Ромен Гари
Обещанието на зората (42)

Глава XLII

Сега съм съвсем близо до последната дума и колкото повече приближавам до развръзката, толкова по-голямо става изкушението да захвърля бележника и да отпусна глава на пясъка. Последните думи винаги са едни и същи и на човек му се иска да има правото поне да отдръпне гласа си от хора на победените. Но вече ми остана да кажа само няколко думи, а човек трябва да си свършва работата докрай.

Париж щеше да бъде освободен и се уговорих с Централното бюро за разузнаване да ме пуснат с парашут над Алп-Маритим с поръчение за свръзка със Съпротивата.

Изпитвах ужасен страх, да не би да не стигна навреме.

Още повече че нещо необичайно се бе случило в живота ми и по наистина неочакван начин бе допълнило необикновения път, който бях изминал, откак заминах от вкъщи. От Министерство на външните работи получих официално писмо, с което ми предлагаха да кандидатствам за поста секретар в посолство. А никого не познавах в Министерство на външните работи, нито в която и да било друга гражданска администрация: буквално казано, не познавах нито един цивилен. Никога не бях споделял амбициите, които някога майка ми бе имала за мен. Моят роман „Европейско възпитание“ определено беше вдигнал шум в Англия и в средите на Свободна Франция, но това не беше достатъчно, за да вляза в кариерата без изпити, „за изключителни заслуги към каузата на Освобождението“. Дълго и невярващо гледах писмото и го въртях на всички страни из ръце. Беше написано с думи, които не се вписваха в обикновения за административната кореспонденция безличен тон, напротив, в тях личеше симпатия, приятелско чувство дори, и те дълбоко ме трогнаха: за мен беше ново усещане да ме познават, и по-точно — да си ме измислят. Изживявах един от онези мигове, когато е трудно човек да не се почувства докоснат от по-висша, търсеща светлина и разум сила, сякаш някое мирно Средиземноморие бди над стария човешки бряг, над блюдата на везните, над справедливото разпределение на светлината и сянката, над саможертвите и радостта. Съдбата на майка ми започваше да придобива форма. Но и в най-нежносиньото ми въодушевление винаги се примесваше зрънце земна сол, с малко горчивия вкус на опита и подозрителността, който ме подтиква да гледам на чудесата с проницателно око, та зад маската на провидението не ми беше никак трудно да различа малко гузната усмивка, която добре познавах. Майка ми пак беше действала на своя глава. Както винаги, се беше развъртяла в кулисите, беше чукала на разни врати, беше дърпала разни конци, беше пяла славословия за мен, където се полага, накратко, беше се намесила. Ето това вероятно беше и причината за онази притеснена и малко гузна нотка, която прозираше в последните й писма и създаваше усещането, че почти ме моли за прошка: подбутнала ме е напред, за пореден път, а знаеше, че не е бивало да го прави и че никога за нищо не бива да моли.

Дебаркирането в Южна Франция преряза плана ми за спускането с парашута. Незабавно получих категорична и гръмовита заповед за изпълнение на поръчение от генерал Корнильон-Молиние и с помощта на американците — документът ми носеше, с находчивите думи, изнамерени лично от генерала, резолюция „Спешна възстановителна мисия“ — бях превозен до Тулон от джип на джип, а оттам нататък стана малко по-сложно. Но категоричната заповед за изпълнение на поръчението отваряше всички пътища пред мен, и помня думите, които Корнильон-Молиние ми подхвърли, както винаги с леко сардонична любезност, докато му благодарях, след като беше подписал документа:

