Ромен Гари
Обещанието на зората (6)

Глава VI

По това време за кратко се бяхме установили във Вилно, в Полша, „пътьом“, както майка ми обичаше да набляга, докато сме чакали да идем да се устроим във Франция, където трябвало „да порасна, да уча и да стана човек“. Тя ни изхранваше, като с помощта на една работничка моделираше шапки за дамите в нашия апартамент, превърнат в „голям салон за парижка мода“. Ловка подмяна на подправени етикети караше клиентите да си мислят, че шапките са дело на прочут по онова време парижки шивач, Пол Поаре. Тя неуморно ходеше от къща в къща с картонените кутии, една още млада зеленоока жена, с лице, озарено от неукротима майчина воля, която и най-дребно съмнение не можеше да досегне, камо ли да накърни. Оставах у дома с Аниела, която ни бе последвала при отпътуването ни от Москва година по-рано. По това време бяхме в плачевно материално положение, последните „семейни накити“ — този път истинските — отдавна бяха продадени, а във Вилно, където снегът бавно трупаше по земята покрай мръсните сиви стени, беше ужасно студено. Шапките се продаваха доста слабо. Когато майка ми се върнеше от обиколката, собственикът на сградата често я причакваше в коридора, за да й заяви, че ще ни изхвърли на улицата, ако наемът не бъде платен до четирийсет и осем часа. Обикновено наемът биваше платен до двайсет и четири часа. Никога няма да разбера по какъв начин. Знам само, че наемът винаги биваше платен, печката запалена, а майка ми ме прегръщаше и ме гледаше с онзи горд, победоносен пламък в очите, който помня толкова ясно. Тогава бяхме наистина на дъното на дупката — не казвам „на бездната“, защото оттогава насам узнах, че бездната няма дъно и че всеки от нас може да постави рекорд по дълбочина, без да успее да изчерпа възможностите на тази интересна институция. Майка ми се връщаше от премеждията си през снежния град, оставяше кутиите с шапките в някой ъгъл, сядаше, палеше цигара и се вглеждаше в мен с лъчиста усмивка.

— Какво има, мамо?

— Нищо. Ела ме прегърни.

И отивах да я прегърна. Страните й миришеха на студ. Притискаше ме до себе си и над рамото ми се вглеждаше благоговейно в нещо далечно. След това казваше:

— Ще бъдеш посланик на Франция.

Изобщо не знаех какво е това, но бях съгласен. Още нямах осем, но решението ми беше взето: Всичко, което майка ми искаше, щях да й го дам.

— Ами добре — казвах нехайно.

Седнала до печката, Аниела ме поглеждаше с уважение. Майка ми триеше сълзи от щастие. И ме стискаше в обятията си.

— Ще имаш автомобил.

Току-що бе прекосила целия град при десет градуса под нулата.

— Трябва само малко търпение, и това е.

Дървата пращяха в кахлената печка. Снегът придаваше на света отвън необичайна плътност и безмълвие, подчертавано на моменти от звънчето на някоя шейна. Наклонила глава, Аниела пришиваше етикет „Пол Поаре, Париж“ на последната за деня шапка. Сега лицето на майка ми бе щастливо и умиротворено, без сянка от грижи. Дори следите от умора се бяха стопили, погледът й скиташе в някаква чудна страна и без да искам, обръщах глава към нея, за да се помъча да зърна тази земя на въздадената справедливост и на възнаградените майки. Майка ми говореше за Франция, както други майки говорят за Снежанка или за Котарака в чизми, и въпреки всичките си усилия, така и не успях да се отърва напълно от фееричния образ на една Франция на герои и добродетели за чудо и приказ. Вероятно съм един от малкото хора по земята, останали предани на една детска приказка.

За жалост, майка ми не беше жена, която ще остави само за себе си мечтата утешителка, която живееше в нея. При нея всичко излизаше незабавно и бе заявявано, рецитирано, разтръбявано и проектирано навън, обикновено под акомпанимента на огън и жупел.

