Ромен Гари
Обещанието на зората (36)

Глава XXXVI

Най-сетне бях изпратен на тренировки в Андоувър с бомбардировъчната ескадрила, която се готвеше за отпътуване към Африка под командването на Астие дьо Вият. Над главите ни се разиграваха исторически битки, в които английската младеж опълчваше на ожесточението на врага своята усмихната храброст и променяше съдбата на света. Те бяха неколцина. Между тях имаше и французи: Букияр, Мушот, Блез… Аз не бях сред тях. Мотаех се из обляното в слънце село, с вперени в небето очи. Понякога някой млад англичанин кацаше с изподупчения си от куршуми „Хърикейн“, зареждаше гориво и боеприпаси и отново тръгваше на бой. Всички те носеха пъстри шалове около вратовете и аз също започнах да нося шал. Това беше моят първи принос в битката за Англия. Мъчех се да не мисля за майка ми и за всичко, което й бях обещал. Бях обхванат от приятелско чувство и почит към Англия, които никога няма да напуснат човек, имал честта да крачи по земята й през юли 1940-а.

Когато тренировките свършиха, получихме по четири дни градски отпуск в Лондон, преди да ни натоварят за Африка. И тук идва ред на един епизод на безподобна глупост, дори в моя живот на шампион.

На втория ден от градската ми отпуска, по време на една особено ожесточена бомбардировка, се озовах в компанията на една млада поетеса от Челси в „Уелингтън“, където си даваха среща всички съюзнически летци. Поетесата ми се оказа голямо разочарование, защото само говореше, и то за Т. С. Елиът, за Езра Паунд, и като капак — за Одън, обърнала към мен красив син и буквално искрящ от малоумие поглед. Не издържах вече и я мразех от все сърце. От време на време я целувах нежно по устните, за да я накарам да млъкне, но тъй като повреденият ми нос беше все запушен, се налагаше след минута да се отделям от устните й, за да дишам, и тя се втурваше към Е. Къмингс и Уолт Уитман. Чудех се дали да не изиграя епилептична криза, което и правя винаги при подобни обстоятелства, но бях с униформа и беше малко неудобно, тъй че се задоволих леко да галя устните й с върха на пръстите, за да се опитам да възпра този порой от думи, и същевременно с изразителен поглед я приканвах към мълчание, изпълнено с нежност и нега, единствения език на душата. Но нямаше начин. Тя спираше пръстите ми с нейните и пак се разливаше в есе за символизма на Джойс. Внезапно осъзнах, че последният ми четвърт час ще бъде литературен четвърт час. Отегчението чрез разговор и затъпяването чрез интелект са нещо, което никога не съм можел да търпя, и започнах да усещам как капки пот избиват по челото ми, а замаяният ми поглед се втренчва в сфинктера на тази уста, който се отваря и затваря безкрай, и отново се хвърлих върху този орган със силата на отчаянието в напразен опит да го обездвижа под устните си. Затова с огромно облекчение видях красив полски офицер от авиацията на армията на Андерс да приближава към нашата маса, да се покланя пред младата особа и да я кани на танц. Макар съществуващият кодекс да не позволява да се кани току-така жена с придружител, му се усмихнах признателно, стоварих се на скамейката и ударих две едно след друго, а след това започнах да правя отчаяни знаци към келнерката, бях твърдо решен да платя сметката и да се разтворя в нощта. Тъкмо когато размахвах ръце като удавник към сервитьорката, малката Езра Паунд се върна на масата и веднага заговори за Е. Къмингс и списанието „Хоризонт“, на чийто главен редактор се възхищавала безгранично. Учтив, както винаги, този път се стоварих на масата, с глава между ръцете, запушени уши и решен да не чуя ни думичка от онова, което ми казва. В това време се появи втори полски офицер. Усмихнах му се прелъстително: с повечко късмет малката Езра Паунд и той можеха да открият и други допирни точки и да се отърва от нея. Обаче не! Едвам тръгна, и се върна. Тъкмо ставах да я посрещна с моята стара френска галантност, появи се трети офицер. Внезапно се усетих, че ме гледат. Осъзнах също, че става дума за напълно умишлена акция и че замисълът и цялото поведение на тримата полски офицери са язвителни и обидни по отношение на мен. Дори не оставяха на партньорката ми време да седне, хващаха я за лакътя един след друг и я отвеждаха, а на мен хвърляха изпълнени с ирония и презрение погледи. Както казах, „Уелингтън“ беше тъпкан със съюзнически офицери — англичани, канадци, норвежци, холандци, чехи, поляци, австралийци — и всички започнаха да се смеят на мой гръб, още повече че нежните ми целувки не бяха минали незабелязани — отнемаха ми момичето, а аз дори не се защитавах. Кръвта ми кипна за миг: престижът на униформата се разиграваше на карта. И така се оказах в абсурдната ситуация да съм принуден да се бия за момиче, от което вече часове наред умирах да се отърва. Но нямах избор. Колкото и съвършено шантава да беше ситуацията, нямах право да се измъквам. Тъй че станах с усмивка и след като произнесох на висок глас и на английски няколкото резки думи, които се очакваха от мен, хвърлих чашата с уиски в лицето на първия лейтенант, зашлевих с опакото на ръката втория по лицето, след което си седнах със спасена чест, а майка ми ме гледаше с гордо задоволство. Мислех, че съм приключил. Каква грешка! Третият поляк, този, на когото нищо не бях направил, понеже нямах свободен крайник, се почувства оскърбен.

