Ромен Гари
Обещанието на зората (14)

Глава XIV

Баща ми беше напуснал майка ми малко след моето раждане и всеки път, когато споменавах името му, което правех много рядко, майка ми и Аниела се споглеждаха бързешком и незабавно сменяха темата на разговора. Въпреки това, от доловени откъслеци от разговори, знаех, че тук има нещо угнетително, дори малко болезнено, и бързо схванах, че е по-добре да не говоря за това.

Знаех също, че мъжът, който ми бе дал своето име, има жена, деца, че много пътува, че ходи в Америка, и дори на няколко пъти се срещах с него. Изглеждаше тих човек, имаше големи, добри очи и грижливо поддържани ръце, с мен винаги беше малко стеснителен и много мил, а когато ме погледнеше ей така, тъжно и, както ми изглеждаше, с лек упрек, свеждах очи и имах, без да знам защо, усещането, че съм му изиграл мръсен номер. Той влезе истински в живота ми чак след смъртта си, и то по начин, който никога няма да забравя. Знаех, че е загинал в газова камера по време на войната, екзекутиран като евреин, заедно с жена си и двете си деца, тогава на възраст, мисля, около петнайсет и шестнайсет години. Но чак през 1956-а узнах една особено отблъскваща подробност за трагичната му кончина. Като се върнах от Боливия, където бях шарже д’афер, отидох в Париж, за да получа наградата „Гонкур“ за роман, който наскоро бях публикувал — „Корените на небето“. Сред писмата, които бях получил по този повод, имаше и едно, което ми разказваше подробности за смъртта на онзи, когото толкова малко бях познавал.

Изобщо не бил загинал в газовата камера, както ми бяха казали. Бил умрял от страх по пътя към изтезанието, на няколко крачки от входа.

Човекът, който ми пишеше, бил дежурен при вратата, портиер — не знам какво название да му дам, нито каква е била официалната му длъжност.

В писмото си, вероятно за да ми достави удоволствие, пишеше, че баща ми не е стигнал до газовата камера, а паднал като покосен от страх, преди да влезе.

Дълго стоях с писмото в ръка, след това излязох на стълбището на „Нувел Роман Франсе“, облегнах се на парапета и не знам колко време съм стоял там с шитите си в Лондон дрехи, титлата си на шарже д’афер на Франция, с Кръста за храброст, розетката на Почетния легион и наградата „Гонкур“.

Имах късмет: в този миг мина Албер Камю и като видя неразположението ми, ме заведе в своя кабинет.

Мъжът, умрял по този начин, за мен бе чужд, но в този ден се превърна в мой баща завинаги.

Продължавах да рецитирам басните на Лафонтен, поемите на Дерулед и Беранже, и да чета един труд, наречен „Поучителни истории от живота на великите мъже“, дебел том със синя подвързия, украсен със златиста гравюра, представяща Павел и Виргиния. Майка ми обожаваше историята за Павел и Виргиния и я намираше за особено подходяща за пример. Често ми препрочиташе трогателния откъс, в който Виргиния предпочита да се удави, но не и да си свали роклята. Всеки път, когато завършваше това четиво, майка ми подсмъркваше със задоволство. Слушах внимателно, но вече бях скептичен по темата. Смятах, че Павел не е знаел как да подходи, и това е всичко.

За да ме научи да се държа на висота и с достойнство, тя ме подкани да прочета и един дебел том, озаглавен „Животът на някои знаменити французи“; майка ми сама ми четеше на глас и след като бе разказала за някой подвиг на Пастьор, Жана д’Арк или Ролан дьо Ронсво, ми хвърляше дълъг, изпълнен с нежност и надежда поглед, с книгата на колене. Видял съм я да се възпротивява само веднъж, тъй като руската й душа взе връх пред неочакваните промени, които авторите бяха нанесли на историята. Те описваха битката при Бородино като френска победа и след като прочете този откъс, за миг майка ми остана объркана, преди да затвори книгата и да каже със скандализиран тон:

— Това не е вярно. Бородино е било голяма руска победа. Не бива да се прекалява.

