Ромен Гари
Обещанието на зората (31)

Глава XXXI

Мисълта, че Франция може да изгуби войната, никога не ми беше хрумвала. Знаех, че вече сме губили веднъж през 1870-а, но тогава не съм бил роден, майка ми също. Било е различно.

На 13 юни 1940 година, когато фронтът се сриваше отвсякъде, при завръщане от изпълнена мисия за конвоиране с „Блох–210“ на пистата в Тур бях ранен от шрапнел по време на една бомбардировка. Раната беше лека и оставих осколката в бедрото си — вече виждах гордостта, с която майка ми я опипва при първата ми отпуска. Още си я държа. Вярно, че сега вече бих могъл да ида да я извадят.

Светкавичните успехи на немската офанзива никак не ме стреснаха. Това вече го бяхме виждали през 1914–1918-а. Ние, французите, винаги сме се стягали в последната минута, това го знаят всички. Танковете на Гудериан, нахлуващи през пробива при Седан, ме караха да се смея, и си мислех как нашият Генерален щаб потрива ръце докато гледа как величественият му план се сбъдва точка по точка и как тези балъци, германците, за пореден път падат в капана. Мисля, че самата ми кръв, която сигурно бях наследил от своите татарски и еврейски предтечи, разнасяше из мен несломимата вяра в съдбините на родината. Май началниците ми в Бордо-Мериняк бързо разпознаха у мен атавистичната преданост към традициите и заслепението, защото скоро бях назначен в един от трите патрулни екипажа, които бдяха над работническите квартали на Бордо. Ставало дума, както ни обясниха поверително, да подсигурим закрилата на маршал Петен и на генерал Вейган, изпълнени с решимост да продължат борбата срещу една пета колона комунисти, които се канели да завземат властта и да преговарят с Хитлер. Не бях единственият свидетел, както и не бях единственият, който се върза на тази изкусна мерзост: цели бригади от кандидат-офицери, сред които бе и Кристиан Фуше, днес наш посланик в Дания, бяха разположени по кръстовищата в града, за да осигуряват защитата на височайшия старец срещу пораженците и готовите да сключат споразумение с врага. Но все още съм убеден, че уловката беше дело на по-низшите ешелони и че те я преповтаряха спонтанно, под натиска на моментния патриотичен и политически ентусиазъм. И тъй, извършвах патрулиращи полети на малка височина над Бордо, със заредени картечници, готов да се хвърля срещу всяко струпване на хора, което ми посочеха. Щях да го направя без колебание и без дори за миг да заподозра, че петата колона, чиито планове трябваше, така да се каже, да осуетим, вече беше спечелила играта, че тя не е от онези, които се разхождат по улиците, под открито небе и със знаме в ръка, а вероломно се бе процедила във волята, душите и умовете. Бях дълбоко неспособен да си представя, че военачалник, издигнал се до най-високия ранг в най-старата и най-славна армия на света, може внезапно да се окаже пораженец, сърце без грам закалка или дори интригант, способен да постави своята ненавист, огорчение и политически страсти над съдбата на нацията. В това отношение май не бях научил нищо от делото „Драйфус“: първо на първо, Естерхази не беше истински французин, беше някакъв си там натурализиран, пък и ставаше въпрос да се опозори един евреин, а всеки знае, че в такива случаи всичко е позволено, тъй че нашите военачалници от делото „Драйфус“ бяха решили, че постъпват правилно. Накратко, съхраних вярата си до края, а най-вероятно и до днес не съм се променил особено в тази посока: провал като в Диен Биен Фу и някои низости в периферията на алжирската война, ме карат да се стъписвам озадачен и недоумяващ. При всяко настъпление на врага, при всеки срив на фронта се усмихвах под мустак и чаках неочаквания обрат, мълниеносното изщракване, ироничния, ослепителен вик „И хоп!“ на нашите стратези — несравними фехтовачи. Атавистичната неспособност да губя надежда, която съществува у мен като недъг, срещу който не мога да сторя нищо, в крайна сметка започна да изглежда като вродено блажено малоумие, сравнимо само с отдавнашното и много сходно, с което лишените от бели дробове влечуги изпълзели от първичния океан и което ги довело дотам не само да започнат да дишат, но и да се превърнат в първия намек за човечност, който виждаме да джапа около нас. Бях глупав и си останах такъв — глупав за убиване, глупав до живот, глупав до надежда, глупав до победа. Колкото по-тежко ставаше военното положение, толкова по-възторжено моята глупост виждаше в него само подходящ за нас сгоден случай, и очаквах геният на родината внезапно да се въплъти във фигурата на някой военачалник, според най-добрите ни традиции. Винаги съм имал склонност да приемам буквално красивите истории, които човекът е разказвал сам за себе си в мигове на вдъхновение, а в това отношение на Франция никога не й е липсвало вдъхновение. Яркият талант на майка ми, станеше ли дума да вярва и неспирно да храни упование и надежда, внезапно се прояви и у мен и даже достигна неподозирани висоти. Ред по ред вярвах на всеки от военачалниците ни и у всекиго виждах изпратения от Провидението. И когато те един по един се изпокриеха в миша дупка или пък се наместеха удобничко в поражението, ни най-малко не се обезсърчавах и не губех вяра в генералите, просто сменях генерала. До края се връзвах, все измамен и непрестанно вярващ, и всеки път щом някой голям човек се изплъзнеше между пръстите ми, преминавах към следващия с удвоена вяра. И така, вярвах последователно в генерал Гамлен, в генерал Жорж, в генерал Вейган — помня с какво вълнение прочетох описанието, публикувано от някаква новинарска агенция, на ботушите му от червеникава кожа и кожения панталон, докато слизал по стълбите на Генералния щаб, след като поел върховното командване — повярвах и в генерал Хунцигер, в генерал Бланшар, в генерал Мителхаузер, в генерал Ногес, в адмирал Дарлан и — има ли нужда да го казвам — в маршал Петен. Ето така по съвсем естествен път стигнах до генерал Де Гол с кутре по шева на панталона и във вечен поздрав. Можете да си представите моето облекчение, когато вродената ми глупост и неспособността ми да се отчайвам внезапно откриха сродна душа и когато от дъното на бездната, точно както го очаквах, най-сетне се издигна фигура на военачалник, който не само беше по мярката на събитията, но и носеше съвсем нашенско име. Всеки път, когато се озовавам пред Де Гол, усещам, че майка ми не ме е подвела и въпреки всичко е знаела за какво говори.

