от векове насам поддържат най-високо равнище, парите отваряха всички врати.

Малоун беше отсядал в „Голденер Хирш“ и знаеше, че ресторантът е на приземния етаж, в срещуположния край на сградата. Той пое по един тесен коридор през няколко арки и покрай бара, за да стигне до него. Разположен в някогашна ковачница, сега ресторантът се смяташе за най-луксозното заведение в Залцбург — макар че Малоун си мислеше, че и други могат да претендират за тази титла. Австрийците обикновено вечеряха след седем вечерта, така че масите с бели покривки, искрящ порцелан и кристални чаши бяха празни.

С изключение на една, близо до центъра на помещението. На която с лице към него седеше Саласар, а с гръб — Касиопея.

Малоун остана до вратата, където не се виждаше, но можеше да наблюдава испанеца. Всеки следващ ход от негова страна щеше да бъде свързан с определен риск. След като вече беше стигнал до тук, не възнамеряваше да се отказва.

* * *

Саласар беше доволен.

Двамата с Касиопея бяха пристигнали с частния му самолет от Дания и се бяха настанили в апартаментите си. Търгът трябваше да започне в седем, така че бяха решили да вечерят преди това. Събитието щеше да се проведе в „Хьоензалцбург“, мрачна крепост, която се извисяваше на 120 метра над града, кацнала на гранитна канара. Строежът й беше започнал през XI в., но бяха минали още шестстотин години, преди да бъде завършена. В днешно време беше превърната в музей и туристическа атракция, която предлагаше чудесна гледка към околността. Саласар реши, че една разходка покрай парапетите преди търга ще бъде съвършена — особено като се имаха предвид ясното небе и приятната за сезона температура.

Касиопея изглеждаше чудесно. Беше избрала черен копринен костюм с панталон, обувки с нисък ток, дискретни бижута и златен колан, който падаше свободно около тънката й талия. Саласар с усилие се въздържаше да не поглежда към деколтето й, подчертано от изрязаната блуза. Тъмната й коса се спускаше по раменете, а лицето й беше подчертано със съвсем приглушен грим. Някои от търговете, които посещаваше Саласар, бяха напълно официални събития. Тази вечер изискванията към облеклото нямаше да бъдат толкова строги, но той все пак се радваше, че тя беше решила да се облече подходящо за случая.

— Ще бъде ли невъзпитано да отбележа, че изглеждаш зашеметяващо?

Тя се усмихна.

— Щях да остана разочарована, ако не го беше направил.

Саласар помоли сервитьора да им даде няколко минути, преди да вземе поръчката им за питиета.

— Имаме време да вечеряме на спокойствие — каза той. — След това си мислех да се качим на влакчето, което се качва до замъка. Това е най-лесният начин да стигнем до там.

— Звучи перфектно. Само книгата ли искаш да спечелиш на този търг?

В самолета бяха обсъдили офертата. Един колекционер на артефакти, свързани с историята на светиите, не можеше да се надява на по-голяма придобивка от оригиналното издание на „Книгата на Мормон“. Сред личните вещи на един австриец, починал наскоро, беше открит екземпляр от американското издание на книгата от 1830 г. По-голямата част от колекцията на Саласар беше събрана от търгове и частни разпродажби. Притежаваше само няколко предмета, които беше получил като подарък или наследство. Знаеше за този търг от известно време и планираше да участва в него, а сега появата на американците го беше мотивирала допълнително.

Първият агент, когото беше затворил в килията си, се беше оказал костелив орех. Вторият беше откраднал самолета му и беше избягал.

Третият беше някакъв книжар, който работеше за врага му и беше убил поне двама от неговите хора. И току-що беше влязъл в ресторанта.

Благодаря ти.

„Няма защо“, отговори ангелът.

* * *

Малоун видя, че Хосепе Саласар го оглежда съсредоточено. Нищо в изражението на испанеца не подсказваше дали го е познал. Кафявите му очи останаха безизразни. Данитите със сигурност бяха докладвали за намесата на Малоун, но това не означаваше, че Саласар познава лицето му.

Малоун се приближи до масата и Саласар каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

В отговор Малоун дръпна един дървен стол от съседната маса и седна при тях, без да чака покана.

— Казвам се Котън Малоун.

* * *

Касиопея беше попадала в трудни ситуации, някои от които дори бяха опасни за живота й, но не си спомняше момент, в който да се е чувствала по-неудобно. Първата й мисъл беше как е възможно Котън да е тук, в Австрия, в хотел „Голденер Хирш“. Втората беше дали Стефани знае за това. Със сигурност не. Ако знаеше, щеше да я предупреди за тази възможност, особено предвид обстоятелствата. После изпита чувство за вина. Дали беше предала доверието на Котън? Дали той смяташе, че го е направила? Какво изобщо знаеше?

— Вашето име трябва ли да ми говори нещо? — попита Хосепе.

— Би трябвало.

— Никога не съм срещал човек, който да се казва Котън. Не се съмнявам, че зад това име се крие някаква история. Прав ли съм?

— Историята е дълга.

Касиопея забеляза, че Котън не беше протегнал ръка, а суровият поглед в зелените му очи не й харесваше.