Имахме съседи и тези съседи не обичаха майка ми. Дребната буржоазия от Вилно не падаше по-долу от чужбинската и съвсем скоро срещу сноването на тази чужденка с нейните куфари и картонени кутии, преценявано като загадъчно и подозрително, бе подаден сигнал до полската полиция, твърде мнителна по онова време спрямо руските бежанци. Майка ми бе обвинена в продажба на крадени вещи. Не й струва никакво усилие да затвори устата на преследвачите си, но срамът, мъката и възмущението, както винаги приеха при нея крайно агресивна форма. След като хлипа няколко часа сред разпилените шапки — и до днес дамските шапки остават една от малките ми фобии — тя ме хвана за ръка и като ми заяви, че „те не знаят с кого си имат работа“, ме завлече извън апартамента, на стълбището. Онова, което последва, беше един от най-мъчителните мигове в моя живот — а съм преживял това-онова.

Майка ми ходеше от врата на врата, звънеше, тропаше и приканваше всички да излязат на площадката. Едва бяха разменени първите оскърбления — тук майка ми винаги и безспорно вземаше връх — тя ме привлече към себе си, посочи ме на публиката и заяви високо и гордо с глас, който още кънти в ушите ми:

— Дребни мръсни буржоазни въшки! Не знаете с кого имате честта да разговаряте! Синът ми ще бъде посланик на Франция, кавалер на Почетния легион, велик драматичен автор, Ибсен, Габриеле Д’Анунцио! Той…

Потърси нещо окончателно размазващо, някаква върховна и безпрекословна проява на земен успех:

— И ще се облича в Лондон!

Още чувам здравия груб смях на „буржоазните въшки“ в ушите си. И сега се изчервявам, докато пиша тези редове. Чувам ги ясно и виждам подигравателните, изпълнени със злоба и презрение лица — виждам ги без омраза: това са човешки лица, позната работа. Вероятно си струва, за по-голяма яснота на този разказ, да кажем веднага, че днес съм Генерален консул на Франция, съратник на освобождението, Кавалер на почетния легион, и ако не съм станал нито Ибсен, нито Д’Анунцио, то не е защото не съм опитвал.

И за да не стават грешки: обличам се в Лондон. Ненавиждам английската кройка, но нямам избор.

Смятам, че никое събитие не е изиграло по-важна роля в живота ми от този пристъп на смях, който се стовари върху мен на стълбищната площадка в един стар блок във Вилно, на улица „Голяма Похуланка“ 16. На него дължа онова, което съм: за добро или за зло, този смях се превърна в мен.

Майка ми стоеше изправена под вихрушката, с вдигната глава, притиснала ме до себе си. У нея нямаше и следа от притеснение или унижение. Тя знаеше.

През няколкото последвали седмици животът ми не беше приятен. Макар да бях само на осем, чувството ми за смехотворно бе доста разбито и майка ми, естествено, имаше нещо общо с това. Оформих се малко по малко. Бавно, но сигурно се научих как панталонът ми да пада пред хората, без да чувствам ни най-малко притеснение. Това е част от възпитанието на всеки благоразположен мъж. Отдавна вече не се боя от смешното, днес знам, че човекът е нещо, което не може да бъде осмивано.

Но през онези няколко минути, които престояхме на площадката под насмешката, сарказма и обидите, гърдите ми се бяха превърнали в клетка, от която отчаяно се мъчеше да се изтръгне едно обхванато от срам и паника животно.

По това време в двора на блока имаше склад за дърва и любимото ми скривалище се намираше в средата на струпаните цепеници; чувствах се възхитително сигурно на това място, когато след умели акробатични номера — цепениците се издигаха на височината на два етажа — успявах да се промъкна дотам, защитен от всички страни от влажно и уханно дърво. Стоях там с часове с любимите си играчки, напълно щастлив и недосегаем. Родителите забраняваха на децата си да се доближават до паянтовата, опасна постройка: един разместен наръч дърва или случаен натиск можеха да срутят всичко и да ни погребат. Бях придобил голяма сръчност в промъкването през тесните коридори на този свят, където царувах като пълновластен господар и където и най-дребната несръчна стъпка рискуваше да предизвика срутване, но пък се чувствах у дома. Размествах ловко цепениците и си проправях тайни проходи, тунели и бърлоги, един цял закътан и приятелски настроен свят, тъй различен от другия, в който се вмъквах като пор и където клечах въпреки влагата, която постепенно мокреше дъното на панталона ми и вледеняваше гърба ми. Знаех точно кои дърва трябва да отместя, за да си отворя проход, и винаги внимателно ги намествах след себе си, за да подсиля чувството за недосегаемост.