Тъй че реших да премина в Англия с още трима другари, на борда на един „Ден–55“, съвсем нов тип машина, която никой от нас не беше пилотирал дотогава.

На 15, 16 и 17 юни 1940 година летището „Бордо-Мериняк“ със сигурност беше едно от най-необикновените места, които ми е било дадено да посетя. От всички кътчета на небето най-различни летателни машини кацаха непрестанно на пистата и задръстваха всичко. Машини, на които не знаех нито типа, нито за какво служат, изсипваха по тревата не по-малко странни пътници, някои от които изглеждаха сякаш са хванали първото попаднало им под ръка транспортно средство.

Пистата се бе превърнала в ретроспектива на всички прототипи, минали през Военновъздушните сили през последните двайсет години: Френската авиация правеше преглед на своето минало, преди да умре. Понякога екипажите бяха още по-причудливи дори от самолетите. Видях как пилот от Военноморските сили с един от най-красивите военни кръстове, които могат да се видят върху гърдите на боец, излиза от пилотската кабина със заспало момиченце в ръце. Видях как един сержант — пилот помогна от неговия „Гоелан“ да слязат групичка жени, които нямаше как да са нещо друго, освен „пансионерки“ в някой провинциален „дом“. В един „Симун“ видях белокос сержант и жена в панталон с две кучета, котка, канарче, папагал, навити килими и подпряна на стената картина на Юбер Робер. Видях как добре изглеждащо семейство от баща, майка и две момичета с куфари в ръка обсъждат с един пилот цената на преминаването в Испания, а бащата на семейството беше кавалер на Почетния легион. Най-вече видях и ще виждам цял живот лицата на пилотите на „Девоатин–520“ и „Моран–406“, завръщащи се от последните битки с изпонадупчени от куршумите криле, и как единият от тях изтръгна военния си кръст и го запрати на земята. Видях и трийсетина генерали около вишката, които чакаха, чакаха, чакаха. Видях как млади пилоти отмъкват „Блох–151“ без заповед, без муниции, с единствената надежда да се разбият във вражеските бомбардировачи, които последователни сигнали за въздушна тревога все оповестяваха, а те все не долитаха. И още, и още от тази неправдоподобна въздушна фауна, която едва избягваше сблъсъците във въздуха и сред която „Блох–210“, прословутите въздушни ковчези, изглеждаха особено добре дошли.

Но мисля, че ще запазя най-приятелски спомен основно за любимите ми „Потез–25“ и за ония старчоци пилоти, при чието пристигане не се сдържахме и всеки път започвахме да тананикаме популярната по онова време песничка: „Дядка, дядка, забрави си коня“. Тези четирийсет-петдесет годишни старци, всичките запасняци, някои от тях бивши бойци от Първата световна война, въпреки носените с гордост авиаторски значки, бяха оставяни на длъжности за „пълзящи“ — готвачи, писарушки, началник-канцеларии, напук на постоянните и никога неизпълнени обещания за въздушни тренировки. Сега си наваксваха. Бяха двайсетина солидни четирийсетгодишни мъже и възползвайки се от неразборията, бяха взели нещата в свои ръце. Бяха реквизирали всички налични „Потез–25“ и напълно равнодушни към многобройните признаци за поражение, които се трупаха около тях, бяха започнали да тренират, трупаха летателни часове и спокойно изпълняваха маневри по пистата, като пътници, които се забавляват да правят кръгчета във водата по време на корабокрушение, и хранеха безрезервен оптимизъм, че ще „стигнат навреме за първите битки“, както казваха те, с царствено презрение към всичко, което се бе случвало преди те да влязат в турнира. Тъй че в този удивителен въздушен Дюнкерк, сред атмосфера като от края на света, над стреснатите генерали и смесени с най-хибридната въздушна фауна на света, над преклонените глави, вещи или отчаяни, всичките „Потез–25“ на „старите пушки“ продължаваха усърдно да бръмчат, кацаха и излитаха отново, и веселите, решителни лица на тези минали и бъдещи бойци отвръщаха на приятелските ни поздрави от своите пилотски кабини. Те представляваха Франция на виното и на огрения от слънце гняв, онази, която пониква, расте и се възражда с всеки красив сезон, каквото и да става. Сред тях имаше продавачи на супа и работници, касапи и застрахователи, бездомници и трафиканти, че дори и едно кюре. Но всички те имаха нещо общо там, където знаете.

