Ромен Гари
Обещанието на зората (19)

Глава XIX

От първия си досег с Франция съм запазил спомена за един носач на гарата в Ница, с дълга синя престилка, каскет, кожени каиши и здрав тен, направен от слънце, морски въздух и хубаво винце.

Облеклото на френските носачи е приблизително същото, и днес, колчем се върна на юг, все заварвам този приятел от детинство.

Поверихме му сандъка, в който беше нашето бъдеще, тоест прословутият стар руски сребърен сервиз, чиято продажба трябваше да ни осигури благоденствие в продължение на няколкото години, от които имах нужда, за да изклася и да поема нещата в ръце. Настанихме се в един семеен пансион на улица „Бюфа“ и майка ми, едва изпушила първата си френска цигара — синя голоаз — отвори сандъка, взе няколко подбрани образци от „съкровището“, пъхна ги в куфарчето и с уверен вид тръгна през Ница, за да им намери купувач. А пък аз изгарях от нетърпение и се втурнах да подновя своето приятелство с морето. То мигом ме разпозна и близна пръста на крака ми.

Когато се върнах вкъщи, майка ми вече ме чакаше. Беше седнала на леглото и пушеше нервно. Лицето й носеше белега на най-пълно неразбиране, на неземно удивление. Призова ме с поглед, сякаш от мен очакваше обяснението на загадката. Във всички магазини, където била влязла с мостри от нашето съкровище, срещнала най-студен прием. Цените, които й предлагали, били просто смехотворни. Естествено, била им казала какво мисли за тях. Всички бижутери били патентовани обирджии, които опитвали да я ограбят, а между другото, нито един от тях не бил французин. Всичките били арменци, руснаци, а вероятно и немци. Утре щяла да иде във френски магазини, ръководени от истински французи, а не от някакви съмнителни пришълци от източните страни, на които Франция поначало не трябвало да позволява да се устройват на нейна територия. Не трябвало да се безпокоя, всичко щяло да се нареди, имперските сребърни сервизи стрували цяло състояние, пък и сме имали достатъчно пари, за да изкараме няколко седмици, а междувременно сме щели да открием купувач, и бъдещето ни щяло да бъде подсигурено за няколко години напред. Не казвах нищо, но тревогата и неразбирането, което четях в очите й, сякаш уголемени и леко втренчени, ме удариха в стомаха и възстановиха най-пряката връзка между нас. Вече знаех, че сребърните прибори няма да открият купувач и че след две седмици отново ще да се окажем без пукната пара в една чужда страна. За първи път мислех за Франция като за чужда страна, което беше доказателство, че за пореден път си бяхме у дома.

По време на тези първи две седмици майка ми подхвана и изгуби епичната битка за защита и прослава на старите руски сребърни сервизи. Дори опита да налива знания у бижутерите и златарите в Ница. Видях я как разигра пред един почтен арменец от авеню „Виктоар“, който по-късно щеше да стане наш приятел, сцена на истинско артистично захласване пред красотата, редкостта и съвършенството на захарницата, която държеше в ръка, и спря само за да се впусне в дитирамби за самовара, супника и съдчето за горчица. Арменецът, вдигнал вежди на безкрайно чело, непресечено от ни един косъм и цялото набръчкано от учудване, проследи със слисан поглед движенията, които черпакът описваше във въздуха, както и тези на солницата, а след това увери майка ми в голямото си уважение към въпросната стока, като леката му резервираност се отнасяла единствено до цената, която му се струвала десетина-дванайсет пъти по-висока от настоящата цена на тази вещ. Изправена пред подобно невежество, майка ми прибра своето съкровище в куфарчето и напусна магазина, без нито дума за поздрав. Нямаше по-голям успех и в следващия магазин, държан от двойка редовно родени французи, където, намърдвайки под носа на господина малкия самовар с прекрасни пропорции, тя обрисува с вергилиево сладкодумство картината на едно хубаво френско семейство, сбрано около семейния самовар, на което чаровният господин Серюзие, който след това често наемаше майка ми, като й поверяваше стока на комисиона, й отвърна с поклащане на главата и поднасяне към очите на едно пенсне с панделка, което той никога не наместваше докрай:

— Госпожо, самоварът така и не успя да се аклиматизира по нашите ширини — и беше казано с тон на такова искрено съжаление, та почти ми се привидя как последното стадо самовари измира вдън горите френски.

