Ромен Гари
Обещанието на зората (27)

Глава XXVII

Сега бях последен курс по право и, което беше най-важното, почти завършил висшата си военна подготовка, тренировъчните занятия за която бяха два пъти седмично в местността „Черната крава“ в Монруж. Един от моите разкази беше преведен и публикуван в Америка и приказната сума от сто и петдесет долара, която ми бе изплатена, ми позволи да направя бързо пътуване до Швеция по петите на Бриджит, която открих омъжена. Опитах да се разбера със съпруга, но това момче нямаше сърце. В крайна сметка, тъй като бях се превърнал в бреме, Бриджит ме заточи при майка си на малко островче в най-северната част на архипелага на Стокхолм, сред пейзаж като от шведска легенда, където бродех между боровете, докато неверницата и съпругът й продължаваха виновната си любов. За да ме успокои, майката на Бриджит ме караше всяка вечер да вземам ледена баня в Балтийско море и стоеше там, безмилостна, с часовник в ръка, докато всичките ми органи се сгърчваха, тялото постепенно ме напускаше и си киснех там, вертикален, угнетен и злочест. Веднъж, когато се бях излегнал на скалата в очакване слънцето да благоволи да размрази кръвта във вените ми, видях един самолет с пречупен кръст да прекосява небето. Това беше първата ми среща с врага.

Към събитията в Европа надавах ухо съвсем разсеяно. Не че бях напълно зает със себе си, но вероятно защото бях отгледан от жена и обгърнат с женска нежност, не умеех дълго да подхранвам омраза, та ми липсваше нещо много основно, за да мога да разбера Хитлер. А мълчанието на Франция пред хистеричните му заплахи, вместо да ме разтревожи, ми изглеждаше като знак за спокойна и самоуверена сила. Вярвах във френската армия и в почитаемите ни военачалници. Много преди истинската, която Генералният щаб издигна по нашите граници, майка ми бе вдигнала около мен една линия Мажино от спокойна увереност и пъстроцветни образи, която и най-дребно съмнение, нито безпокойство не можеха да накърнят. Така например, чак в лицея в Ница разбрах за поражението ни от германците през 1870-а — майка ми беше пропуснала да ми го спомене. Прибавям също, че макар да съм имал своите добри мигове, винаги ми е било трудно да направя това невъобразимо усилие на глупостта, на която човек трябва да бъде способен, за да повярва, че войната е нещо сериозно, и да приеме вероятността тя да се случи. Знам, че на моменти съм глупав, но не успявам да се издигна чак до онези славни висини, откъдето касапницата може да се стори на човек приемливо решение. Винаги съм смятал смъртта за явление, достойно за съжаление, и да го причинявам на някого, е напълно противно на моята природа — налага се да се насилвам. Да, случвало ми се е да убивам хора, за да се подчиня на единодушното и свещено споразумение за дадения момент, но то винаги е било без желание, без истинско вдъхновение. Нито една кауза не ми се струва достатъчно справедлива и не влагам сърце. Щом стане дума да убивам своите ближни, не съм достатъчно поет. Не умея да го подправям и да пея химните на свещената омраза, убивам без величие, простичко, когато няма как иначе.

Грешката е, мисля, и в егоцентризма ми. Егоцентризмът ми е толкова силен, че моментално се разпознавам във всички страдащи, и ме болят всичките им рани. И не спира до хората, разлива се до животните, а дори и до растенията. Невероятно количество хора могат да присъстват на корида и да гледат раненото и кървящо животно, без да им трепне окото. Не и аз. Аз съм бикът. Винаги малко ме боли, когато секат дървета, когато ловуват лосове, зайци или слонове. За сметка на това ми е почти безразлично, че убиват пилета. Не успявам да си представя себе си в пиле.