В деня, когато Франция падна, бях седнал с опрян в стената на хангара гръб и гледах как се въртят перките на онзи „Ден–55“, който трябваше да ни отнесе към Англия. Мислех си за шестте копринени пижами, които изоставях в квартирата си в Бордо, ужасна загуба, като помисли човек, че към нея трябваше да прибавя също Франция и майка ми, която по всяка вероятност повече никога нямаше да видя. Трима другари, сержанти като мен, бяха седнали наоколо с хладен поглед и зареден револвер под колана — бяхме много далеч от фронта, но бяхме млади, с потисната от поражението мъжественост, и голите, застрашителни револвери бяха просто нагледен начин да изразим чувствата си. Помагаха ни поне малко да се разположим в разиграващата се около нас драма, а също и да прикрием и компенсираме усещането за безсилие, объркване и ненужност. Никой от нас все още не се беше бил и Дьо Гаш с ироничен глас бе успял да изрази много ясно жалката ни воля да си придаваме важност, да се скрием зад определено поведение и да се държим на разстояние от разгрома:

— Все едно някой да бе попречил на Корней и Расин да пишат, за да каже след това, че Франция няма трагически поети.

Въпреки всички усилия, които правех, за да мисля единствено за загубата на копринените пижами, понякога лицето на майка ми изникваше между всички други светлинки на този безоблачен юни. Тогава, колкото и да стисках челюсти, да изнасях брадичката напред и да държах ръка на револвера, сълзите на мига изпълваха очите ми и бързо поглеждах към слънцето, за да заблудя другарите. Моят другар хубавеца също имаше морален проблем, който беше изложил пред нас: в цивилния живот бил сводник и жената, която предпочитал, била в един дом в Бордо. Имал чувството, че не е почтен към нея като заминава сам. Помъчих се да му повдигна духа, като му изтъкнах, че предаността към родината трябва да мине пред всяко друго съображение и че аз също оставям зад себе си всичко скъпо за мен. Посочих му и третият ни другар, Жан-Пиер, който без колебание изоставяше жена и три деца, за да продължи борбата. Тогава хубавеца каза нещо възхитително, което ни сложи по местата ни и още ме изпълва със смирение, всеки път, щом се сетя:

— Да, но вие не сте от нашите, тъй че не сте длъжни.

Дьо Гаш трябваше да пилотира самолета. Имаше триста летателни часа: цяло богатство. С тънкия мустак, униформата, шита при Ланвен, и чистокръвния си вид, той беше типичното момче от добро семейство и заради него решението ни да дезертираме, за да продължим борбата, в известен смисъл изглеждаше сякаш благословено от добрата френска католическа буржоазия.

Както виждате, освен волята ни да не се признаем за победени, между нас нямаше нищо общо. Но от всичко, което ни разделяше, черпехме въодушевление и още по-голяма вяра в единствената връзка, която ни обединяваше. Убиец да имаше между нас, и в това щяхме да видим доказателство за свещения, идеален характер на нашата мисия отвъд всякакви други съображения, същинското доказателство за нашето върховно братство.

Дьо Гаш се качи в дена, за да получи от механика последни инструкции за боравенето с машината, за която не знаеше нищичко. Трябваше да направим пробна обиколка, за да свикнем с приборите, да кацнем, за да оставим механика, и отново да излетим към Англия.

Дьо Гаш ни направи знак откъм самолета, и се заловихме да затягаме коланите на парашутите. Хубавецът и Жан-Пиер се качиха първи, аз имах затруднения с колана. Вече сложих крак на стълбичката, когато видях силует на колело да се насочва към мен, да върти педалите с все сила и да ръкомаха. Зачаках.

— Сержант, викат ви в кулата. Има телефонно обаждане за вас. Спешно е.

Вкамених се. В сърцето на разрухата, когато всички пътища, телеграфни линии и средства за комуникация бяха потънали в пълен хаос, когато военачалниците не можеха да получат вести от войските си и когато под напора на немските танкове и на „Луфтвафе“ бе изчезнала и най-малката следа от организация, фактът, че гласът на майка ми е успял да си проправи път до мен, ми се струваше свръхестествен. Тъй като по този въпрос нямах и най-малко съмнение: обаждаше се именно майка ми. В мига на пробива при Седан и по-късно, когато първите мотористи вече влизаха по замъците на Лоара, се бях опитал, благодарение на приятелството на един сержант телефонист от кулата, да й изпратя успокоително съобщение, да й припомня Жофр, Петен, Фош и всички останали свещени имена, които ми бе повтаряла в тежки мигове, когато финансовото ни положение ме хвърляше в тревога, а тя получаваше някоя хипогликемична криза. Но по това време все още имаше някакво подобие на ред в телекомуникациите, указанията се спазваха, и не успях да стигна до нея.

Извиках на Дьо Гаш да направи пробния полет без мен и по-късно да мине да ме вземе пред хангара, след това взех колелото на ефрейтора и завъртях педалите.

Бях на няколко метра от кулата, когато видях как денът се засилва по пистата за излитане. Слязох от колелото и преди да вляза, хвърлих разсеян поглед към самолета. Денът беше вече на двайсетина метра над земята. За миг сякаш увисна неподвижно във въздуха, поколеба се, вдигна предницата, завъртя се на крило, сгромоляса се на земята и избухна. Погледах за миг стълба черен дим, който след това толкова често щях да виждам над мъртвите самолети. И преживях първия от стотиците изгарящи мигове на внезапна и всеобхватна самота, с която повече от сто загинали другари след това щяха да ме бележат и да ме изоставят в живота с онзи отсъстващ вид, какъвто, казват, бил моят. Постепенно, след четири години в ескадрата, пустотата се превърна за мен в най-населеното познато ми днес място. Всички нови приятелства, които се опитах да завържа след войната, само направиха още по-осезаемо отсъствието около мен. Понякога забравях лицата им, смехът и гласовете им се отдалечаваха, но дори онова, което забравях за тях, още повече изпълваше празнотата с приятелство. Небето, Океанът, плажът на Биг Сур, пуст до хоризонта: винаги избирам да скитам по тази земя на места, където могат да се поберат всички, които вече не са тук. Опитвам се безкрай да запълвам тази празнота с животни, с птички и всеки път, щом някой тюлен се свлече от скалата си и заплува към брега или пък кормораните и морските лястовици постеснят кръга около мен, в потребността ми от приятелство и компания се вклинява една смешна и неизпълнима надежда, не успявам да се стърпя, усмихвам се и протягам ръка.