И докато се опитваха да ни разтърват, той започна да бълва обиди срещу френските авиатори и заклейми на висок глас начина, по който Франция се бе отнесла към героичната полска авиация. Изпитах към него кратък изблик на симпатия. В крайна сметка, аз също бях донякъде поляк, ако не по кръв, то поне заради годините, преживени в тази страна — за известно време дори притежавах полски паспорт. За малко да му стисна ръката, но вместо това, принуден от кодекса на честта и тъй като не можех да освободя ръцете си — едната я държеше един австралиец, другата един норвежец — му праснах една доста сполучлива главичка в лицето. Защото в крайна сметка, кой бях аз, та да вървя срещу законите на полския кодекс на честта? Той изглежда изпита задоволство, и се просна на земята. Смятах, че съм приключил. Каква грешка! Двамата му другари ме поканиха да излезем навън. Приех с радост — мислех, че съм се отървал от малката Езра Паунд. Пак грешка! Малката, усетила с непогрешимия си инстинкт, че е насред „голямо преживяване“, решително се увеси на ръката ми. Озовахме се и петимата навън, сред затъмнението. Бомбите валяха като из ведро. Минаваха линейки със сладникави, противни звънчета.

— Хубаво, а сега? — попитах аз.

— Дуел! — отвърна един от тримата лейтенанти.

— Няма начин — рекох. — Няма публика. Навсякъде е затъмнение. Няма ложи. Няма смисъл да ръкомахаме. Разбирате ли, тъпоумници?

— Всички французи са шубета — каза друг един полски лейтенант.

— Ясно, дуел — отвърнах.

Щях да им предложа да оправим нещата в „Хайд парк“. С шумотевицата на противосамолетните оръдия, от които беше настръхнал целият парк, нашите дребни изстрелчета щяха да минат незабелязани и в тъмнината можехме да оставим някой труп, без никой да ни притеснява. Никак не държах да рискувам дисциплинарно наказание, заради някаква история с пияни поляци. От друга страна, в тъмното рискувах да не се прицеля добре, и макар малко да бях занемарил стрелбата с пистолет в последните години, уроците на лейтенант Свердловски не бяха напълно забравени, и бях сигурен, че на цивилизовано място щях да успея да уважа своята мишена.

— Дуел къде? — попитах.

Много внимавах да не им заговоря на полски. Това можеше да хвърли смут в ситуацията. Те искаха да си отмъстят на Франция в мое лице и нямаше сега да седна да им създавам психологически затруднения.

— Дуел къде? — попитах.

Те го обсъдиха.

— В „Риджънтс парк хотел“ — решиха накрая.

— На покрива ли?

— Не. В някоя стая. Дуел с пистолет на пет метра.

Рекох си, че в луксозните хотели в Лондон обикновено не пускат само момиче да се качва в стаята с четирима мъже, и видях в това неочакван случай да се отърва от малката Езра Паунд. Тя се беше вкопчила в ръката ми: дуел на пет метра — ето, това беше литература! От превъзбуда мяучеше като котка. Хванахме едно такси, след дълъг учтив спор кой да се качи пръв, и минахме през Клуба на КВС, където бяха отседнали поляците, за да вземем служебните им револвери. В мен беше само 6,35-милиметровия, който винаги носех под мишница. След това наредихме да ни закарат до „Риджънтс“. Тъй като малката Езра Паунд настояваше да се качи, се наложи да съберем общо пари и да наемем апартамент с хол. Преди да се качим горе, един от полските лейтенанти вдигна пръст.

