Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Дворът на „Голяма Похуланка“ 16 остави у мен спомен за арена, на която се учех за гладиатор в името бъдещите битки. Там се влизаше през една стара порта, в средата имаше купчина тухли от една фабрика за муниции, която партизаните бяха взривили по време на патриотичните бобри между литовските и полските войски; по-натам вече споменатият склад за дърва; един пущинак, завладян от копривата, срещу която съм водил единствените победоносни битки в живота си, а в дъното се издигаше оградата на съседната овощна градина. Сградите на двете улици бяха обърнали гръб на двора. Вдясно се редяха хамбари, в които честичко се промъквах през покрива, след като повдигнех няколко дъски. Хамбарите, които живеещите там използваха като килери за мебели, бяха натъпкани с куфари и сандъци, които отварях полека, след като разбиех ключалките им, а те изсипваха по пода, сред мирис на нафталин, цял причудлив живот от овехтели и старомодни вещи, сред които прекарвах чудни часове, в атмосфера на намерени съкровища и на корабокрушение; всяка шапка, всяка обувка, всяка кутия с копчета или медали ми говореха за загадъчен и незнаен свят, света на другите. Кожена боа, евтини бижута, театрални костюми — тореадорска шапка, цилиндър, балетна пачка, пожълтяла и опърпана, нащърбени огледала, от които към мен сякаш идваха хиляди погълнати погледи, фрак, дълги дантелени гащи, разкъсани мантили, униформа от царската войска с лентичките на наградите в червено, черно и бяло, албуми с кафеникави снимки, пощенски картички, кукли, дървени кончета — цялата дребна бъркотия, която човечеството оставя след себе си по брега, докато тече, докато умира, следи от неговото минаване, жалки и разкривени, от хиляди някогашни биваци. Седях на голата земя с премръзнал задник и мечтаех пред стари атласи, пред счупени часовници, черни домина, почистващи препарати, букети от воалетки от тафта, вечерни облекла и стари ръкавици като забравени ръце.

Един следобед издрапах по покрива и отместих дъската, за да сляза в моето кралство, и видях, легнала сред моите съкровища, между фрака, боата и дървения манекен, една твърде заета двойка. Без никакво колебание разпознах точната същност на явлението, което наблюдавах, а за първи път присъствах на подобно боричкане. Свенливо върнах дъската на мястото й, като оставих пролука само колкото да се информирам. Мъжът беше сладкарят Мишка, а момичето Антония, една от слугините в сградата. Трябва да кажа, че се почувствах надлежно обучен, а също и доста изненадан. Онова, което тези двамината вършеха, далеч надхвърляше малко опростенческите понятия, които се носеха между моите приятели. На няколко пъти за малко да падна от покрива, докато се опитвах да различа онова, което се случваше. Когато по-късно разказах на приятелчетата, те в един глас ме обявиха за лъжец; най-добронамерените ми обясниха, че сигурно като съм гледал от горе на долу, съм бил виждал всичко наопаки, откъдето и моята заблуда. Но аз ясно бях видял онова, което бях видял, и отстоявах своето мнение с мъжество и убеденост. В крайна сметка поставихме пост на покрива на хамбара, въоръжен с полското знаме, заето от портиера, и се договорихме, че ако любовниците се върнеха по тия места, знамето щеше да се развее, за да предупреди братството и при този сигнал всички щяхме да се втурнем към наблюдателния пункт. Първия път, когато съгледвачът видял какво се случва — това беше малкият Марек Лука, куцо момче, русо като житен клас — до такава степен се захласнал по потресаващото зрелище, че напълно забравил да развее знамето, за всеобщо наше отчаяние. За сметка на това потвърди точка по точка описанието, което бях направил на този необикновен процес — и го направи с красноречиво изражение и толкова енергия и воля да сподели преживяването си, че в изстъпление на реализъм дълбоко си прехапа пръста — което сериозно вдигна акциите ми в двора. Дълго обсъждахме, за да открием движещите сили на подобно неестествено поведение, и в крайна сметка самият Марек формулира една хипотеза, която ни се стори най-правдоподобна:

— Ами сигурно и те не знаят какво да правят, и затова търсят къде ли не?

На другия ден ред да стои на пост беше на сина на аптекаря. Беше три следобед, когато хлапещаците, притиснали нос до прозореца или играещи вяло в двора, видяха как полското знаме се разтваря и се развява победоносно върху покрива на хамбара. Няколко секунди по-късно шест или седем момчета търчаха като луди, прилепили юмруци към тялото, към сигнала за сбор. Дъската бе тихо отместена и всички получихме един високо образователен урок за нещата. Този ден Мишка, сладкарят, надмина себе си, сякаш щедрата му природа бе отгатнала присъствието на шест ангелски главици, приведени над неговия труд. Винаги съм обичал добрите сладкарски продукти, но от този ден нататък никога вече не съм гледал на тортите със същото око. Този сладкар беше велик човек на изкуството. Понс, Румпелмайер и прочутият Лурс от Варшава могат да свалят ниско шапка пред него. Вярно, на нашата крехка възраст не разполагахме с нищо за сравнение, но днес, след като много съм пътувал, много съм видял и чул, след като съм надавал ухо към хората, опитвали от най-добрите американски сладоледи, наслаждавали се на петифурите на прочутия Флориан във Венеция, блаженствали с чудесните виенски щрудели и торти Сахер и след като самият аз съм посещавал най-добрите чайни на два континента, си оставам убеден, че Мишка със сигурност беше велик сладкар. Този ден той ни даде урок с много висока морална стойност и ни превърна в смирени мъже, които никога повече нямаше да имат претенцията, че са изобретили барута. Ако вместо да се установи в този малък град от европейския изток, Мишка бе отворил сладкарница в Париж, днес щеше да е богат, прочут и награждаван човек. Най-красивите дами в Париж щяха да идват да опитват неговите сладкиши. В областта на сладкарството нямаше конкуренция и намирам за обидно, че най-големите пазари не бяха отворени за неговите изделия. Не знам дали е още жив — нещо ми подсказва, че вероятно е умрял млад — но нека при всички случаи да ми бъде позволено тук да се поклоня пред паметта на този велик човек на изкуството, с цялото уважение на скромен писател.