 

 

Проправих си път между двайсет-трийсет генерали, които се въртяха в кръг като чапли около кулата, и влязох в централата.

Телефонната централа в Мериняк, заедно с тази в самия Бордо, беше по онова време първото дихание на страната. От Бордо тръгваха съобщенията на Чърчил, дотърчал тук, за да се опита да попречи на примирието, на генералите, които се мъчеха да схванат мащабите на погрома, на журналисти и посланици от целия свят, които бяха последвали правителството в неговото убежище. Сега нещата бяха повече или по-малко приключили и линиите оставаха необичайно мълчаливи, а по цялата територия, в разпокъсаната армия отговорността за решенията в обградените войскови единици бе паднала до нивото на полка, а понякога и на взвода, вече нямаше какви заповеди да бъдат издавани, а последните гърчове на агонията се проявяваха в мълчаливия и трагичен героизъм на неколцина, в няколкочасовите или няколкоминутни битки един срещу стотина, такива, които не можеш да проследиш по никоя карта и не се вписват в никой доклад.

Открих приятеля си сержант Дюфур седнал в Централата, чието дежурство осигуряваше от двайсет и четири часа, а по лицето му струеше онази юнска пот, която се процеждаше от самите пори на родината. С упоритото си чело и изгасналия фас между устните, с лице, обрасло в четина, и тя сякаш особено гневна и остра, сигурно е имал, сигурен съм в това, същия нехаен и насмешлив израз и когато три години по-късно е паднал в гората под куршумите на врага.

Когато десетина дни преди това се бях опитал да си издействам от него разговор с майка ми, ми бе отвърнал с цинична гримаса, че „още не сме я докарали дотам и ситуацията не оправдава подобна крайна мярка“. Сега самият той ме бе повикал и това бе доста по-красноречиво по отношение на ситуацията, отколкото всички слухове за примирие, които се носеха. Гледаше ме, размъкнат, с разкопчан панталон — възмущението, презрението и непокорството бяха изписани чак до отворения му дюкян, а правото му чело бе пресечено от три хоризонтални бръчки — и точно тези незабравими черти взех петнайсетина години по-късно, когато търсех лице за моя Морел от „Корените на небето“, мъжа, който не умее да губи надежда. Гледаше ме със залепена за ухото слушалка. Изглеждаше сякаш слуша музика и й се наслаждава. Зачаках, а той ме наблюдаваше и под опърлените от безсънието клепачи все още имаше място за искрица веселие. Чудех се какъв ли разговор бе засякъл. Да не би на върховния главнокомандващ с неговите високопоставени служители? Но веднага бях осведомен.

— Бросар отива да се бие в Англия — рече той. — Уредих му прощално чуване с жената. Ти да не си си променил решението?

Тръснах глава. Той направи одобрителен жест и така разбрах, от часове вече сержант Дюфур блокира всички телефонни линии, за да позволи на неколцината, които отказваха да се подчинят и заминаваха на бой, да разменят по още един вик на нежност и мъжество с онези, които оставяха тук, вероятно завинаги.

Не изпитвам огорчение към хората на примирието и на разгрома от 1940-а. Разбирам чудесно онези, които отказаха да последват Де Гол. Бяха се наместили твърде удобно сред мебелировката, която наричаха човешка съдба. Бяха научили и проповядваха „мъдрост“, онази отровна лайкучка, която навикът да живеем налива бавничко в гърлата ни със сладникавия й вкус на примирение, приемане и отказ. Начетени, разсъдливи, мечтателни, възвишени, култивирани, скептични, родени в правилно семейство и правилно възпитавани, луди по науките за човека, в себе си те тайничко винаги са знаели, че човекът е едно неизпълнимо желание, и затова бяха приели победата на Хитлер като нещо, което се разбира от само себе си. Бяха приели като съвсем естествено да продължат очевидното биологично и метафизично крепостничество на човека в политическо и социално. Ще ида и по-далеч, без да искам да засегна когото и да било: те имаха право и дори само това вече трябваше да ги постави нащрек. Имаха право в посока на ловкост, на предпазливост, на отказ от приключения, на излизане от играта, в посока, която би спестила на Исус смъртта на кръста, на Ван Гог рисуването, на моят Морел защитата на слоновете, на французите разстрела и която би обединила в едно и също небитие, като не им даде да се родят, катедралите и музеите, империите и цивилизациите.

А и няма нужда да казвам, че тях не ги човъркаше наивната представа, която майка ми хранеше за Франция. Не им се налагаше да бранят детската приказка в ума на една стара жена. Не мога да упреквам хората, че не са родени в покрайнините на руската степ от еврейска, кавказка и татарска кръв, и че поради този факт имат далеч по-спокойно и сдържано виждане за Франция.

Няколко мига по-късно слушах гласа на майка ми. Не мога да опиша тук какво си говорихме. Беше поредица от викове, думи, ридания и нямаше нищо общо с членоразделната реч. Оттогава винаги съм имал чувството, че разбирам животните. Когато в африканската нощ слушах гласовете на животните, сърцето ми често се свиваше, щом разпознаех гласа на болката, на ужаса, на страданието, и след този телефонен разговор във всички гори по света можех да разпозная гласа на женската, изгубила своето малко.