И тъй, този ден се втурнах към дървеното си владение веднага щом получих възможност да го направя благоприлично, тоест без да създавам впечатление, че оставям майка ми сама пред врага — останахме на бойното поле докрай и си тръгнахме последни.

С няколко умели движения отворих тайните си тунели, върнах след себе си дървата на място, стигнах до сърцевината на постройката, която ме закриляше с пет-шест метра дебелина над главата ми, и тук, обграден от тази своеобразна черупка и най-сетне убеден, че никой не ме гледа, избухнах в ридания. Плаках дълго. След което внимателно огледах цепениците около и над мен, за да избера точно онези, които трябва да измъкна, за да се свърши веднъж завинаги; да може моята крепост от мъртво дърво да се сгромоляса върху мен изведнъж и да ме отърве от живота. Докосвах ги признателно една след друга. Още помня успокояващия им приятелски допир, мокрия си нос и внезапно обладалото ме спокойствие при мисълта, че никога повече няма да бъда унижаван. Движението трябваше да се състои в това да избутам цепениците едновременно с крака и с гръб.

Застанах в позиция.

След което си спомних, че в джоба си имам парче маков сладкиш, който сутринта бях откраднал от задната стаичка на един сладкар от блока, която той оставяше без надзор, когато имаше клиенти. Изядох сладкиша. След това отново застанах в позиция и с дълбока въздишка се приготвих да бутам.

Спаси ме котаракът.

Муцуната му внезапно изникна пред мен през цепениците и за миг се вгледахме един в друг с изненада. Беше невероятно пършив, келяв котарак с цвят на мармалад от портокали, раздрипани уши и с една от онези мустакати муцуни, разбойнически и всезнаещи, които старите котараци придобиват поради богатия си и разнообразен жизнен опит.

Изгледа ме внимателно, а сетне без никакво колебание се залови да ми ближе лицето.

Не си правех никакви илюзии за движещите сили на тази внезапна обич. Бузите и брадичката ми още бяха омазани с трохи от маковия сладкиш, залепнали от сълзите. Милувките му бяха изцяло користни. Но ми беше все тая. Усещането на грапавия, топъл език по лицето ми, ме накара да се усмихна с наслада — затворих очи и се отпуснах — нито в този миг, нито по-нататък в живота си, съм се опитвал да разбера какво по-точно се крие зад проявите на обич, които някой ми е засвидетелствал. Единствено важното бе, че тук имаше една приятелска муцунка и един старателен топъл език, който шареше по лицето ми с видима нежност и състрадание. Само толкова ми трябва, за да бъда щастлив.

Когато котаракът приключи с излиянията, се чувствах далеч по-добре. Светът все още предлагаше възможности и приятелства, които човек не можеше да подмине просто така. Сега котаракът се отъркваше в лицето ми и мъркаше. Опитах се да подражавам на неговото мъркане и двамата си прекарахме чуден миг, като мъркахме кой от кой по-силно. Обрах трохите от сладкиша от дъното на джоба си и му ги дадох. Той изглеждаше заинтригуван и се опря в носа ми, вирнал опашка. Ухапа ме по ухото. Накратко, животът отново си струваше да бъде живян. Пет минути по-късно, се изкатерих навън от дървената постройка и подсвирквайки, се отправих към къщата с ръце в джобовете и котарак по петите.

Оттогава винаги си мисля, че е хубаво човек да носи по някоя троха от сладкиш в живота, ако иска да го обичат истински безкористно.

Няма нужда да казвам, че думите французский посланик — посланик на Франция — ме преследваха навсякъде месеци наред, и когато сладкарят Мишка най-сетне ме хвана как на пръсти се изнизвам с огромно парче маков сладкиш в ръка, целият двор беше поканен да се увери, че дипломатическият ми имунитет не се простира до една добре позната част от моята особа.