Но пък нищо не ми пречеше да се възхищавам на Жана д’Арк и Пастьор, на Виктор Юго и Свети Луи^[1] на Краля Слънце и на Революцията — трябва да кажа, че в този цялостно достоен за възхвала свят, какъвто за майка ми бе Франция, всичко бе обединено от едно и също благоразположение, и тя преспокойно слагаше в една и съща кошница главата на Мария Антоанета и на Робеспиер, Шарлот Корде^[2] и Марат, Наполеон и херцога на Ангиен^[3] и ми поднасяше всичко накуп с щастлива усмивка.

Дълго време ми трябваше, за да се отърся от тези панаирджийски картинки и да избера между стотината лица на Франция онова, което ми се струваше най-достойно за обич; отказът ми да принизявам нещо за сметка на друго и отсъствието у мен на омраза, на гняв, на озлобление и на спомен, дълго време бяха най-типично нефренското у мен, наложи се да дочакам зряла възраст, за да се отърва най-сетне от своята франкофилия, и чак около 1935-а и най-вече по време на Мюнхен усетих как постепенно ме обхваща ярост, отчаяние, отвращение, вяра, цинизъм, доверие и желание да изпотроша всичко — най-сетне и веднъж завинаги оставих зад себе си детската приказка, за да се докосна до една трудна братска действителност.

Вън от това високо морално и духовно възпитание, което получавах и от което по-късно щеше да ми бъде толкова трудно да се освободя, във възпитанието, свързано с нещата, които можеха да разширят полето на жизнения опит на един светски мъж, нямаше нито пропуски, нито недоглеждане. Когато някоя театрална трупа дойдеше от Варшава в нашата провинция, поръчвахме файтон, и майка ми, много красива и усмихната, под огромна, съвсем нова шапка, ме водеше на представление на „Веселата вдовица“, на „Дамата от Максим’с“ или друг някой „Парижки канкан“, а аз, с копринена риза, черен кадифен костюм и театрален лорнет, защипан на носа, гледах отнесено тези сцени от бъдещия мой живот, когато като бляскав дипломат щях да пия шампанско от обувките на красиви дами в частния си кабинет на брега на Дунава или когато правителството щеше да ми възложи задачата да прелъстя жената на принц — регента, за да попреча на готвещия се срещу нас военен съюз.

За да ми помогне да свикна с бъдещето си, майка ми често се връщаше от покупки при вехтошарите със стари пощенски картички от онези важни места, които ме очакваха.

По този начин много рано се запознах с интериора на „Максим’с“ и се разбрахме, че при първа възможност ще заведа майка ми там. Тя много държеше на това. Беше вечеряла там честно и почтено, както ми беше обяснявала на няколко пъти, по време на едно пътешествие, което направила до Париж преди войната от 14-а.