Единствените членоразделни думи, почти бурлеска, сякаш взети от най-оскъдния речник на детските броилки, бяха последните. Когато тишината вече се бе възцарила и се стелеше, без дори едно изпращяване по линията, тишина, сякаш погълнала цялата страна, внезапно чух как смешно гласче изхълца някъде далеч:

— Ще им разкажем играта!

Този последен вик на най-елементарно човешко мъжество влезе в сърцето ми и остана там завинаги — той е моето сърце. Знам, че ще ме следва и че все някой ден хората ще познаят победа, много по-огромна от онези, за които досега са мечтали.

Постоях още миг с килнатия над окото каскет и в коженото си яке, тъй самотен, както милиони и милиони хора са били и винаги ще бъдат, изправени пред общата ни съдба. Сержант Дюфур ме гледаше над фаса с онази искрица веселие, която сякаш за мен винаги е била, всеки път щом я срещна в очите на някой от вида, гаранция за оцеляване. След това затърсих нов екипаж и нов самолет.

С часове обикалях по пистата от екипаж на екипаж и от самолет на самолет.

Доста пилоти, които се бях опитал да покваря, вече ме бяха посрещнали зле, когато се сетих за големия черен четиримоторен „Фарман“, който бях видял да каца предния ден и който ми се струваше в състояние да ме откара до Англия. Със сигурност беше най-големият самолет, който бях виждал дотогава. Чудовището изглеждаше безлюдно. От чист рефлекс на любопитство се изкатерих по стълбичката и проврях глава вътре, за да видя как ли изглежда.

Един генерал с две звезди тъкмо пушеше лулата си и пишеше нещо на сгъваемата масичка. Голям револвер с барабан бе поставен до ръката му върху лист хартия. Генералът имаше младо лице със сиви коси, подстригани на четка, и тъй като се бях намърдал вътре, ме изгледа с отсъстващ поглед, след това се върна към листа и продължи да пише. Първият ми рефлекс бе да го поздравя, а той не ми отвърна.

Хвърлих изненадан поглед към револвера и внезапно разбрах какво се случва. Победеният генерал пишеше прощално писмо, преди да се самоубие. Признавам, че се почувствах развълнуван и дълбоко признателен. Струваше ми се, че докато има генерали, способни на подобен жест пред разгрома, всяка надежда е позволена. Беше величествена гледка и усет към трагедията, към които тогава, на онази възраст, бях изключително чувствителен.

Тъй че поздравих отново, дискретно се измъкнах и направих няколко крачки по пистата в очакване на изстрела, който щеше да спаси честта. След четвърт час започнах да губя търпение, върнах се към фармана и отново си пъхнах носа вътре.

Генералът все така пишеше. Изящната му, елегантна ръка пробягваше по листа. Видях до револвера два или три плика с вече залепени марки. Той отново ми хвърли поглед и аз отново поздравих и се измъкнах почтително. Имах нужда да изпитам доверие към някого и този генерал със своето младо, благородно лице ми го вдъхваше — и тъй, търпеливо зачаках до самолета той да повдигне духа ми. Но не се случваше нищо и реших да ида до щурманите да видя докъде е стигнал планът на ескадрата да кацне в Португалия, преди да стигне до Англия. Върнах се след половин час и изкатерих стълбичката: генералът все така пишеше. Изписаните листи се бяха натрупали под големия револвер до ръката му. Внезапно разбрах, че генералът съвсем няма величавото и доблестно намерение на герой от гръцка трагедия, а просто си пише писмата и използва револвера за преспапие. Очевидно двамата с него не живеехме в един и същи свят. Бях дълбоко разочарован и обезсърчен и се отдалечих от фармана с наведена глава. Видях големия военачалник малко след това спокойно да върви към офицерската столова с револвер в кобура и кърпа в ръка, с изражение на изпълнен дълг върху хрисимото лице.

Безкрайно слънце огряваше очуканата въздушна фауна по пистата. Въоръжени сенегалци, разположени около самолетите, за да ги пазят от хипотетични саботажи, оглеждаха странните и понякога леко обезпокоителни форми, които се снижаваха от небето. Помня особено добре един тантурест „Бреге“, чийто фюзелаж завършваше с някаква греда, прилична на дървен крак, нелепа и гротескна като някой африкански фетиш. В секцията на потезите, дядките от 1914–1918-а, непобедени и отмъстителни, продължаваха да правят обиколки по пистата и да се упражняват за чудото, прилежно бръмчаха в синьото небе и след приземяване изразяваха пред мен твърдата си надежда да бъдат готови навреме.

Помня един от тях, който се появи от пилотската кабина на потеза, съвършен образ на въздушния рицар от времето на Райхтхофен и Гинемер, костюм, копринен чорап на косата и брич за езда, леко задъхан от акробатиката, която слизането от кабината представляваше за човек с неговото тегло и ми подхвърли:

— Не бой се, главчо, тук сме!

Той живо отблъсна двамата приятели, които му бяха помогнали да слезе, и вдигна платната към кутийките бира, сложени в тревата. По-едрият от двамата приятели — единият пристегнат в тютюнева куртка с висящи медали, шлем и ботуши, а другият с барета на главата, очила на челото, кавалерийско сако и навои — ме тупна приятелски и ме увери:

— Ще им разкажем играта!