Зрелището, на което присъствахме, беше толкова вълнуващо, а и толкова обезпокоително с някои свои страни, че най-малкият от нас, дребосъкът Казик, който сигурно нямаше повече от шест години, се изплаши и ревна. Признавам, че имаше за какво, но най-много от всичко се бояхме да не притесним сладкаря и да не издадем присъствието си, та се наложи всеки от нас ред по ред да губи ценни минути да държи ръка на устата на този младенец, за да му попречи да се разпищи.

Когато вдъхновението най-сетне напусна Мишка и на пода останаха само смачканият цилиндър, сплесканата боа от пера и един стъписан дървен манекен, от покрива слезе групичка доста изморени и мълчаливи момчетии. По това време ни разказваха историята за момчето Стас, което легнало между релсите под един преминаващ влак, а след това се оказало с напълно побеляла коса. Никой от нас не видя косата си да побелява след преминаването на Мишка, затова смятам тази история за апокриф. След като слязохме от покрива, дълго стояхме и не си говорихме, вглъбени и малко потиснати, без нито една от онези гримаси, весело боричкане и всякакви палячовщини, които бяха любимият ни начин на изразяване. Лицата ни бяха сериозни и изправени в малък кръг на средата на двора, се гледахме в странно, почтително мълчание, сякаш излизахме от свято място. Мисля, че едно почти свръхестествено чувство за мистерия и просветление ни стискаше за гърлото пред изригването на онази чудодейна сила, която мъжете носят в лоното си — без дори да знаем бяхме получили първото си религиозно преживяване.

Малкият Казик беше сред най-впечатлените от загадката.

На другата сутрин го намерих клекнал зад купчината дърва. Беше си смъкнал гащите и потънал в съзерцание на члена си, със смръщени вежди и белязано от пълна вглъбеност лице. От време на време хващаше леко обекта с палец и показалец и го дърпаше, вирнал кутре, точно както учителят ми по обноски ми бе забранил да правя, когато държа чашата с чай. Не беше забелязал, че идвам и викнах: „У!“ в ухото му, а той буквално излетя, като държеше гащите си с две ръце, и сякаш още го виждам как с все сила припка през двора като подплашен заек.

Споменът за великия виртуоз в действие завинаги се е запечатал в паметта ми. Често си мисля за него. Когато напоследък гледах един филм за Пикасо, в който се виждаше как четката на майстора тича по платното в преследване на невъзможното, образът на сладкаря от Вилно неудържимо се върна в съзнанието ми. Трудно е човек да бъде артист, да съхрани непокътнато своето въображение, да продължи да вярва в постижимия шедьовър. Все новото и ново завладяване на света, вкусът към подвизи, към стил, към съвършенство, стремежът да стигнеш до върха и да останеш там завинаги напълно утолен — гледах как четката на майстора настървено преследва абсолюта и голяма скръб ме облада пред торса на вечния гладиатор, на когото никоя победа не можеше да попречи да бъде все победѐн.

Но още по-трудно е да се примириш. Колко пъти от началото на кариерата си на човек на изкуството съм се озовавал с перо в ръка, прегънат на две, вкопчен в летящия трапец, с увиснали във въздуха крака и глава надолу, запратен през нищото със стиснати зъби, с напрегнати мускули и пот на челото, на края на своето въображение и воля, на ръба на самия себе си, а трябва все още да се грижа за стила си, да създавам впечатление за лекота и непринуденост, да изглеждам нехаен, и то в момент на най-дълбока концентрация, въздушен в миг на най-свиреп гърч, да се усмихвам приятно, да бавя неизбежния изстрел и рухване, да продължа полета, да не би думата „край“ да дойде преждевременно като недостиг на въздух, на храброст и на талант, а когато най-сетне стъпите на земята с всичките си по чудо непокътнати крайници, трапецът отново ви настига, страницата отново е бяла и ви приканва да започнете отначало.

Вкусът към изкуството и обсебващото преследване на шедьовъра, въпреки всички музеи, които съм посетил, всички книги, които съм изчел и всичките ми лични усилия на въздушния трапец, и до днес остава за мен тъй непроницаема загадка, както и преди трийсет и пет години, когато се надвесвах от покрива над вдъхновения труд на най-великия сладкар на света.