Ромен Гари
Обещанието на зората (25)

Глава XXV

Вторият разказ в „Гренгоар“ попадна в точното време. Майка ми тъкмо ми бе написала възмутено писмо, в което ме уведомяваше за намерението си да се разправи с бастун в ръка с някакъв индивид, който бил отседнал в хотела и твърдял, че е автор на разказа, който бях публикувал под псевдоним Андре Кортис. Бях ужасен: Андре Кортис наистина съществуваше и беше автор на разказа. Неотложно бе да подхвърля нещо на майка ми. Публикуването на „Една малка жена“ дойде точно навреме и победните фанфари отново проехтяха на пазара „Бюфа“. Но този път бях разбрал, че не е възможно да преживявам единствено от перото си, и се захванах да си търся „работа“, дума, която произнасях решително и леко загадъчно.

Последователно бях сервитьор в един ресторант в „Монпарнас“, разносвач с триколка във фирмата „Обяд — Вечеря — Изискани ястия“, служител на рецепция в един скъп хотел на „Етоал“, фигурант в киното, мияч на чинии в „Лор“ и „Риц“, деловодител в хотел „Лаперуз“. Работих в Зимния цирк, в „Мими Пенсон“, бях пласьор на туристическа реклама в „Льо Тан“ и се бях впуснал, за сметката на един репортер в седмичника „Воала“, в задълбочено проучване на декора, атмосферата и персонала на повече от сто публични домове в Париж. „Воала“ никога не публикува проучването и научих с известно негодувание, че без да знам, съм работил за туристите, търсещи веселата страна на Париж. На всичкото отгоре, никога не ми платиха, тъй като оня „журналист“ изчезна безследно. Лепих етикети върху кутии и вероятно съм един от малкото хора, които наистина, ако не са сресвали, то поне са боядисвали жираф^[1], много деликатна операция, която извършвах в една малка работилница за играчки, където прекарвах по три часа дневно с четка в ръка. От всичко, което съм работил по това време, службата на рецепцията на луксозния хотел на „Етоал“ ми беше най-мъчителна. Началникът на рецепцията постоянно ми се надуваше, защото мразеше „интелектуалците“ — известно беше, че съм студент по право — а всички пикола бяха педерасти. Бях отвратен от тези четиринайсетгодишни момчета, които идваха да предлагат съвсем ясно и без заобикалки определени услуги. След това проучването на парижките публични домове ми изглеждаше като глътка чист въздух.

Само не си мислете, че тук искам някакво вето срещу хомосексуалните. Нямам нищо против тях — но нямам и нищо за тях. Най-изтъкнатите личности педерасти дискретно са ме съветвали да се подложа на психоанализа, за да се види дали не съм лечим и да се разбере дали любовта ми към жените не е била предизвикана от някоя травма в детството ми, която може да бъде излекувана. По природа съм съзерцателен и дори малко тъжен и съвсем ясно разбирам, че в наше време, след всичко, което вече се е случвало, от концентрационните лагери, робството под какви ли не форми и водородната бомба, няма никаква причина човек да не се остави за капак и да го… След като сме приели всичко, което вече сме приели, след всевъзможни подлости и раболепие, не е много ясно с какво право изведнъж ще тръгнем да се правим на погнусени и недостъпни. Но човек трябва да е предвидлив. Струва ми се добре днешните мъже да запазят непокътнато поне едно местенце от себе си, за да си имат резерва за бъдещето, да им остане още нещо, което да могат да отстъпят.

Любимата ми работа бе на разносвач с триколка. Винаги съм обичал да гледам храна и не ми бе неприятно да се движа из Париж и да разнасям добре приготвени ястия. Навсякъде, където идех, ме посрещаха със задоволство и малко припряно. Навсякъде ме очакваха. Един ден трябваше да доставя малка изискана вечеря — черен хайвер, шампанско, гъши дроб — с една дума, истински живот — на площад „Терн“. Беше на петия етаж, ергенска квартира. Посрещна ме изискан господин с посребряващи коси, който сигурно бе на възрастта, на която съм сега. Беше облечен с онова, което наричат „кабинетен халат“. Беше сложена маса за двама. Господинът, в когото разпознах един твърде известен по онова време писател, хвърли на храната отвратен поглед. Внезапно открих, че изглежда много потиснат.

— Скъпо момче — рече той — запомнете следното: всички жени са кучки. Трябваше да го знам. Написал съм седем романа по този въпрос.