Бяхме в навечерието на Мюнхен, много се говореше за война и в стила на писмата на майка ми, които стигаха до мен в сантименталното ми изгнание в Бьорке, вече се промъкваха фанфарни нотки. Едно от тези писма, изписано с енергичен почерк, едри, наклонени напред и сякаш вече втурващи се срещу врага букви, ми заявяваше само, че „Франция ще победи, просто защото е Франция“, и до днес още намирам, че никой не е предричал толкова ясно разгрома ни през 1940-а, нито е изразявал по-добре липсата на подготовка от наша страна.

Често съм се опитвал да се ориентирам във всички „защо“ и „как“ на удивителната обич на една стара дама рускиня към моята страна. Така и не стигнах до правдоподобно обяснение. Майка ми вероятно е била повлияна от буржоазните идеи, ценности и обществени настроения около 1900 година, във времена, когато Франция е била „най-доброто възможно“. Може би в дъното лежи и някоя младежка травма, преживяна по време на двете й пътувания в Париж и от която точно аз, който за цял живот запазих слабостта си към Швеция, последен бих се изненадал. Винаги съм имал склонност да търся зад бляскавите каузи дълбоко личен порив и да дебна в сърцевината на гръмовити симфонии крехкия звук на нежната флейта, който внезапно подава връхчето на носа си. Накрая остава най-простичкото и най-правдоподобно обяснение, и то е, че майка ми обичаше Франция без никаква определена причина, както винаги става, когато човек обича истински. Във всеки случай човек може да се сети какво представляваше в този случай нашивката на подофицер от военновъздушните сили, която трябваше скоро да украси ръкавите ми. Бях се захванал сериозно с това. С голяма мъка бях избутал бакалавърската по право, но пък за сметка на това военната подготовка я преминах с четвърти резултат в цяла парижка област.

И тогава патриотизмът на майка ми, който се разпалваше все повече пред предстоящото военно величие, доби неочакван обрат.

Всъщност точно по това време се разви случката с моя неуспешен атентат срещу Хитлер.

Вестниците не споменаха за него. Не спасих Франция и света, и така изгубих възможност, която вероятно никога няма да ми се яви отново.

Случката стана през 1938-а, след завръщането ми от Швеция.

След като изоставих всяка надежда да прибера своето имане, разочарован и отвратен от съпруга на Бриджит, който не притежаваше никаква изтънченост, стъписан да разбера, че предпочитат друг пред мен, и то след всичко, което майка ми ми беше обещала, и решен никога, ама никога нищо да не правя за жена, се върнах в Ница, за да си ближа раните и да прекарам вкъщи последните седмици преди включването ми във Военновъздушните сили. Хванах такси от гарата и след завоя от булевард „Гамбета“ към улица „Данте“ в градинката пред хотела видях силует, който ме накара да се усмихна, както винаги разнежено и малко иронично.

Майка ми обаче ме прие доста непривично. Разбира се, надявах се на няколко едри сълзи, на безкрайни прегръдки, на подсмърчане, едновременно от вълнение и от задоволство. Но не и на такива ридания и отчаяни погледи, като на сбогуване — известно време плака и трепери в ръцете ми, като от време на време се отдръпваше, за да огледа лицето ми, след което нов порив я хвърляше към мен. Обхвана ме безпокойство, заразпитвах я за здравето й, но не, изглеждаше добре, делата също вървели добре — да, всичко било добре — и след тези думи следваше нова експлозия на сълзи и сподавено хлипане. В крайна сметка съумя да се успокои, придоби тайнствен вид и ме завлече в празния ресторант, седнахме на обичайната ни маса в едно ъгълче и там тя ме уведоми за плана, който бе замислила за мен. Беше много просто: трябваше да ида в Берлин и да убия Хитлер. Всичко била предвидила, включително спасението ми накрая, защото, в случай че ме хванеха — обаче тука била сигурна, че мога да убия Хитлер, без да ме хванат — но все пак, да предположим, че ме хванат, очевидно е, че големите сили — Франция, Англия и Америка — нямало как да не поставят ултиматум, с който да изискат моето освобождаване.