— Но за нас вашата мисия е много важна. Победата е много важно нещо…

Дори въздухът около мен беше изпълнен с опиянение от победата. Небето изглеждаше по-близко, по-сговорчиво, всяко маслиново дърво беше знак за приятелство и Средиземно море идваше към мен над кипарисите и пиниите, над бодливите мрежи, оръдията и преобърнатите танкове, като кърмачка, с която се срещам след дълга раздяла. Бях изпратил на майка ми десетина различни съобщения за моето завръщане, които сигурно се бяха стекли към нея едва няколко часа след навлизането в Ница на войските на съюзниците. Централното разузнавателно бюро дори бе изпратило кодирано съобщение чрез партизаните седмица по-рано. Капитан Ванюриен, който бе спуснат с парашут две седмици преди дебаркирането, сигурно незабавно беше влязъл във връзка с нея, и й беше казал, че пристигам. Английските другари от мрежата Букмастер бяха обещали да бдят над нея по време на битките. Имах много приятели и те всички проявяваха разбиране. Наясно бяха, че не става дума нито за мен, нито за нея, а за старото ни човешко съратничество, за братския ни боен строй в преследване на едно общо дело на справедливост и разум. В сърцето ми имаше младост, вяра, признателност, чиито знаци нашето древно море, най-верният наш свидетел, сигурно добре познаваше още от първото завръщане у дома на някой от славните му синове. Със зелено-черната лентичка на Освобождението на видно място на гърдите, с Почетния легион, Военния кръст и пет-шест други медала, от които не бях забравил ни един, с нашивките на капитан на раменете на черната си униформа, с фуражката над окото, с вид, заради лицевата парализа, по-отракан от всякога, с романа ми на английски и френски, напъхан в чантичка през рамо, натъпкана с вестникарски изрезки, и в джоба с писмото, което ми откриваше път в кариерата, с точно толкова олово в тялото, колкото да ми придава тежест, пиян от надежда, от младост, от увереност, от Средиземноморие, изправен, най-сетне, изправен в светлина на един обетован бряг, където никое страдание, никоя саможертва, никоя любов никога не са хвърлени на вятъра, където всичко е значимо, трайно, смислено, замислено и сторено според правилата на някакво прекрасно изкуство, се връщах вкъщи, след като бях доказал, че светът е почтено място и след като бях придал форма и смисъл на съдбата на едно любимо същество.

Американски пехотинци в черни униформи, седнали по камъните с толкова големи и искрящи усмивки, сякаш бяха осветени отвътре, сякаш светлината идваше от сърцата им, вдигаха картечници във въздуха при нашето преминаване и приятелският им смях носеше цялата радост и щастие на сбъднатите обещания:

— Victory, man, victory!

Победа, човече, победа! Най-сетне отново поемахме владението над света и всеки преобърнат танк изглеждаше като празната черупка на убит бог. Наклякали марокански съгледвачи с остри, жълти лица под тюрбани от туарегски шалове, печаха цял вол на дървен огън; в повалените лозя една самолетна опашка бе забита като прекършена сабя, а сред маслиновите гори, под кипарисите, от еднооките циментови бункери висеше по някое мъртво оръдие с кръгло и глупаво око на победен.

Прав в джипа, сред пейзажа, в който маслините, лозята и портокалите сякаш се бяха стекли от всички страни, за да ме посрещнат и където преобърнатите влакове, сринатите мостове, огънатата и усукана като мъртва омраза бодлива тел, бяха помитани от светлината на всеки завой, чак при понтоните на Вар спрях да виждам ръце и лица и да се опитвам да разпознавам хилядите познати кътчета, спрях да отговарям на веселите поздрави на жените и децата и застинах така, прав, хванат за предното стъкло, устремен целия към наближаващия град, към квартала, към дома, към силуета с отворени обятия, който трябваше да ме очаква вече под победни знамена.

Тук би трябвало да приключа този разказ. Не пиша, за да хвърлям по-голяма сянка на земята. Мъчително ми е да продължа и ще го направя възможно най-бързо, като добавя тези няколко думи, за да се свърши всичко и да мога да отпусна глава на пясъка, на брега на Океана, в самотата на Биг Сур, където напразно се опитах да избягам от обещанието да довърша този разказ.