Майка ми подбираше по възможност пощенски картички, изобразяващи военни паради с красиви офицери на кон и с извадени саби по време на преглед на войските; или прочути посланици в тържествено облекло, или известни женски персонажи от онова време — Клео дьо Мерод, Сара Бернар, Ивет Гилбер — помня, че пред една пощенска картичка, на която се виждаше епископ с митра на главата и облечен във виолетово, тя изкоментира одобрително: „Тия хора се обличат много добре“ — и, естествено, всички картички с илюстрации на „знаменити французи“ — без, разбира се, онези, които, макар и постигнали посмъртна слава, не бяха познали пълен успех приживе. Така например картичката, изобразяваща Орлето^[4], която не знам по какъв начин бе открила път към албума, бе набързо свалена с единствената забележка, че „той беше туберкулозен“ — не знам дали майка ми се боеше от зараза, или съдбата на Краля на Рим й изглеждаше неподходящ за следване пример. Гениалните, но познали мизерията художници, прокълнатите поети — Бодлер, например — и музикантите с трагични съдби, бяха грижливо отстранявани от колекцията, защото, според прочутия английски израз, майка ми would stand no nonsense — успехът е нещо, което трябва да ви се случи приживе. Пощенската картичка, която най-често носеше вкъщи и която намирах постоянно и навсякъде, беше тази на Виктор Юго. Тя все пак приемаше, че Пушкин също е велик поет, но Пушкин е бил убит на дуел на трийсет и шест, докато Виктор Юго е живял до дълбока старост и в почести. Навсякъде, където и да мръднех в апартамента, буквално го чувах: великият човек винаги беше тук във всяко кътче, отправил към моите усилия сериозен, макар и привикнал с други хоризонти, поглед. От нашия малък пантеон от пожълтели картички тя категорично бе изхвърлила Моцарт — „умрял е млад“, — „Бодлер — «по-късно ще разбереш защо», — Берлиоз, Бизе, Шопен — «не са имали грам късмет»“, — но, странно нещо, въпреки огромния й страх за мен от болести, особено от туберкулоза и сифилис, Ги дьо Мопасан изглежда бе успял да намери някакво оправдание в нейните очи и беше приет в албума, вярно, с леко притеснение и след кратко колебание. Майка ми изпитваше към него силно подчертана нежност и винаги съм бил много щастлив, че Ги дьо Мопасан не е срещнал майка ми преди моето раждане — понякога имам усещането, че съм се отървал на косъм.

И тъй, пощенската картичка, изобразяваща хубавия Ги по бяла риза и с добре засукан мустак, беше приета в колекцията ми, където стоеше на добро място, между младия Бонапарт и госпожа Рекамие. Когато прелиствах албума, майка ми често се привеждаше над рамото ми и поставяше длан върху образа на Мопасан. Потъваше в съзерцание и леко въздъхваше.

— Жените много са го обичали — казваше тя.

След това добавяше, видимо без връзка, с нюанс на съжаление:

— Но вероятно ще е по-добре да се ожениш за някоя чистичка девойка от добро семейство.

Сигурно от много гледане на изображението на бедничкия Ги в нашия албум, на майка ми й се бе сторило, че е дошло време да ми отправи тържествено предупреждение за клопките, които очакват светския мъж по неговия път. Един ден ме подкани да се кача на един файтон и ме отведе на отблъскващо място, наречено „Паноптикум“, един вид музей на всякакви медицински ужасии, където восъчни мостри събуждаха бдителността на гимназистите срещу последствията от някои забежки. Трябва да кажа, че бях надлежно стреснат. Всички тези паднали носове, стопяващи се и изчезващи под захапката на болестта, които властите поднасяха за съзерцание на школската младеж сред пещерно осветление, ме поболяха от страх. Тъй като изглежда все носът го отнася след подобни злокобни радости.

Суровото предупреждение, което ми бе отправено по този начин, оказа върху впечатлителната ми природа много здравословно влияние: през целия си живот много съм внимавал за носа си. Разбрах, че боксът е спорт, който висшето духовенство във Вилно силно не одобрява като практика, което обяснява защо рингът е едно от малкото места, където рядко съм стъпвал в кариерата си на шампион. Винаги съм се мъчил да избягвам сбиванията и юмруците и искам да кажа, че поне в това отношение моите възпитатели могат да бъдат доволни от мен.

Носът ми не е какъвто беше някога. Наложи се да ми го преправят изцяло в болницата на Кралските военновъздушни сили по време на войната, вследствие на една неприятна самолетна катастрофа, но какво пък, още си е тук, продължавам да дишам през няколко републики, и дори в този миг, изтегнат между небето и земята, щом ме обхване старата нужда от приятелство и си помисля за котарака Мортимър, погребан в една градина в Челси, за котките Никола, Хъмфри, Гаучо и за Гастон, кучето без определена раса, които ме напуснаха преди много време, ми стига да вдигна ръка и да докосна върха на носа си, за да си въобразя, че все още си имам компания.