Ромен Гари
Обещанието на зората (15)

Глава XV

Като оставим настрани поучителните четива, които ми бяха препоръчани от майка ми, поглъщах всички книги, които ми попаднеха под ръка или по-точно, върху които скришом сложех ръка при кварталните книжари. Носех плячката си в плевника и там, седнал на земята, потъвах в приказния свят на Уолтър Скот, на Карл Май, на Майн Рид и на Арсен Люпен. Последният ме запленяваше особено силно и се опитвах с всички сили да наложа на лицето си ехидната, заплашителна и високомерна гримаса, с която художникът бе издокарал лицето на героя на корицата на книгата. Поради естественото подражателство на децата се справях доста добре и дори днес на моменти откривам в изражението си, в чертите, в гримасите, смътна следа от рисунката, която някакъв третокласен художник бе надраскал върху корицата на една евтина книга. Уолтър Скот ми харесваше много, и все още ми се случва да се изтегна на леглото и да се впусна в преследване на някакъв благороден идеал, да закрилям вдовици и да спасявам сирачета — вдовиците винаги са забележително красиви и склонни да ми засвидетелстват своята признателност, след като затворят сирачетата в някоя съседна стая. Друга от любимите ми книги беше „Островът на съкровищата“ на Р. Л. Стивънсън, още едно четиво, от което така и не успях да се отърся. Образът на дървен сандък, пълен с дублони, рубини, изумруди и тюркоази — не знам защо, диамантите никога не са ме изкушавали — представлява за мен едно вечно терзание. Оставам си убеден, че той съществува някъде и човек трябва само хубавичко да потърси. Още се надявам, още чакам, измъчва ме убедеността, че е там, че трябва само да знам заклинанието, пътя, мястото. Колко разочарования и горчивина може да съдържа такава илюзия, могат да разберат напълно единствено старите звездогълтачи. Винаги и безспирно ме гложди предчувствието за чудодейна тайна и винаги съм вървял по тази земя с усещането, че подминавам заровено съкровище. Когато понякога скитам по хълмовете на Сан Франциско, Ноб Хил, Рашън Хил, Телеграф Хил, малцина подозират, че господинът с посребрените коси търси своя Сезам-отвори-се, че преситената усмивка крие носталгия по вълшебните думи, че той вярва в загадката, в някакъв скрит смисъл, заклинание, в някакъв ключ, дълго тършувам из небето и земята с поглед, задавам въпроси, зова и чакам. Естествено, умея да се прикривам под учтив и дистанциран вид: станал съм предпазлив, правя се на възрастен, но тайничко все дебна златния скарабей и чакам някоя птичка да кацне на рамото ми, да ми заговори с човешки глас и най-сетне да ми разкрие всички защо и как.

А не мога да твърдя, че първата ми среща с магията е била насърчаваща.

Бях посветен в нашия двор от един от по-малките, когото наричахме Динята, поради навика, който имаше, да наблюдава света над червения резен диня, в който забиваше зъби и нос, тъй че оставаха да се виждат само замислените му очи. Родителите му имаха плод-зеленчук в сградата и той никога не се измъкваше от приземния етаж, където живееха, без парче от любимия си плод. Имаше особен маниер да потъва в сочната плът с главата напред, при което в устата ни се събираше сладострастна слюнка, а големите му, внимателни очи ни наблюдаваха над обекта на нашите желания. Динята беше един от най-разпространените плодове в тази страна, но всеки сезон в града се появяваха по няколко случая на холера, и родителите ни категорично забраняваха да се докосваме до диня. Убеден съм, че фрустрациите, изпитани в детството, оставят дълбока и неизлечима следа, и никога повече не могат да бъдат компенсирани; на четирийсет и четири, всеки път щом забия зъби в диня, изпитвам чувство на реванш и на победоносно задоволство, а очите ми сякаш винаги търсят над уханния резен лицето на моето другарче, за да му покажа, че най-сетне сме квит и че аз също съм постигнал нещо в живота. Но колкото и да се тъпча с любимия си плод, няма смисъл да отричам, че винаги ще усещам жилото на съжалението в сърцето си, че всички дини на света не ще ме накарат да забравя онези, които не съм изял на осем, когато най-много ми се ядеше, и че абсолютната диня ще продължава да ми убягва до края на дните ми, вечно тук, вечно предусещана и винаги извън моя досег.