Очевидно изживяваха най-хубавите мигове от живота си. Бяха едновременно трогателни и смешни, и все пак с навоите, копринения чорап на главата и поналетите, но непреклонни профили, докато излизаха от пилотската кабина, те ми напомняха за най-славните часове, пък и никога не бях имал по-силна нужда от баща, отколкото тогава. Беше усещане, което цяла Франция изпитваше, и нямаше друга причина за почти единодушната подкрепа, която тя даваше на стария маршал. Затова се стремях да бъда полезен, помагах им да се качат в кабината, завъртах перката, тичах за нови кутийки бира до столовата. А те ми говореха за чудото при Ла Марн, и ми намигаха съучастнически, за Гинемер, за Жофр, за Фош, за Вердюн, накратко, говореха ми за майка ми, а това бе всичко, което исках. Особено един от тях, с клин, шлем, очила, колан с презрамник и всичките си медали — не знам защо, но той ме караше да си припомням безсмъртните думи на една добре позната гимназистка песничка: „Една там въшка с колело, обърка гъз с път, и в Щаба мина да обади, че генералът е умрял“ — се провикна с глас, който лесно заглуши грохота на перките: — Гръм и мълнии, ей сега ще става каквото ще става!

След което, подбутван от мен, се изкатери в потеза, смъкна очилата на очите си, хвана лостовете и потегли. Вероятно съм леко несправедлив, но си мисля, че скъпите стари пушки най-вече се реваншираха над френското военно командване, което им бе попречило да летят и че всичките им „сега ще става каквото ще става“, бяха насочени поне толкова към него, колкото и към германците.

В ранния следобед, когато за пореден път отидох в канцеларията на ескадрата, за да получа някакви новини, едно от момчетата дойде да ми каже, че млада жена ме търси на портала. Имах суеверен страх да се отдалечавам от пистата, убеден, че само да обърна гръб, ескадрата ще излети и ще се отправи към Англия, но една млада жена си е една млада жена, въображението ми, както винаги, се разпали на мига, и отидох на портала, където бях доста разочарован да видя някакво невзрачно момиче, хилавко в раменете и кръста, но със здрави прасци и хълбоци, очите и лицето на което, зачервени от сълзите, носеха белега на дълбока мъка, а също и на някакво непоколебимо, първично упорство, което се проявяваше дори в прекомерната сила, с която стискаше дръжката на куфара в ръката. Каза ми, че се нарича Аник и че била приятелка на сержант Клеман, наричан Хубавеца, който често й бил говорил за мен като за своя приятел „дипломат и писател“. Виждах я за първи път, но Хубавеца също ми беше говорил за нея с най-ласкави думи. Имаше две-три момичета „по домовете“, но любимка му беше Аник, която бе настанил в Бордо по време на разпределението си в Мериняк. Хубавецът никога не беше крил, че е лошо момче и в момента на германската офанзива срещу него се водеше дисциплинарно разследване по този въпрос с опасност от заличаване от списъка. Ние двамата с него се разбирахме доста добре, вероятно точно защото нямахме нищо общо и всичко, което ни разделяше, създаваше между нас връзка на основата на контраста. Трябва да призная също, че отблъскването, което изпитвах към неговия жалък „занаят“, вървеше с известно възхищение, дори завист, защото ми се струваше, че той предполага у онзи, който го практикува, висока степен на безчувственост, равнодушие и закоравялост, необходими качества за човек, който иска да успее в живота и от които аз самият бях печално лишен. Често ми бе хвалил качеството на Аник да бъде сериозна и да се отдава изцяло и отгатвах, че е силно влюбен в нея. Затова гледах момичето с голямо любопитство. Беше доста банален тип селянка, свикнала да приема болката, но под ниското упорито чело, в светлия поглед имаше и нещо повече, което стигаше оттатък, отвъд онова, което бяхме и което правехме. Тя веднага ми хареса, просто защото в състоянието на нервно напрежение, в което се намирах, каквото и да било женско присъствие ми действаше успокоително и умиротворяващо. Да, прекъсна ме тя, щом заговорих за катастрофата, да, знаела, че Клеман се е убил сутринта. Той на няколко пъти й бил казвал, че ще премине в Англия, за да продължи да се бори. Тя трябвало да иде при него по-късно, като мине през Испания. Сега Клеман вече го нямало, но тя искала въпреки всичко да мине в Англия. Нямало да работи за германците. Искала да иде с онези, които продължавали да се борят. Знаела, че в Англия може да бъде полезна и така поне съвестта й щяла да бъде чиста и щяла да стори най-доброто, което можела. Дали съм можел да й помогна? Гледаше ме мълчаливо, по кучешки умолително, и стискаше решително дръжката на куфарчето с инатливо чело под лешникови коси и с такова желание да действа правилно, че усещах колко твърдо е решена да мине през всички препятствия. Невъзможно бе да не видя тук първична чистота и благородство, които никое мимолетно и повърхностно омърсяване на тялото не можеше да помъти. При нея, мисля, не ставаше дума толкова за преданост към паметта на моя приятел, колкото за инстинктивно отдаване на нещо повече от това, което сме, от онова, което вършим, и което нищо не може да накърни или опетни. След всеобщото отпускане и обезсърчение, тя беше образ на упорство и воля да стори нещо добро, който дълбоко ме трогна. За мен, който така и не успях да възприема сексуалното поведение на хората като критерий за добро и зло и който винаги съм поставял човешкото достойнство доста над колана, на равнището на сърцето и на ума, и на душата, където винаги са битували нашите най-мерзки видове проституция, ми се струваше, че тази малка бретонка инстинктивно разбираше какво е и какво не е важно далеч по-добре, отколкото всички крепители на традиционния морал. Тя сигурно прочете в очите ми някакъв знак на симпатия, защото удвои усилията си да ме убеди, сякаш имаше нужда да бъда убеждаван. В Англия френските военни щели да се чувстват доста самотни, трябвало да им помогне, а нея не я било страх от работа, сигурно Клеман ми бил разказвал. Изчака тревожно един миг да разбере дали Хубавеца й бе отдал дължимото, или не се беше сетил. Да, побързах да я успокоя, говорил ми е много хубави неща за нея. Тя се изчерви от удоволствие. Значи, работата не я плашела, имала здрав кръст, можело да я отведа в Англия с моя самолет, и тъй като съм бил приятел на Клеман, щяла да работи за мен; един летец има нужда от някого на земята, зад гърба си, това всички го знаят. Благодарих й и й казах, че вече си имам някого. Обясних й също, че е почти невъзможно да се открие самолет за Англия, вече самият аз съм опитал, а за цивилен, особено пък жена, не може дори да се помисли. Но тя не беше момиче, което се предава толкова лесно. Тъй като се опитвах да се измъкна с някакви врели-некипели, как можела да бъде полезна във Франция, колкото в Англия, и как щяло да има нужда от момичета като нея и тук, тя ми се усмихна мило, за да видя, че не ми се сърди, и без дума да каже, се отдалечи по посока на пистата с куфар в ръка. Четвърт час по-късно я видях как здравата спори сред екипажите на „Потез–63“, а след това я изгубих от поглед. Не знам какво се е случило с нея. Надявам се още да е жива, да е успяла да иде в Англия и да е била потребна, да се е върнала във Франция и да има много деца. Имам нужда от момчета и момичета със здраво закалени сърца като нейното.