Признавам си, че за миг се поколебах. Тъкмо се бях борил на няколко фронта, бях упражнявал десетина занаята, често неприятни, и щедро бях раздавал на листа и в живота най-доброто от себе си. Мисълта да изтичам незабавно в Берлин, в трета класа, естествено, за да убия Хитлер насред горещниците, с цялото нервно напрежение, умора и подготовка, която изискваше това начинание, не ми беше никак забавна. Щеше ми се да поостана на брега на Средиземно море — раздялата ни никога не ми се е отразявала добре. Много повече бих предпочел да ида да убия Фюрера в началото на учебната година през октомври. Гледах без никакво въодушевление на безсънната нощ на твърдата седалка в купето на претъпкания вагон, да не говорим за часовете отегчение, които щеше да се наложи да прекарам в прозевки по улиците на Берлин, докато изчаквам Хитлер да благоволи да се появи. Накратко казано, липсваше ми устрем. Обаче и дума не можеше да става да се отметна. И тъй, започнах подготовка. Бях много добър стрелец с пистолет и въпреки известна липса на практика, тренингът, който бях получил в школата на лейтенант Свердловски, ми позволяваше все още да блестя по селските панаирджийски стрелбища. Слязох в мазето, взех револвера, който бях оставил в семейния сандък, и тръгнах да си оправя билета. Почувствах се малко по-добре, щом научих от вестниците, че Хитлер е в Берхтесгаден, защото предпочитах да дишам въздуха на Баварските Алпи, отколкото този в някой град насред юлската жега. Сложих ред и в ръкописите си: въпреки оптимизма на майка ми, никак не бях сигурен, че ще изляза от всичко това жив. Написах няколко писма, смазах парабела и заех яке от един по-едър от мен приятел, за да мога да скрия по-удобно оръжието. Бях доста раздразнен и в много лошо настроение, още повече че лятото бе необичайно горещо, Средиземно море никога не ми бе изглеждало по-желано, отколкото след месеците раздяла, а плажът на „Голямото синьо“ сякаш нарочно бе пълен с умни и култивирани шведки. А майка ми постоянно ми вървеше по петите. Погледът й, изпълнен с гордост и благоговение, ме следваше навсякъде. Взех си билета за влака и се смаях като видях, че немските железници ми правят трийсет процента отстъпка — даваха специални условия за пътуване през ваканцията. През последните четирийсет и осем часа, които предшестваха моето отпътуване, предпазливо намалих консумацията на солени краставици, за да избегна всяко забавяне по стомашни причини, което майка ми щеше да изтълкува превратно. И накрая, в навечерието на големия ден, отидох за последно къпане в „Голямото синьо“ и погледах с вълнение последната си шведка. При завръщането си от плажа открих моята велика драматична актриса рухнала в едно кресло в салона. Едвам ме видя, и устните й се свиха в детинска гримаса, тя сключи ръце и преди да понеча да направя каквото и да било движение, вече беше на колене, с обляно в сълзи лице:

— Умолявам те, не го прави! Откажи се от героичния си план! Направи го заради горката си майчица — те нямат право да искат това от един-единствен син! Толкова съм се борила, за да те отгледам, да те направя човек, а сега… о, Господи, боже мой!

От страха очите й сякаш бяха станали по-големи, лицето бе изтерзано, а ръцете сключени в молитва.

Не бях изненадан. Толкова отдавна бях „приспособен“! Толкова отдавна я познавах и я разбирах тъй съвършено. Хванах ръката й.

— Но билетите вече са платени — рекох й.

Изражение на свирепа решимост помете всяка следа от страх и отчаяние по лицето й.

— Ще върнат парите! — заяви тя и стисна бастуна.

Нямах и сянка от съмнение по този въпрос.

Ето така не убих Хитлер. Както виждате, за малко.