— Секундант! — рече той.

Огледах се наоколо за френска униформа. Но нямаше. Фоайето на хотела беше претъпкано с цивилни, повечето по пижама, които не смееха да стоят в стаите си по време на бомбардировката, и висяха във фоайето, усукани в шалове и халати, докато бомбите разтърсваха стените. Един английски капитан с монокъл на окото тъкмо попълваше бланка на рецепцията. Приближих се към него.

— Господине — казах. — Чака ме дуел в стая 520, на петия етаж. Искате ли да бъдете мой секундант?

Той се усмихна уморено.

— Тия французи! — рече той. — Благодаря ви, но съвсем не съм воайор.

— Господине — казах. — Съвсем не е това, което си мислите. Истински дуел. На пет метра, с пистолет, с трима полски патриоти. Самият аз съм малко нещо полски патриот и тъй като честта на Франция е на карта, нямам право да се измъквам. Разбирате ли?

— Прекрасно — рече той. — Светът е пълен с полски патриоти. За жалост някои от тях са германци, французи или англичани. От това стават войните. Тъй че, за беда, не мога да ви бъда от помощ, господине. Виждате ли онази млада особа долу?

Беше седнала на един диван, руса и всичко, точно онова, което е нужно на мъж в градска отпуска. Капитанът нагласи монокъла си и въздъхна.

— Цели пет часа я убеждавах. Наложи се да танцувам три часа, да изхарча сума пари, да бъда бляскав, да я умолявам, да гукам нежно в едно такси, и тя най-сетне каза да. Не мога сега пък да й обясня, че трябва, преди да се качим горе да послужа за секундант на дуел. Пък и вече не съм на двайсет, два след полунощ е, наложи се пет часа да се боря, за да я убедя и сега съм просто смазан от умора. Вече нямам никакво желание, но аз също си падам малко полски патриот и нямам правото да се измъквам. Треперя при мисълта какво ще се получи. Накратко, господине, потърсете си друг секундант: и мен ме чака дуел. Помолете портиера.

Отново се огледах наоколо. Сред хората, седящи по кръглите дивани в средата, имаше един господин с пижама, пардесю, пантофи, шапка, шал и тъжен нос, който сключваше ръце и вдигаше очи към небето всеки път, когато някоя по-близичка бомба се престореше, че пада върху него. Тази нощ ни бомбардираха особено грижливо. Стените се люлееха. Прозорците се пръскаха. Разни вещи падаха. Внимателно наблюдавах господина. Инстинктивно разпознавам хората, на които една униформа вдъхва силен и примесен с уважение страх. Те не могат нищо да откажат на облечените във власт. Отидох право при него и му обясних, че височайши причини изискват неговото присъствие като секундант на един дуел с пистолети, който ще се проведе на петия етаж на хотела. Той ми хвърли изплашен и умолителен поглед, но пред нахакания ми вид и нашивките се изправи с усмивка. Дори намери подходящите за момента думи:

— Щастлив съм, че мога да дам моя принос за военните усилия на съюзниците — каза той.

Качихме се пеша: по време на въздушна тревога асансьорите не работеха. Анемичните растения се тресяха в саксиите на всяка площадка. Малката Езра Паунд, увиснала на ръката ми, бе обхваната от отблъскваща литературна възбуда и шепнеше, вдигнала към мен мокри очи:

— Вие ще убиете човек! Чувствам, че ще убиете човек!