В Хотел — пансион „Мермон“, където спрях джипа, нямаше кой да ме посрещне. Смътно бяха чували да се споменава за нея, но не я познаваха. Приятелите ми се бяха пръснали. Нужни ми бяха няколко часа, за да узная истината. Майка ми беше починала три години и половина по-рано, няколко месеца след заминаването ми за Англия. Но е знаела, че не мога да стоя изправен, без да усещам, че тя ме крепи, и беше взела мерки.

През няколкото дни преди смъртта си беше написала близо двеста и петдесет писма, които бе изпратила на приятелката си в Швейцария. Не трябвало да знам — писмата трябвало редовно да стигат при мен — вероятно точно това е замисляла с обич, когато бях зърнал хитрото изражение в погледа й, при последното си посещение в клиниката „Сент — Антоан“.

И тъй съм продължил да получавам от майка ми силата и мъжеството, които ми бяха нужни, за да устоя, а тя е била мъртва от повече от три години.

Пъпната връв беше продължила да работи.

Свърши се. Плажът в Биг Сур е пуст на сто километра наоколо, но като вдигна глава понякога, виждам тюлените върху една от двете скали пред мен, а върху другата — хиляди корморани, чайки и пеликани, понякога и фонтаните на китовете, минаващи в открито море, а постоя ли час-два така неподвижен на пясъка, един орел започва да кръжи над мен.

Доста години минаха, откакто паднах, и ми се струва, че паднах тук, върху скалите на плажа в Биг Сур и че цяла вечност вече слушам и се опитвам да разбера шепота на Океана.

Не бях победен в честна борба.

Днес имам посребрени коси, но те не ме прикриват добре и не съм остарял наистина, макар вече да наближавам осемдесет. Ала съвсем не бих искал някой да си помисли, че отдавам на всичко това кой знае какво значение, отказвам да дам на моето падение смисъл на всеобхватност, и ако факелът бе изтръгнат от моите ръце, усмихвам се с надежда, предвкусвам, мисля за всички ръце, готови да го хванат, за всички скрити, дремещи, зараждащи се, бъдещи сили, които още не са дали плод. От своя край не вадя никаква поука, никакво примирение, отказах се само от себе си, а това не е кой знае каква загуба.

Може и да ми е липсвало братско чувство. Сигурно не е позволено човек да обича така само едно същество, пък било то и майка си.

Грешката ми беше, че вярвах в индивидуалните победи. Днес, когато вече не съществувам, всичко ми бе върнато. Хората, народите, всички наши легиони се превърнаха в мои съюзници, не успявам да приема техните междуособици и оставам отворен навън, в подножието на небето, като забравена стража. Продължавам да виждам себе си във всички живи и измъчвани създания и съм станал напълно негоден за братоубийствени борби.

Но за останалото, благоволете да погледнете внимателно небесата, след смъртта ми: до Орион, Плеядите и Голямата мечка, ще видите едно ново съзвездие: човек — териер, здраво вкопчен с всичките си зъби в някой небесен нос.

Все още ми се случва да бъда и щастлив, както сега, тази вечер, излегнат на плажа в Биг Сур, в сивия прозирен сумрак, а далечният вик на тюлените долита при мен от скалата и стига едва-едва да повдигна глава, за да видя Океана. Слушам го много внимателно и винаги имам усещането, че ми остава малко, за да схвана какво се мъчи да ми довери, че най-сетне ще разчета кода и че настоятелният, неспирен шепот на отлива се опитва, почти настойчиво, да ми каже нещо, да ми даде някакво обяснение.

А понякога спирам да слушам, просто си лежа там и дишам. Заслужена почивка. Наистина направих всичко по силите си, всичко, което можах.

В лявата си ръка стискам сребърния медал от шампионата по пинг-понг на Ница, който спечелих през 1932-а.

Все още често могат да ме видят как си свалям сакото, внезапно се просвам на килима, прегъвам се, разгъвам се, усуквам се и се търкалям, но тялото ми се държи и не успявам да се отърва от него и да изблъскам навън своите стени. Хората обикновено мислят, че просто правя по малко гимнастика, а един голям американски седмичник публикува на две цели страници голяма моя снимка по време на упражнение, като добър пример за следване.