Към края на следобеда се разнесе мълва, че в базата „Мериняк“ щяло да свърши горивото и екипажите вече не слизаха от самолетите си от страх било да не пропуснат зареждането, било да не им „изсмучат“ бензина, или да не би някой шляещ се наоколо, като мен например, да им отмъкне самолета, в търсене на начин за бягство. Чакаха заповеди, указания, разяснения на ситуацията, обсъждаха, колебаеха се, питаха се какво ли решение трябва да вземат, или пък не се питаха, а чакаха незнайно какво. Повечето бяха убедени, че войната ще продължи в Северна Африка. Някои пък бяха толкова объркани, че и най-дребният въпрос относно техните намерения ги вадеше от релси. Предложението ми да идем в Англия винаги беше посрещано много зле. Англичаните не бяха на почит. Те ни били въвлекли във война. А сега се измъкнали и ни зарязали в кашата. Подофицерите от три самолета „Потез–63“, които непредпазливо се опитах да зарибя, се скупчиха около мен с белязани от ненавист лица и заявиха, че ще ме арестуват за дезертьорство. За голямо щастие най-високият по чин, един старши адютант, беше много по-снизходителен и човечен към мен. Докато двама подофицери ме държаха здраво, той само ме блъскаше в лицето с юмрук, докато носът, устните и цялото ми лице потънаха в кръв, след което ми изпразниха кутийка бира на главата, и ме зарязаха. Револверът ми все още беше под колана и изкушението да го използвам беше голямо, едно от най-големите, на които съм бил подлаган през целия си живот. Но щеше да бъде много нелепо да започна войната с убийство на французи, тъй че се отдалечих, като триех кръвта и бирата по лицето си, толкова потиснат, колкото изобщо може да бъде мъж, неуспял да се облекчи. Всъщност винаги съм изпитвал голямо затруднение да убивам французи и доколкото знам, не съм убил ни един; боя се, че страната ми не може да разчита на мен при една гражданска война, и винаги категорично съм отказвал да командвам дори най-малкия отряд за екзекуции, което вероятно се дължи на някой мрачен комплекс, свързан с натурализацията.

След катастрофата ми като въздушен преводач не понасях особено добре ударите в носа и дни наред страдах здравата. Но бих бил неблагодарник, ако не призная, че тази чисто физическа болка доста ми помогна, защото малко притъпи, накара ме да забравя другата, истинската и далеч по-трудната за понасяне и ми позволи по-малко да усещам разгрома на Франция и мисълта, че вероятно няма да видя майка си дълги години. Главата ми се пръскаше, непрекъснато триех кръв от носа и устните си и постоянно ми се гадеше и повръщаше. Накратко, бях в такова състояние, че що се отнасяше до мен, в този момент Хитлер наистина беше на два пръста от победата. Но продължих да се влача от самолет на самолет и да търся екипаж.

Един от пилотите, които се опитах да убедя, ми остави неизлечим спомен. Беше собственик на един „Амиот–372“, прясно пристигнал в базата. Казвам „собственик“, защото беше седнал в тревата до самолета си с вида на подозрителен фермер, пазещ своята крава. Върху вестник пред него бе поставен впечатляващ брой сандвичи и в момента бе зает да ги поглъща един след друг. Физически приличаше малко на Сент — Екзюпери по някак облите черти на лицето и масивно сложеното тяло — но приликата свършваше дотук. Изглеждаше недоверчив, нащрек, с разкопчан кобур на револвера, вероятно убеден, че базата в Мериняк е пълна с джамбази, настървени да му откраднат кравата, за което хич не беше в грешка. Казах му направо, че търся самолет и екипаж, за да ида да продължа войната в Англия, страна, чието величие и мъжество му описах по най-епичен начин.

