Ромен Гари
Обещанието на зората (8)

Глава VIII

Приблизително по същото време нашите дела тръгнаха на добре. „Парижките модели“ постигнаха голям успех и скоро беше наета още една работничка, за да насмогне на поръчките. Майка ми вече не прекарваше времето си да тича от врата на врата — сега клиентелата пълнеше салоните ни. Дойде ден, в който тя можа да пусне обява във вестниците, че оттук нататък нейната модна къща „чрез специално споразумение с господин Пол Поаре“ поема изключителното представителство „под прекия надзор на маестрото“ не само на шапките, но и на роклите. На входа беше закована табела с думите „Мезон Нувел, висша мода от Париж“, на френски и гравирани в златно. Майка ми никога не оставяше нещата наполовина. На това начало на успеха му липсваше елемент на трансценденталност, на божествена намеса, на deux ex machine, която да превърне този наш пръв успех в безвъзвратен погром над злата съдба. Седеше на розовото диванче в салона, скръстила крака, със забравена между устните цигара, а вдъхновеният й поглед следеше в пространството някакъв дързък замисъл, докато лицето й постепенно приемеше онова изражение, което започвах да разпознавам толкова ясно, смесица от хитрост, триумф и наивност. Седях в кресло срещу нея с този път законно придобит маков сладкиш в ръка. Понякога извръщах глава по посока на нейния поглед, но никога нищо не успявах да видя. Гледката на майка ми в момент, когато кроеше планове, бе за мен нещо приказно и разтърсващо. Чак забравях сладкиша и застивах с отворена уста и преливащ от гордост и възхищение.

Трябва да кажа, че дори за малък град като Вилно, в тази нито литовска, нито полска, нито руска провинция, където вестникарските снимки още не съществуваха, хитрината, която майка ми беше замислила, беше твърде дръзка и съвсем лесно би могла за пореден път да ни изрита по друмищата с вързоп в ръка.

И наистина, скоро едно съобщение уведоми „елегантната общественост“ във Вилно, че сам господин Пол Поаре, пристигнал специално от Париж, щял да открие салоните на „Висша мода Мезон Нувел“ на улица „Голяма Похуланка“ 16, в четири следобед.

Както вече казах, вземеше ли майка ми някакво решение, винаги стигаше докрай и дори малко по-далеч. В уречения ден, когато цяла тълпа красиви, загладени дами се тълпяха в апартамента ни, тя не обяви, че „Пол Поаре е възпрепятстван и ни моли да го извиним“. Подобни дребни трикове не бяха в нейната природа. Решена да направи големия удар, тя представи господин Пол Поаре от плът и кръв.

По време на „театралната й кариера“ в Русия се бе запознала с един френски актьор певец, един от онези вечно странстващи по турнета в периферията актьори без талант и без надежда, някой си Алекс Гюбернатис. По това време той живуркаше във Варшава, където бе станал театрален перукер, след като бе затегнал с няколко дупки колана на своята амбиция като бе преминал от бутилка коняк дневно на бутилка водка. Майка ми му изпрати билет за влака и седмица по-късно в салоните на „Мезон Нувел“ Гюбернатис превъплъщаваше великия маестро на парижката висша мода Пол Поаре. В този случай даде всичко от себе си. Облечен в невероятна шотландска пелерина, ужасно впит пепитен панталон, който щом той се наведеше да целуне ръка на дамите, разкриваше малък, заострен задник, и мека вратовръзка, завързана върху прекомерно голяма адамова ябълка, той се намести в едно кресло и изпъна безкрайни крака по прясно излъскания паркет с чаша пенливо вино в ръка, заразказва с фалцет за величието и опиянението на парижкия живот, зацитира славни имена, изчезнали от сцената преди двайсет години, и на няколко пъти прекара пръсти през перуката си като някакъв Паганини на косата. За жалост, към края на следобеда под въздействието на пенливото вино той помоли присъстващите за тишина и започна да рецитира второто действие на „Орлето“^[1], а след това, когато природата взе връх, залая с ужасно весел глас фрагменти от своя репертоар от кабаретата, между които един леко загадъчен рефрен, останал в паметта ми: „Ах! Потърси го, потърси го, потърси го, намери го!“, с тракане с ток, щракане с възлести пръсти и особено мръснишко намигване към жената на диригента на общинския оркестър. В този момент майка ми счете за по-разумно да го отведе в стаята на Аниела, където го сложи да си легне на леглото и го заключи с две превъртания на ключа, а същата вечер, с шотландската пелерина и душата си на низвергнат артист, той се качи обратно на влака за Варшава, с многословни протести срещу подобна неблагодарност и неразбиране на дарбите, с които небето го било отрупало.