— А коя сте вие? — попита я той.

— Не съм убедена, че това има значение, след като явно никой от нас двамата не ви познава — отговори тя.

Гласът й беше рязък. Изражението й беше студено.

— Аз съм служител от Министерството на правосъдието на САЩ — заяви Малоун.

Не беше произнасял тези думи от три години, когато беше подал оставката си и се беше преместил да живее в Дания.

— Защо го казвате по този начин? — попита Касиопея. — За да ме уплашите?

— Госпожо, ще се наложи да ни извините. Дойдох тук, за да говоря с господин Саласар.

— Казвате ми да си гледам работата, така ли?

— Точно това ви казвам. Може би ще е по-добре да изчакате навън.

— Дамата няма да ходи никъде — намеси се Саласар.

В гласа му определено се долавяше острота.

Малоун нямаше нищо против тя да остане. Беше му липсвала. Лицето й. Гласът й. Но трябваше да остане в роля, както го правеше и тя. Затова попита:

— Дамата е под твоя протекция, така ли?

— Каква работа имате с мен? — попита го в отговор Саласар.

Малоун обмисли въпроса и сви рамене.

— Окей. След като я искаш тук, ще го направим по твоя начин. Нещата се промениха. Нашето разследване срещу теб вече не е секретно. Води се открито, в лицето ти. И аз съм тук, за да го приключа.

— Това не ми говори нищо.

— Да накарам ли да се обадят в полицията от хотела? — обърна се Касиопея към Саласар.

— Не, аз ще се справя — отговори Саласар и се обърна към Малоун. — Господин Малоун, не знам за какво говорите. Твърдите, че Министерството на правосъдието на САЩ води разследване срещу мен? Ако е така, е новина за мен. Но дори да е вярно, имам адвокати, които се грижат за моите интереси. Ако ми оставите визитна картичка, ще им предам да се свържат с вас.

— Не обичам нито адвокати, нито мормони — отговори Малоун. — А най-много мразя лицемерни мормони.

— Ние сме свикнали както с невежеството, така и с предразсъдъците.

Малоун се засмя.

— Колко хитро. Ако човекът срещу теб е глупав, дори няма да разбере, че си го обидил. Ако е интелигентен, ще се ядоса. И в двата случая ти печелиш. Къде го научи това, в сектантското училище ли?

Този път Саласар не отговори.

— Не ходят ли там всички мормони, за да ги подковават? В страната на храмовете. Солт Лейк Сити. Какво ви казват? Не спирайте да се усмихвате, запазете спокойствие и повтаряйте на всички, че Исус ги обича. Естествено, Исус ще ви обича още повече, ако станете мормони. Само прочетете „Книгата на Мормон“, и всичко ще бъде наред. В противен случай може просто да измръзнете до смърт във външната тъмнина. Нали така му викате?

— Трябва да има изгнание за онези, които изберат да следват Сатаната в противоречие с плана на Небесния отец — отговори Саласар. — Място за хора с измъчени души, като теб самия.

Подигравателният тон на Саласар подразни Малоун.

— А изкуплението с кръв? И то ли е част от плана?

— Очевидно си прочел нещо за историята на моята Църква и събитията, които са се случвали много отдавна, в едно друго време. Отдавна не практикуваме изкуплението с кръв.

Малоун посочи към Касиопея, която изглеждаше страхотно.

— Това първата ти жена ли е? Или третата? Или осмата?

— Много отдавна не практикуваме и многоженство — отговори Саласар.

Малоун стреляше напосоки, като се надяваше да предизвика някаква реакция, но Саласар си оставаше спокоен и самоуверен. Затова Малоун реши да смени тактиката и се обърна към Касиопея.

— Нали си давате сметка, че вечеряте с убиец?

Саласар скочи на крака.

— Стига толкова.

Най-сетне. Изстрел в целта.

— Остави ни — настоя Саласар.

Малоун погледна нагоре към него. Очите на Саласар, приковани в неговите, бяха изпълнени с омраза. Но испанецът беше достатъчно умен, за да не каже нищо повече.

— Видях трупа — каза Малоун, съвсем тихо.

Саласар не отговори.

— Беше американски агент. Имаше жена и деца.

Малоун хвърли последен поглед на Касиопея. Изражението й беше като на порцеланова кукла. Очите й казваха: „Върви си“.

Малоун бутна стола назад и се изправи.

— Аз елиминирах двама от твоите хора и Бари Кърк. А сега идвам за теб.

Саласар вторачено го изгледа в отговор, но запази мълчание. Малоун се сети за нещо, което беше научил много отдавна. Ако раздразниш някого, можеш да го накараш да се замисли. Но ако успееш да го накараш да се ядоса, той ще сгреши — абсолютно сигурно.

Малоун посочи Саласар с пръст и каза:

— Ти си мой.

После понечи да си тръгне.

— Малоун.

Той спря и се извърна.

— Дължиш извинение на дамата за тези обиди.

Малоун изгледа презрително и двамата, после се обърна към Касиопея.

— Съжалявам.

Поколеба се и добави:

— Ако съм ви обидил.