Той ме остави да говоря и продължи да се подкрепя, като в същото време оглеждаше с известен интерес подутото ми лице и окървавената кърпичка, която държах до носа си. Дръпнах му нелоша реч — патриотична, развълнувана, вдъхновена, макар страшно да ми се гадеше — едвам се държах прав и главата ми беше пълна с натрошени камъни — но сторих каквото можах, и ако съдех по доволното изражение на моята публика, контрастът между плачевното ми физическо състояние и вдъхновените ми думи, сигурно е бил приятно развлекателен. Във всеки случай едричкият пилот много любезно ме остави да си говоря. Първо трябваше да го полаская — беше от онзи тип хора, които със сигурност обичат да се чувстват важни — а и патриотичният ми устрем с ръка до сърцето след това изглежда не му беше неприятен, вероятно е улеснявал храносмилането му. От време на време спирах и очаквах реакция от него — но тъй като той не казваше нищо, а просто вземаше следващия сандвич, подхващах наново лиричната си импровизация, същинска ода, която дори Дерулед щеше да оцени. Щом стигнах до нещо като: „да умреш за родината е орис най-красива, най-завидна“, той направи едва забележим жест на одобрение, а след това спря да дъвче и се зае да вади с нокът парченце шунка между зъбите си. Когато спрях за миг, за да си поема дъх, той ме погледна, както ми се стори, с упрек и очакване на продължението, явно беше човек, решен да ме накара да дам най-доброто от себе си. Когато най-сетне приключих одата — няма друга дума — и млъкнах, а той видя, че всичко е свършило и повече нищо няма да измъкне от мен, отвърна поглед, взе нов сандвич и потърси в небето нещо интересно за гледане. Не беше казал нито дума. Никога няма да разбера дали беше изумително предпазлив нормандец или страхотен грубиян, без капка чувствителност; пълен малоумник, или изпълнен с решителност мъж, който знаеше съвсем точно какво ще направи, но не искаше да довери своето решение на никого; тип, напълно втрещен от събитията и неспособен на друга реакция, освен да се тъпче, или грубоват селянин, на когото в света не му е останало нищо друго, освен кравата, и е решен да остане редом с нея докрай, през бури и вихрушки. Малките му очички ме гледаха без следа от каквото и да било изражение, докато с ръка на сърцето възпявах красотата на родината майка, твърдата ни воля да продължим борбата, честта, мъжеството и славните бъднини. Той безспорно беше величествен в ролята на едър рогат добитък. Всеки път щом прочета, че някой вол е спечелил наградата на селскостопанското изложение, се сещам за него. Тръгнах си, когато той начеваше последния си сандвич.

Самият аз не бях ял нищо от предния ден. В столовата на подофицерите, откак бяхме паднали, менюто беше станало особено изтънчено. Сервираха ни истинска френска кухня, достойна за най-добрите наши традиции, за да повдигнат духа и да усмирят съмненията ни чрез припомняне на нашите изконни ценности. Но не смеех да се отдалеча от пистата от страх да не изпусна възможност за отпътуване. Бях най-вече жаден и с благодарност приех глътката червено, което ми предложи екипажът на един „Потез–63“, разположил се на цимента, на сянка под едното крило. Вероятно малко и от опиянение отново се впуснах в една от въодушевените си тиради. Говорих за Англия, самолетоносача на победата, говорих за Гинемер, Жана д’Арк и Баяр, ръкомахах, положих ръка на сърцето си, разтърсих юмрук, възприех вдъхновен вид. Наистина вярвам, че гласът на майка ми бе завладял моя, защото докато говорех, сам се смаях от поразителния брой клишета, които извираха от мен и нещата, които можех да кажа, без да почувствам ни най-малко притеснение, и колкото и да се възмущавах пред подобна липса на свян от моя страна, по силата на някакъв необикновен феномен, над който нямах никакъв контрол и вероятно дължащ се отчасти на умората и опиянението, но най-вече на факта, че личността и волята на майка ми винаги са били по-силни от мен, продължавах, и додавах с чувство и жест. Мисля дори, че гласът ми се промени и че ясно се чу силен руски акцент, докато майка ми говореше за „безсмъртната Родина“ и как ще дадем живота си за „Франция, Франция, започвана все отначало“ пред група живо заинтригувани подофицери. От време на време, когато отпаднех, те побутваха към мен литровката, и аз се впусках в нова тирада, тъй че майка ми се възползва от състоянието, в което се намирах, и успя да даде наистина най-доброто от себе си в най-проникновените сцени от патриотичния си репертоар. В крайна сметка на тримата подофицери им дожаля за мен и ми дадоха да хапна твърдо сварени яйца, хляб и наденица, което ме поотрезви и ми даде сили да си затворя устата и да поставя на мястото й превъзбудената рускиня, която си позволяваше да ни дава уроци по патриотизъм. Тримата подофицери ми предложиха и сушени сливи, но отказаха да ходят в Англия, според тях Северна Африка, под командването на генерал Ногес, щяла да продължи войната, и се канели да ходят в Мароко, щом само успеели да заредят догоре самолетите, което били решени да постигнат дори ако се наложело да отмъкнат камиона цистерна с оръжие в ръка.

Вече на няколко пъти се бяха случвали сбивания около камиона и сега той се движеше само под охраната на въоръжени сенегалци, качени върху цистерната със затъкнат на дулото щик.

Носът ми бе запушен от съсиреци кръв и ми беше трудно да дишам. Имах само едно желание: да си легна в тревата и да остана така, по гръб, без да мърдам. Жизнеността на майка ми и изключителната й воля обаче ме тласкаха напред и всъщност не аз скитах от самолет на самолет, а една стара, изпълнена с решимост дама, облечена в сиво, с бастун в ръка и голоаз на устните, която бе решила да мине в Англия, за да продължи борбата.