Гледаше с отвращение хайвера, шампанското и желираното пиле. Въздъхна.

— Имате ли любовница?

— Не — отвърнах. — Нямам пукната пара.

Изглеждаше впечатлен и приятно изненадан.

— Доста млад сте — рече той — но изглежда познавате жените.

— Познавах една-две — рекох скромно.

— Кучки ли? — попита той с надежда.

Гледах хайвера с крайчето на окото. Желираното пиле също не беше зле.

— Не ми говорете, направо — рекох. — Напатих се.

Изглеждаше доволен.

— Изневериха ли ви?

— Ехе! — рекох с примирен тон.

— А пък сте млад и сте по-скоро хубаво момче.

— Господине — рекох, като най-сетне отвърнах с усилие очи от пилето. — Направиха ме рогоносец, господине, пълен рогоносец. Двете жени, които съм обичал с любов, ме зарязаха, за да тръгнат с някакви петдесетгодишни. Какво говоря, петдесет? Единият беше чукнал шейсетте.

— Ами? — рече той с очевидно задоволство. — Я поразкажете. Седнете. Тъкмо да се отървем от проклетата храна. Колкото по-скоро изчезне, толкова по-добре.

Нахвърлих се на хайвера. Гъшият дроб и желираното пиле ми бяха за по една хапка. Когато ям, ям. Не го увъртам и не се подмотвам. Сядам на масата, и давай за двама! Обикновено не обичам много пиле, все ми е някак префърцунено, освен ако не е приготвено с пачи крак или с тарос. Но в крайна сметка — ядеше се. Разказах му как две създания, млади и красиви, с нежни стави и незабравими очи, са ме зарязали, за да последват в живота зрели мъже с посребрени коси, един от които бил известен писател.

— Жените със сигурност предпочитат мъже с опит — обясни домакинът ми. — За жените има нещо успокоително в компанията на мъж, който познава добре нещата и живота, и който се е освободил от определена… хм! нетърпеливост на младостта.

Припряно се съгласих. Бях на пастичките. Домакинът ми сипа още малко шампанско.

— Ще ви трябва малко търпение, младежо — ми рече той благосклонно. — Един ден и вие ще достигнете зрялост, и тогава най-сетне ще има какво да предложите на жените — нещо, което те търсят повече от всичко — авторитет, мъдрост, спокойна и сигурна ръка. С една дума — зрялост. И тогава ще можете да ги обичате и ще бъдете обичан от тях.

Сипах си още шампанско. Нямаше вече от какво да се притеснявам. Не беше останала пукната профитерола околовръст. Станах. Той взе от библиотеката една от своите книги и ми написа посвещение. Сложи ръка на рамото ми.

— Не бива да губите кураж, моето момче — рече той. — Двайсетте години са трудна възраст. Но не продължава дълго. Просто неприятен миг, през който човек трябва да мине. Когато някоя от приятелките ви изостави заради зрял мъж, приемете го каквото е: обещание за бъдещето. Един ден и вие ще бъдете зрял мъж.

„Мамка му“, помислих си с тревога.

Днес, когато това е факт, реакцията ми е съвсем същата.

Господинът ме изпрати до вратата. Дълго си стискахме ръка и се гледахме в очите. Прекрасна тема за Римската награда^[2]: Мъдростта и Опитът подава ръка на Младостта и Илюзиите.

Отнесох книгата под мишница. Но нямаше нужда да я чета. Вече знаех всичко, което ще открия в нея. Искаше ми се да се смея, да си подсвирквам и да заговарям минувачите. Шампанското и двайсетте ми години даваха криле на моята триколка. Светът беше мой. Въртях педалите през един Париж от светлини и звезди. Пуснах кормилото и си заподсвирквах, размахвах ръце и пращах въздушни целувки на дамите, които бяха сами в колите си. Минах на червено и едно ченге ме спря с възмутено изсвирване.

— И какво сега? — изкрещя той.

— Нищо — рекох през смях. — Животът е хубав!

— Хайде, изчезвайте! — подвикна ми той и отстъпи пред тази парола като всеки добър французин.

Бях млад, по-млад, отколкото си мислех. Но пък наивността ми бе стара и безкористна. Всъщност, вечна: откривам я във всяко ново поколение — от наивността на „плъховете“ от „Сен-Жермен-де-Пре“ през 1947-а^[3] до калифорнийското бийт поколение, с което ми се случва да се срещам понякога, за да се позабавлявам да откривам на други места и по други лица чертите на моите двайсет години.