Не съм се отметнал, удържах обещанието си и продължавам. Служих на Франция от цялото си сърце, защото само това ми остана от майка ми, освен една малка паспортна снимка. Също така пиша книги, направих кариера и се обличам в Лондон, както бях обещал, въпреки ужаса ми от английските кройки. Правил съм дори големи услуги на човечеството. Веднъж например, в Лос Анджелис, където по това време бях Генерален консул на Франция, от което съвсем очевидно произтичат определени задължения, влизайки сутринта в салона, открих едно колибри, долетяло тук най-доверчиво, като знаело, че това е моят дом, но превърнало се в затворник за цялата нощ, заради един порив на вятъра, който блъснал вратата. Беше седнало на една възглавница, мъничко и неразбиращо, вероятно отчаяно и изгубило мъжество, и плачеше с един от най-тъжните гласове, които някога ми е било дадено да чуя, защото човек никога не чува собствения си глас. Отворих прозореца и то литна, а аз рядко съм бил по-щастлив, отколкото в онзи миг, и бях уверен, че не съм живял напразно. Друг един път, в Африка, успях навреме да ритна някакъв ловец, който тъкмо се прицелваше в една застинала в средата на пътя газела. Имало е и други подобни случки, но не искам да изглежда, че много се хваля с онова, което съм сторил на земята. Разказвам го само за да докажа, че наистина съм правил всичко по силите си, както вече казах. Никога не се превърнах в циник, нито дори в песимист, напротив, често ми се случват моменти на надежда и предвестие. През 1951-а в една пустиня в Ню Мексико, докато си седях на една вулканична скала, две съвсем бели гущерчета се покатериха върху мен. Изследваха ме от всички страни напълно спокойно и без ни най-малък страх, и едното от тях, след като най-уверено опря предни лапки на лицето ми, приближи муцунка до ухото ми и постоя така доста време. Можете да си представите с каква разтърсваща надежда и с какво пламенно предусещане стоях там и чаках. Но то нищо не каза, във всеки случай, аз не чух нищо. Странно е все пак, като си помислим, че човекът е напълно видим, напълно открит за приятелите си. Не искам също и някой да помисли, че чакам някакво послание или обяснение: случаят не е такъв. Всъщност не вярвам в прераждането, нито в никое от тези наивни неща. Но си признавам, че не можех да си попреча да се надявам на нещичко поне за миг. След войната бях доста болен, защото не можех да настъпя мравка или да гледам бръмбар във водата, и накрая написах цяла една дебела книга, за да изискам човекът да вземе закрилата на природата в собствените си ръце. Не знам какво точно виждам в очите на животинките, но в погледа им има мълчалив зов, недоумение, въпрос, които ми напомнят нещо и ме разтърсват из основи. Между другото, нямам животни, защото се привързвам много лесно и като си направя сметката, по-добре да се привържа към Океана, той поне не умира бързо. Приятелите ми твърдят, че понякога имам странния навик да спирам на улицата, да вдигам очи към светлината и да застивам така, леко наперен, сякаш все още се опитвам да се харесам някому.

Това е. Скоро ще трябва да си тръгна от брега, където лежа тъй отдавна и слушам морето. Тази вечер над Биг Сур ще има лека мъгла и ще стане хладно, а така и не се научих да паля огън и да се грея сам. Ще се опитам да остана тук още миг и да послушам, нали все си мисля, че съм на път да разбера какво ми казва океанът. Затварям очи, усмихвам се и слушам… останало ми е още малко от това любопитство. Колкото по-пуст е плажът, толкова по-пренаселен ми се струва. Тюлените са млъкнали върху скалите, а аз седя тук, със затворени очи, усмихвам се и си представям как някой от тях се доближава кротко до мен и внезапно усещам на бузата си или в ямката на рамото една топла муцунка… Живях.