Срещнеше ли такъв учтив прием, майка ми добиваше объркан вид — любезността и милото отношение я обезоръжаваха на мига — не казваше нищо повече, не настояваше, свеждаше очи и започваше мълчаливо да увива всяка вещ в хартия, преди да я прибере в куфарчето, с изключение на самовара, който беше твърде обемист и който трябваше да взема самият аз, да го нося на ръце като скъпоценност и да вървя след нея под любопитните погледи на минувачите.

Оставаше ни малко сребро и мисълта какво ще се случи с нас, когато съвсем свърши, ме поболяваше от тревога. Когато паднеше нощ, и двамата се преструвахме, че спим, но дълго виждах червената точица на цигарата да шава в мрака. Следях я с поглед в ужасяваща безнадеждност, безпомощен като обърнат по гръб бръмбар. И до днес не мога да видя красив сребърен прибор, без да ми се догади.

На другата сутрин именно господин Серюзие ни протегна сламка. Като вещ търговец, той бе разпознал безспорния талант на майка ми да възпява, когато се наложи, красотата и уникалността на „семейните вещи“ пред евентуалните купувачи, и сметна, че може да използва този талант за взаимна изгода. Мисля също и че като вещ колекционер е бил силно впечатлен от гледката на двата живи, но рядко срещани екземпляра, които се бе случило да види в своя магазин между толкова други любопитни вещи. Природната му доброта също бе помогнала и той бе решил да ни подаде ръка. Даде ни пари в аванс и скоро майка ми започна да обикаля богаташките къщи по брега и да предлага на клиентелата от „Уинтър Палас“, „Ермитаж“ и „Негреско“ „семейни накити“, които била донесла със себе си в емиграция или от които някой си руски херцог, неин приятел, бил принуден да се отърве дискретно, в резултат на „определени обстоятелства“.

Бяхме спасени, и то спасени от французин — което беше много насърчително, като се има предвид, че Франция имаше четирийсет милиона жители, и следователно ни бе позволено да храним всякакви надежди.

Колкото до прословутия сребърен сервиз, възмутена от смешната цена, която ни предлагаха, майка ми го прибра на дъното на сандъка, като изтъкна, че един сервиз от двайсет и четири части с имперския орел върху тях ще ми бъде от полза някой ден, когато ще се наложи „да приемам“ — последната дума бе произнесена малко тържествено и доста загадъчно.

Постепенно майка ми разшири своето поле на действие. Получи витрини за луксозни стоки в хотелите, действаше като посредник при продажбата на апартаменти и парцели, стана съдружник в такси, участва с двайсет и пет процента в един камион, който доставяше зърно на производителите на пилета в областта, взе по-голям апартамент, две от стаите на който преотдаде под наем, захвана се с някаква история с плетиво — накратко, обгради ме с грижи от глава до пети. Колкото до самия мен, плановете й бяха отдавна начертани. Матура, натурализация, диплома по право, военна служба — като офицер в кавалерията, то си беше ясно — Политически науки^[1] и влизане в „дипломацията“. Когато произнасяше тези думи, гласът й се снишаваше почтително и пълна със смирение и възторг усмивка се изписваше по лицето й. За да стигнем до целта — бях в трети клас — ни бяха нужни, според начесто подновяваните изчисления, някакви си там осем-девет годинки, и майка ми усещаше, че е способна да издържи толкова. Подсмъркваше със задоволство и ме гледаше с изпреварило времето си благоговение. Секретар в посолство, казваше тя на висок глас, сякаш да се пропие с тези прекрасни думи. Нужно беше само малко търпение. Вече бях на четиринайсет. Почти бяхме на финала. Обличаше сивото си палто, вземаше куфарчето и я виждах как живо върви към бляскавото бъдеще с бастун в ръка.

