Ромен Гари
Обещанието на зората (9)

Глава IX

Плодовете на благоденствието ни започнаха да се сипят върху мен. Получих френска гувернантка и се обличах в елегантни кадифени костюми, шити по поръчка, с жаба̀ от коприна и дантела, а при лошо време се увивах в странно наметало от катеричи кожи, което със стотиците си сиви опашчици, обърнати навън, предизвикваше бурен смях у минувачите. Получих уроци по добро държание. Научиха ме как да целувам ръка на дамите, как да ги поздравявам с един вид гмуркане напред, придружено с прибиране на единия крак до другия, как да им поднасям цветя: по тези две точки, целуването на ръка и поднасянето на цветя, майка ми беше особено неотстъпчива.

— Без това доникъде няма да стигнеш — ми казваше тя доста загадъчно.

Веднъж-дваж седмично, когато няколко престижни клиентки посещаваха салоните ни, гувернантката ми, след като ме бе изчеткала, намазала с помада, изпънала чорапите ми и внимателно завързала огромното копринено жабо̀ под брадичката ми, ме караше да упражнявам появата си в обществото.

Ходех от дама на дама, като изпълнявах поклона си, прибирах крак до крак, целувах ръка и вдигах очи колкото можех по-високо към светлината, както ме бе учила майка ми. Дамите любезно се прехласваха, а онези, които умееха да покажат най-силен възторг при възклицанията си, обикновено получаваха значителна отстъпка от цената на „последния парижки модел“. Колкото до мен, тъй като вече нямах друга амбиция, освен да доставя удоволствие на жената, която толкова обичах, на честичко вдигах очи към светлината, без дори да изчакам да ме помолят — най-много да си позволях за собствено удоволствие да помърдам с уши, дребна дарба, чиято тайна бях научил от другарите по игри в двора. След което, отново целунал ръка на дамите, изпълнил поклоните и тракнал с токове, с радост изтичвах зад склада за дърва, където с трирога книжна шапка на главата и със сопа като оръжие, защитавах Елзас и Лотарингия, превземах Берлин и завладявах света чак до времето за следобедна закуска.

Често виждах майка ми да влиза в моята стая преди сън. Надвесваше се над мен и тъжно се усмихваше. След това казваше:

— Вдигни очи…

Вдигах очи. Майка ми дълго оставаше надвесена над мен. След това ме обгръщаше с ръце и ме притискаше до себе си. Усещах сълзите й по бузите си. Най-накрая се усетих, че в това има нещо загадъчно и че не аз предизвиквах тези смущаващи сълзи. Един ден най-сетне разпитах Аниела за това. С нарастването на материалното ни благосъстояние, Аниела бе издигната в „управляваща персонала“ и щедро възнаградена. Тя ненавиждаше гувернантката ми, която стоеше между нас, и правеше всичко възможно, за да превърне в невъзможен живота на „мамзелката“, както я наричаше. И тъй, един ден се хвърлих в прегръдката й и я запитах:

— Аниела, защо мама плаче, щом погледне очите ми?

Аниела се притесни. Беше с нас от самото ми раждане и нямаше много неща, които да не знае.

— Заради цвета им е.

— Но защо? Какво им е на очите ми?

Аниела въздъхна тежко.

— Карат я да мечтае — рече тя предпазливо.

Трябваха ми доста години, за да се ориентирам в този отговор. Един ден го проумях. Майка ми беше вече на шейсет, а аз на двайсет и четири, но понякога погледът й търсеше очите ми с необятна тъга, и тогава знаех, че във въздишката, която повдигаше гърдите й, не ставаше дума за мен. Оставях я. Да ми прости Господ, случвало се е дори, когато вече бях мъж, нарочно да вдигам очи срещу светлината, за да й помогна да си спомни: винаги съм правил за нея всичко, което съм могъл.

В обучението, което майка ми искаше да ми даде, за да ме превърне в светски мъж, не бе пропуснато нищо. Сама ми преподаде уроци по полка и валс, единствените танци, които знаеше.

След като клиентките си тръгнеха, салонът биваше весело осветен, килимите навивани на руло, един грамофон наместван върху масата, а майка ми сядаше в едно от наскоро купените кресла Луи XVI. Приближавах се до нея, покланях се, поемах ръката й и раз — два-три, раз — два-три, се плъзвахме по паркета под неодобрителния поглед на Аниела.

— Дръж се изправен! Отброявай ясно такта! Вдигни малко брадичката, гледай дамата гордо и се усмихвай, сякаш си запленен!

Гордо повдигах брадичка, усмихвах се, сякаш съм запленен, и раз — два-три, раз — два-три — подрипвах по проблясващия паркет. След това придружавах майка ми до креслото, целувах й ръка и й се покланях, а майка ми ми благодареше с изящно движение на главата, докато си повяваше с ветрилото. Въздишаше и от време на време казваше убедено, докато се опитваше да си поеме дъх:

— Ще спечелиш награда на конните състезания!

Вероятно ме виждаше как в бялата униформа на офицер от гвардията прескачам препятствие под прималелия поглед на Анна Каренина. В поривите на нейното въображение имаше нещо изненадващо демоде и известна поовехтяла романтика; мисля, че по този начин се мъчеше да пресъздаде около себе си един свят, който никога не бе познавала другояче, освен от руските романи отпреди 1900-а, дата, която според нея бележеше края на добрата литература.