Присъствах на откриването в черен кадифен костюм, не изпусках от очи прекрасния господин Гюбернатис и около двайсет и пет години по-късно той ми послужи за вдъхновение за образа на Саша Дарлингтън в „Големия дрешник“.

Не мисля, че тази малка измама имаше само рекламни мотиви. Майка ми имаше нужда от чудеса. Цял живот мечта за някаква висша проява на абсолюта, за размахана вълшебна пръчица, която да затвори устата на неверниците и на присмехулниците и да възцари справедливост над нищите и обезправените. Когато в седмиците, предшестващи откриването на салоните ни, тя стоеше със зареян в пространството поглед и изпълнено с удивление и вдъхновение лице, днес знам какво е виждала: виждала е как господин Пол Поаре се появява пред насъбралата се клиентела, вдига ръка, моли за тишина, и посочвайки на присъстващите майка ми, дълго възхвалява вкуса, таланта и артистичното вдъхновение на изключителния си представител във Вилно. Но въпреки всичко знаеше, че чудеса рядко стават и че небето има други дела за вършене. Тъй че с една от малко гузните си усмивки тя бе стъкмила чудото със собствени сили и леко бе помогнала на съдбата — трябва да признаем все пак, че съдбата има повече вина от майка ми и май на нея повече има какво й да се прощава.

Във всеки случай, доколкото ми е известно, измамата никога не бе разбулена, и на „Мезон Нувел, салон за висша парижка мода“ бе дадено бляскаво начало. След няколко месеца вече цялата богата клиентела се обличаше при нас. Парите започнаха да прииждат в касите ни. Апартаментът беше преобзаведен, дебели килими покриха паркета, а аз се тъпчех с локум, докато, седнал в някое кресло, гледах как красивите дами се събличат пред мен. Майка ми много държеше да съм винаги там, облечен в коприна и кадифе; показваше ме на тези особи, водеше ме до прозореца и ме подканваше да обърна очи към небето, за да могат клиентките да се полюбуват как подхожда то на техния син цвят; галеха ме по главата, питаха ме за годините и изпадаха във възторг, докато аз ближех захарта по локума и любопитно разглеждах всички онези нови за мен неща, с които бе надарено женското тяло.

Още си спомням за една певица от Операта във Вилно, чието име или псевдоним беше госпожица Изключителна. Тогава да съм бил на малко повече от осем.

Майка ми и моделиерката бяха излезли от салона с „парижкия модел“, за да нанесат последни поправки. Аз останах сам със силно разсъблечената госпожица Изключителна. Разглеждах я парче по парче и си ближех локума. Сигурно нещо в погледа ми се е сторило познато на госпожица Изключителна, защото тя внезапно грабна роклята си и се покри с нея. Тъй като продължих да я оглеждам, тя изтича и се скри зад огледалото на тоалетната маса. Хвана ме яд, заобиколих масата и решително се изтъпаних пред госпожица Изключителна разкрачен и с изпъчен корем, и заблизах замечтано локума си. Когато майка ми се върна, ни завари така, застинали един пред друг в ледено мълчание.

Помня, че след като ме накара да изляза от салона, майка ми ме стисна в обятията си и ме целуна с особена гордост, сякаш най-сетне бях започнал да оправдавам надеждите, които бе вложила в мен.

За беда, вече ми беше забранено да влизам в салона. Често си казвам, че с малко повече сръчност и по-малко откровен поглед, можех да спечеля поне още шест месеца.