Аз обаче бях по-голям реалист. Нямах никакво намерение да тъпча на място още девет години — човек никога не знае какво може да се случи. Исках да извърша своя подвиг за нея незабавно, на часа. Отначало се опитах да стана юношески световен шампион по плуване — всеки ден тренирах в „Голямото синьо“, балнеологично заведение, което вече не съществува — но се класирах чак единайсети при преплуването на Залива на ангелите — и за пореден път се наложи да се спра на литературата, като мнозина други неудачници. Тетрадките се трупаха върху масата ми, запълнени от все по-красноречиви, все по-великолепни, все по-отчаяни псевдоними, и в желанието си да улуча целта с един-единствен удар, да открадна свещения огън и победоносно да осветя с него света, четях нови за мен имена по кориците на книгите: Антоан дьо Сент — Екзюпери, Андре Малро, Пол Валери, Маларме, Монтерлан, Аполинер и тъй като ми се струваше, че те сияят на витрината с целия тъй силно желан блясък, се чувствах ограбен и се дразнех, че не съм се сетил пръв да се окича с тях.

Направих още няколко скромни усилия да стана победител по море, земя и въздух, продължих да се занимавам с плуване, тичане и висок скок, но единствено на пинг-понг успях да дам най-доброто от себе си и да донеса вкъщи някакви победни венци. Това бе единствената победа, която успях да подаря на майка ми, и сребърният медал, с името ми, гравирано върху него и поставен в калъфче с лилаво кадифе вътре, намери своето почетно място върху нощното й шкафче до самия край.

Правех опити и в тениса, тъй като бях получил ракета като подарък от родителите на един приятел. Но за да стане човек член на Клуба на Имперския парк, трябваше да плати сума, която надхвърляше нашите възможности. Това е един особено болезнен период от живота ми на шампион. Когато видя, че поради недостиг на пари Клубът на Имперския парк щеше да остане недостъпен за мен, майка ми бе обладана от силно възмущение. Смачка цигарата в една чинийка и си взе бастуна и мантото. Нямало да стане така. Беше ми казано да си взема ракетата и да придружа майка си до Клуба на Имперския парк. Там секретарят на Клуба беше привикан да се яви пред нас, изблиците на майчиния ми глас достигнаха целта си, и той го стори незабавно, следван от президента на клуба, който носеше възхитителното име Гарибалди и също дотича. Майка ми, права в средата на стаята и с леко накривена шапка, размаха бастуна и не им спести нищо от онова, което мислеше за тях. Как! С малко тренировки съм можел да стана шампион на Франция, победоносно да защитавам цветовете на своята страна срещу чужденците, а достъпът до игрищата ми бил отказан заради някакъв си незначителен и вулгарен въпрос за пари! Онова, което майка ми държала да каже на тези господа, било, че не вземат присърце интересите на родината си — тя държала да заяви това на висок глас в качеството си на майка на французин — по това време не бях натурализиран, но, разбира се, това беше просто скучна подробност — и настоявала да ме приемат моментално на кортовете на Клуба. Само три-четири пъти бях държал ракета в ръце и потръпвах при мисълта, че някой от тези господа може да ме покани на кортовете да покажа на какво съм способен. Но двете изтънчени особи, които имахме пред себе си бяха твърде стреснати, за да размишляват над моя спортен талант. Мисля, че в този миг именно на господин Гарибалди му хрумна фаталната идея, чиято цел в неговата глава беше да укроти майка ми, но която, напротив, доведе до сцена, при спомена за която се вцепенявам и днес.

— Госпожо — рече той — моля ви да сдържате гласа си. Негово Величество Густав Шведски е на няколко крачки оттук и ви моля да не вдигате скандали.

Тези думи имаха върху майка ми мигновено въздействие. Наивната и същевременно възхитена усмивка, която познавах доста добре, взе да се очертава по устните й, и тя се спусна напред.

На моравата, под бял чадър, един възрастен господин тъкмо пиеше чай. Носеше панталон от бяла фланела, блейзър в синьо и черно и плоска сламена шапка, леко килната на главата. Крал Густав V Шведски беше чест посетител на Лазурния бряг и на кортовете за тенис и прочутата му сламена шапка често се появяваше на първа страница в местните вестници.

Майка ми не се поколеба и секунда. Направи реверанс, насочи бастуна си по посока на президента и секретаря на Клуба и извика:

— Идвам да търся правда от Ваше Величество! Младият ми син, който ще направи четиринайсет, има изключително дарование за тенис, а тези лоши французи му пречат да идва да тренира тук! Цялото ни богатство беше конфискувано от болшевиките и не можем да платим таксата! Идваме да помолим Ваше Величество за помощ и закрила.