Три пъти седмично майка ми ме хващаше за ръка и ме водеше на манежа на лейтенант Свердловски, където самият лейтенант ме посвети в тайните на ездата, на фехтовката и на стрелбата с пистолет. Лейтенантът беше мъж висок и сух, младолик, с костеливо лице, въоръжено с огромен бял мустак а ла Лиоте^[1]. На осем, със сигурност бях най-младият му ученик и ми беше ужасно трудно да вдигам огромния пистолет, който ми подаваше. След половин час рапира, половин час стрелба и половин час езда — гимнастика и дихателни упражнения. Майка ми си седеше в един ъгъл, пушеше цигара и наблюдаваше със задоволство моя напредък.

Лейтенант Свердловски, който говореше с призрачен глас и май не познаваше друга страст в живота, освен „промушващ удар“ и „прицелване в сърцето“, както казваше той, хранеше към майка ми безгранично възхищение. Нашето идване винаги предизвикваше вълна от симпатия. Заставах пред бариерата в компанията на други стрелци, запасни офицери, пенсионирани генерали, елегантни младежи безделници, слагах ръка на хълбока, опирах тежкия пистолет на ръката на лейтенанта, задържах дъха си и стрелях. След това картонената мишена беше представяна на майка ми за преглед. Тя поглеждаше дупчицата, сравняваше резултата с предишния сеанс и изсумтяваше със задоволство. След особено успешна стрелба прибираше мишената в чантата си и си я носеше вкъщи. Неведнъж ми казваше:

— Нали ще ме защитаваш? Още няколко годинки, и…

Правеше неясен широк жест, руски жест. Колкото до лейтенант Свердловски, той поглаждаше дългите си, щръкнали мустаци, целуваше ръка на майка ми, тракваше с токове и казваше:

— Ще го превърнем в кавалер.

Самият той ми даде уроци по фехтовка и ме накара да правя дълги преходи през полето с раница на гръб. Учех също латински, немски — по онова време английският още не съществуваше, или поне беше смятан от майка ми само за търговско улеснение за дребни хорица. Сега с някоя си госпожица Гладис учех шими и фокстрот и когато майка ми даваше прием, често ме вадеха от леглото, обличаха ме, завличаха ме в салона и ме подканваха да рецитирам басни от Лафонтен, след което, вдигнал, както се полага, очи към полилея, целунал ръка на дамите и тракнал крак о крак, бях освобождаван да се оттегля. С подобна програма нямах време да ходя на училище, където, между другото, обучението се провеждаше не на френски, а на полски, и беше напълно безпредметно за нас. Но вземах уроци по смятане, история, география и литература от върволица учители, чиито имена и лица са оставили толкова малко следи в паметта ми, колкото и предметите, които бяха натоварени да ми преподават.

Случваше се майка ми да обяви:

— Тази вечер отиваме на кино.

И вечерта, увит в катеричата си пелерина, или ако сезонът бе благоприятен, с бял шлифер и моряшка шапка, вървях по дървените тротоари на града, с майка ми под ръка. Тя свирепо съблюдаваше моите добри маниери. Все трябваше да изтичвам да й отварям вратата и да я държа, докато тя мине. Веднъж във Варшава се сетих, че дамите винаги трябва да минават първи, и галантно се отдръпнах пред нея, докато слизахме от един трамвай. Майка ми на мига ми вдигна сцена пред двайсетината души, които се блъскаха на спирката: бях уведомен, че кавалерът трябва да слезе пръв и след това да предложи ръка на дамата, за да й помогне. Колкото до целуването на ръка, и до днес все още не мога да се отърва от него. В Съединените щати за мен това е непрестанен извор на недоразумения. В девет от десет случая, когато след кратка мускулна схватка успея да поднеса ръката на някоя американка до устните си, тя ми подхвърля изненадано „Тенк ю!“ или пък, приемайки го като проява на твърде лично внимание, изтръгва тревожно ръката си, или, нещо още по-мъчително, особено, когато става дума за зряла дама, ми отправя закачлива усмивка. Иди им обясни, че правя само онова, което майка ми ми е казвала да правя!

Не знам дали един от филмите, които гледахме заедно, или поведението на майка ми след филма оставиха у мен този чудат и неизличим спомен. И досега виждам как главният актьор, облечен в черна черкезка униформа и с рунтав калпак на главата, се вглежда от екрана в мен с бледия си поглед, под разтворени като крила вежди, докато пианистът в залата свири тиха, носталгична и понакуцваща мелодия. Щом излязохме от киното, закрачихме, хванати за ръка, през пустия град. От време на време усещах как пръстите на майка ми стискат моите почти болезнено. И когато се обръщах към нея, виждах, че плаче. Вкъщи, след като ми помогна да се съблека и подпъхна чаршафа ми в леглото, ме помоли:

— Вдигни очи.

Вдигнах очи към лампата. Тя дълго стоя надвесена над мен, а след това, със странна триумфираща усмивка, усмивка на победител и притежател, ме привлече към себе си и ме стисна в обятията си. Между другото, случи се, че малко след отиването ни на кино за децата от доброто общество в града беше организиран маскен бал. Разбира се, бях поканен на него: майка ми властваше като царица над местната мода и бяхме много желана компания. Щом поканата пристигна, шивашкото ателие бе заето изцяло с изработването на моя костюм.

Почти не се налага да казвам, че отидох на бала, облечен като черкезки офицер с кама, рунтав калпак, патрондаш и всичките му тралала.