Моят секундант се подпираше на стената при всяко изсвистяване на бомба. Тримата поляци бяха антисемити и приеха моя избор на секундант като допълнително оскърбление. Въпреки всичко човечецът продължи да изкачва стълбите, както човек слиза в ада, със затворени очи и молитва на устните. По-горните етажи бяха напълно пусти и изоставени от обитателите си и аз заявих на полските патриоти, че коридорът ми се струва съвършено място за срещата. Поисках също разстоянието да бъде увеличено на десет крачки. Заявиха, че са съгласни, и започнаха да мерят разстоянието. Не държах да получа и най-малката драскотина в цялата тази история, но и не исках да рискувам да убия противника си, нито да го раня прекалено тежко, за да не си навлека неприятности. Труп в хотел в крайна сметка винаги привлича вниманието, а един тежко ранен не може да слезе по стълбите на собствен ход. От друга страна, като познавах полската чест — honor polski — поисках гаранции, че няма да се наложи да се бия ред по ред с всеки от патриотите, ако първият бъде изваден от строя. Трябва да добавя още нещо: през цялата тази случка майка ми не изрази и най-малкото възражение. Вероятно е била щастлива да усети, че най-сетне правя нещо за Франция. А дуел с пистолет от десет крачки беше точно по вкуса й. Знаеше, че и Пушкин, и Лермонтов са убити при дуел с пистолет и ненапразно от осемгодишна възраст ме влачеше при лейтенант Свердловски.

Приготвих се. Трябва да си призная, че не бях напълно хладнокръвен, от една страна, защото малката Езра Паунд ме изкарваше от кожата ми, а от друга, защото се боях, че заради някоя твърде близо паднала бомба в мига, в който стрелям, ръката ми може да трепне и последствията да бъдат доста неприятни за моята мишена.

В крайна сметка застанахме в позиция в коридора, прицелих се колкото можах по-добре, но условията не бяха идеални, около нас кънтяха взривове и свистеше, и когато единият от поляците, който ръководеше дуела, се възползва от едно затишие и даде сигнал, уцелих противника си малко по-сериозно, отколкото беше здравословно за мен. Настанихме го удобно в апартамента, който бяхме наели, и малката Езра Паунд веднага се превърна в импровизирана болногледачка и милосърдна сестра, в очакване на нещо по-добро, тъй като лейтенантът в крайна сметка беше ранен само в рамото. След което дойде мигът на моя триумф. Поздравих противниците си, които на свой ред ме поздравиха с тракване на токовете по пруски маниер, а след това на най-добрия си полски и с най-чист варшавски акцент им казах високо и ясно какво мисля за тях. Изражението на слабоумие, който се разля по лицата им, когато пороят оскърбления, изречени на техния богат роден език започна да се излива върху тях, бе един от най-красивите мигове от кариерата ми на полски патриот и обилно възмезди силното раздразнение, което ми бяха причинили. Но не бях свършил с изненадите за тази вечер. Моят секундант, който по време на размяната на куршуми беше изчезнал в една от празните стаи, ме последва по стълбите със светнало лице. Изглежда беше забравил страха си и бомбите навън. С усмивка, която се разтегна по лицето му така, че чак започнах да се притеснявам за ушите му, той извади от портфейла си четири хубавички банкноти от по пет лири и се опита да ми ги напъха в ръката. И понеже отблъсквах с достойнство тази милостиня, той направи жест към апартамента, където бях оставил тримата поляци и на лош френски рече:

— Всичките са антисемити! И аз съм поляк, и аз ги знам! Вземете, вземете!

— Господине — казах му на полски, докато се опитваше да ми подпъхне банкнотите в джоба — моята полска чест, moy honor polski, не ми позволява да приема тези пари. Да живее Полша, господине, която е стар съюзник на моята страна!

Видях как устата му се разтваря безмерно, очите му изразиха монументално неразбиране, каквото толкова обичам да виждам в хорските очи, и го оставих там с банкнотите в ръка, подсвирквайки взех стълбите надолу по две, по две, а оттам потънах в нощта.

Още на другия ден сутринта една полицейска кола дойде да ме вземе в Одихам и след няколко доста неприятни момента, прекарани в „Скотланд ярд“, бях предаден на френските власти в генералния щаб на адмирал Мюзлие, където бях приятелски разпитан от лейтенанта на кораба „Ангасак“. Бяхме се разбрали, че полският лейтенант ще излезе от хотела, поддържан от приятелите си, като разиграва пиянство, но малката Езра Паунд не успяла да устои на изкушението да извика линейка и се оказах накиснат до ушите. Помогна ми фактът, че по това време добре подготвен летателен състав се намираше рядко в Свободна Франция, и следователно имаха нужда от мен, а също и от скорошното заминаване на моята ескадрила към чужди небеса, но предполагам, че майка ми също се беше поразвъртяла малко зад кулисите, защото се отървах със забележка, което никога на никого не е счупило крак, и след няколко дни бодро-бодро се качих на кораба за Африка.