Като изключим начина, по който той ни хвърляше предизвикателство, докато се наслаждаваше на своята част притежание над света, Динята оказа върху мен и значително влияние от друг вид. Сигурно беше година-две по-малък, но винаги съм бил под влиянието на по-малки от мен. Възрастните мъже никога не са имали власт над мен, винаги съм смятал, че са извън играта, и ми изглеждаше сякаш съветите им за послушание се откъсват от тях като есенни листа от висок и вероятно величествен, но вече пресъхнал откъм жизнени сокове връх. Истината умира млада. Онова, което старостта е „научила“ е всъщност всичко, което е забравила, извисеният покой на белобрадите, снизходително гледащи старци, ми изглежда толкова неубедителен, колкото и кротостта на кастрираните котараци, и тъй като старостта започва да натежава над мен с бръчките и загубата на сили, не залъгвам себе си и знам, че за най-важните неща съм бил и никога повече няма да бъда.

И тъй, бях посветен в магията от малката Диня. Помня изненадата си, когато той ми разкри, че всичките ми желания можели да се сбъднат, ако съм знаел как да подходя към нещата. Достатъчно било да взема една бутилка, първо да се изпикая в нея, а след това да сложа вътре по ред: мустаци от котка, миши опашки, живи мравки, уши от прилеп, както и двайсетина други съставки, трудно откриваеми по магазините и които днес съм забравил напълно, което ме кара да се боя, че желанията ми никога повече няма да се сбъднат. Веднага се захванах да търся необходимите магически съставки. Мухите бяха навсякъде, умрели котки и плъхове не липсваха из двора, прилепите живееха по плевните, а да се изпикая в бутилка не представляваше особено затруднение. Обаче я се опитайте да накарате живи мравки да влязат в бутилка! Нито можеш да си хванеш, нито да ги задържиш, тъкмо ги сграбчиш, те се измъкват и се присъединяват към числото на онези, които трябва още да хванеш, а когато някоя от тях най-сетне поеме послушно по пътя към гърлото й, докато убедиш следващата, ето ти я първата другаде, и всичко трябва да започне отначало. Истинска работа за Дон Жуан в пъклото. Но дойде миг, в който Динята, уморен да гледа усилията ми и нетърпелив да опита най-после сладкиша, който трябваше да му дам в замяна на вълшебната рецепта, заяви, че талисманът е завършен и готов за работа.

Оставаше ми само да формулирам желание.

Замислих се.

Седнал на земята с бутилка между краката, обсипвах майка ми с накити, подарявах й жълти пакарди с шофьори в ливреи, вдигах й мраморни палати, в които цялото добро общество на Вилно бе приканвано да й падне на колене. Но не беше това. Все ми убягваше по нещо. Между тези мизерни трохи и невероятната нужда, която се бе събудила у мен, нямаше обща мяра. Смътна и пронизваща, тиранична и неформулирана, странна мечта се бе размърдала в мен, мечта без лице, без съдържание и контури, първото трепване на онзи стремеж към пълно притежание, с който човечеството е захранвало и най-големите си престъпления, и музеите си, поемите и империите, и чийто извор е може би в гените ни като спомен и биологична носталгия, останала у мимолетното към вечния ход на времето и на живота, от който се е откъснало. Точно така се запознах с абсолюта, чието дълбоко ужилване несъмнено ще запазя в душата си докрай, като нечие отсъствие. Бях само на девет и не можех да подозирам, че за първи път съм усетил прегръдката на онова, което трийсет години по-късно щях да нарека „корените на небето“ в един роман със същото заглавие. Абсолютът внезапно загатна за недосегаемото си присъствие, и не знаех вече какъв извор да предложа на своята неутолима жажда, за да я заситя. Вероятно именно в този ден съм се родил като човек на изкуството — именно чрез върховния провал, какъвто изкуството винаги представлява, вечно заблуждаващият себе си човек се опитва да пробута като отговор онова, което е орисано завинаги да остане само трагичен списък с въпроси.

Струва ми се, че още съм там, седнал по къси панталони в копривата, с вълшебната бутилка в ръка. Почти панически насилвах въображението си, защото вече предчувствах, че времето ми е точно отброено, но не откривах нищо, което да е с мащаба на несравнимата ми нужда, нищо, което да е достойно за майка ми, за обичта ми, за всичко, което исках да й дам. Току-що ме бе навестил вкусът към шедьовъра и вече никога нямаше да ме напусне. Постепенно устните ми затрепериха, лицето ми прие оскърбено изражение и закрещях от яд, от страх и от изненада.

Оттогава насам привикнах към тази мисъл и вместо да крещя, пиша книги.

Между другото, понякога ми се прищява нещо конкретно и напълно земно, но така и така вече си нямам бутилка, значи няма смисъл дори да го споменавам.

Погребах талисмана си в плевнята, положих цилиндъра върху него, за да мога да открия мястото, но някак отрезнях, и никога повече не направих опит да си го прибера.