Всичко беше произнесено и направено в най-добрите традиции на руските легенди от Иван Грозни до Петър Велики. След което майка ми обходи многобройната заинтригувана публика с победоносен поглед. Ако можех да се изпаря във въздуха или завинаги да се разтворя в земята, последният ми съзнателен миг би бил изпълнен с облекчение. Но не ми бе дадено да се измъкна толкова лесно. Наложи се да остана там под насмешливите погледи на красивите дами и техните хубави господа.

По това време Негово Величество Густав V вече беше доста възрастен господин и поради това, вероятно в съчетание и с шведската флегматичност, не изглеждаше ни най-малко изненадан. Той извади пурата от устните си, вгледа се със сериозен вид в майка ми и се обърна към своя треньор.

— Ударете няколко топки с него — рече той с пещеристия си глас. — Да видим малко от онова, което умее.

Лицето на майка ми светна. Мисълта, че само три или четири пъти съм държал ракета в ръцете си, не я занимаваше ни най-малко. Имаше ми доверие. И знаеше кой съм аз. Дребните ежедневни подробности и незначителните практически трудности не влизаха в сметката. За секунда се поколебах, а след това под погледа, изпълнен с пълно доверие и обич, преглътнах срама и страха си и с наведена глава тръгнах към своето заколение.

Стана бързо, но понякога ми се струва, че още съм там. Разбира се, направих всичко, което можах. Подскачах, правех плонжове, притичвах, въртях се, засилвах се, падах, ставах отново и изпълнявах волета, като разнебитена танцуваща кукла на конци, ала успявах да докосна топката само от време на време, и то само с дървената рамка — и всичко това под невъзмутимия поглед на шведския крал, който ме наблюдаваше хладно под прословутата си шапка. Сигурно ще се запитате защо се бях оставил да ме отведат към тази касапница, защо бях отишъл на корта. Но не бях забравил урока от Варшава, нито плесницата, която бях получил, нито гласа на майка ми: „Следващия път искам да те докарат вкъщи на носилка, чу ли ме?“.

Пък и ще излъжа, ако не призная, че въпреки четиринайсетте си години, все още вярвах в чудеса. Вярвах във вълшебната пръчица и когато отивах към корта, не бях съвсем сигурен дали някоя съвършено справедлива и снизходителна сила нямаше да се намеси в наша полза, дали една неведома, но всемогъща ръка нямаше да направлява ракетата ми и дали топките нямаше да се подчиняват на нейните тайнствени заповеди. Но случаят не беше такъв. Трябва да призная, че неслучването на чудото остави у мен дълбока следа, до такава степен, че понякога се питам дали историята в „Котарака в чизми“ не е скалъпена и дали наистина мишките са идвали нощем да шият копчетата по сюртука на шивача от Глочестър. Накратко, на четирийсет и четири започвам да си задавам някои въпроси, но съм преживял твърде много, та не бива да се обръща особено внимание на мимолетните ми колебания.

Когато треньорът най-сетне се смили над мен и се върнах на моравата, майка ми ме посрещна, сякаш не се бях изложил. Помогна ми да си сложа пуловера, извади кърпичката си и ми избърса врата и лицето. След това се обърна към присъстващите и — как да изразя тази тишина, това напрегнато, подчертано внимание, с което ги изгледа всичките, сякаш очакваше нещо? Присмехулниците изглеждаха леко объркани, а красивите дами хванаха сламките си, сведоха очи и усърдно засмукаха лимонада. Вероятно през ума им мина по някое клише за женската, защитаваща своето малко. Но не се наложи майка ми да скача. Кралят на Швеция ни извади от затруднението. Възрастният господин докосна шапката си и каза безкрайно възпитано и мило, а някои по това време твърдяха, че характерът му не бил особено лек:

— Смятам, че господата ще се съгласят с мен: току-що присъствахме на нещо много трогателно… Господин Гарибалди — и помня, че думата „господин“ прозвуча от неговите устни някак особено погребално. — Аз ще платя таксата на този младеж. В него има мъжество и хъс.

Оттогава винаги съм обичал Швеция.

Но повече кракът ми не стъпи в Имперския парк.