Ромен Гари
Обещанието на зората (20)

Глава XX

Заради всички тези несполуки започнах все по-дълго да се затварям в стаята си и да пиша наистина. Връхлитан от всички страни от действителността, отвсякъде изблъскван, непрестанно в схватка със собствените си ограничения, придобих навика да се крия във въображаем свят и да живея в него чрез героите, които измислях, в живот, изпълнен със смисъл, със справедливост и състрадание. По инстинкт и без видимо литературно влияние открих хумора, сръчен и напълно сносен начин да обезвредиш действителността в самия миг, в който се готви да се стовари отгоре ти. През целия ми път хуморът е бил за мен братска дружинка и на него дължа единствените си мигове на победа над злата съдба. Никой никога не е успявал да ми изтръгне това оръжие и на драго сърце го обръщам срещу себе си, защото чрез „аз“ и „мене“ се разправям с нашата човешка орис. Хуморът е заявяване на достойнство и утвърждаване на превъзходството на човека над всичко, което му се случва. Някои от моите „приятели“, които са напълно лишени от него, се натъжават, щом видят как, когато пиша, когато говоря, обръщам това най-основно оръжие към самия мен; тия осведомени люде говорят за мазохизъм, за омраза към себе си или дори, когато в тези разтоварващи игри включа и близките за мен хора, за ексхибиционизъм и дебелащина. Съжалявам ги. В действителност не съществува „аз“ и „мен“ никога не е на прицел, а когато обръщам към него любимото си оръжие само го надскачам и чрез многобройните му мимолетни превъплъщения си го изкарвам на една орис, наложена ни отвън, на закон, сякаш продиктуван ни от мрачни сили, някакво подобие на Нюрнбергския закон. В човешките взаимоотношения това недоразумение винаги е било за мен извор на самота, защото нищо не ви откъсва от хората така, както ако подадете приятелската ръка на хумора на люде, които в това отношение са по-едноръки и от просяци.

И така, започнах най-сетне да се интересувам от обществените проблеми и да пожелавам свят, в който не се налага самотните жени да носят малките си на гръб. Но вече знаех, че социалната справедливост е само първа крачка, гукане на новородено, и че онова, което искам от своите ближни, е да станат господари на съдбата си. Започнах да си наумявам човека като революционен опит срещу своите собствени биологични, морални и интелектуални дадености. Защото колкото повече гледах остарялото, уморено лице на майка ми, толкова повече растяха усещането за несправедливост и стремежът да изправя кривиците на света. Пишех до късно през нощта.

По това време финансовото ни положение се влоши за пореден път. Икономическата криза от 1929-а се отрази и на Лазурния бряг и отново преживяхме трудни дни.

Майка ми превърна една стая от апартамента ни в кучкарник, вземаше на пансион кучета, котки и птички, гадаеше по линиите на дланта, взе наематели, стана домоуправителка на един блок, прояви се като посредник при една или две продажби на парцели. Помагах й, колкото можех, тоест като се опитвах да напиша безсмъртен шедьовър. От време на време й четях някой пасаж, с който бях особено горд, и тя никога не пропускаше да ми поднесе цялото възхищение, което очаквах от нея, но си спомням как един ден, след като изслуша една поема, ми каза някак стеснително:

— Мисля, че няма да имаш особен практичен нюх в живота. Не знам как става така.

И наистина, в лицея оценките ми по точните науки си останаха катастрофални чак до матурата. На устния по химия в първата част от матурата изпитващият, господин Пасак, ми даде да говоря за гипса, и всичко, което успях да му кажа, буквално, беше:

— Гипсът служи да се правят стени.

Изпитващият зачака търпеливо. И тъй като нищо не последва, ме попита:

— Това ли е всичко?

Хвърлих му надменен поглед, обърнах се към публиката и я взех за свидетел.

— Как така дали е всичко? Че това е огромно нещо! Господин учител, махнете стените и деветдесет и девет процента от нашата цивилизация се сгромолясва на земята!

Сделките ставаха все по-редки и една вечер майка ми, след като много бе плакала, седна на масата и написа дълго писмо на някого. На другата сутрин ми каза да ида при фотографа, където ме снимаха в три четвърти анфас, облечен в син блейзър и с вдигнати към небето очи. Снимката беше прикачена към писмото и майка ми, след няколкодневно колебание, през което пазеше плика в едно заключено чекмедже, в крайна сметка отиде и го пусна в кутията.

След това прекара вечерта, надвесена над сандъка, като препрочиташе писма, завързани в пакет със синя панделка.

По това време майка ми трябва да е била на около петдесет и две. Писмата бяха стари и намачкани. Открих ги в мазето през 1947-а и ги прочетох, сега и аз ги препрочитам често.

Седмица по-късно пристигна запис за петстотин франка. Той произведе върху майка ми напълно неочаквано въздействие: тя ме погледна признателно. Все едно внезапно съм направил за нея нещо огромно. Приближи до мен, взе лицето ми в шепи, като разглеждаше с изненадващо внимание всяка черта, и сълзи заискриха в очите й. Обзе ме странно чувство на притеснение: изведнъж се усетих, сякаш съм някой друг.

В продължение на година и половина тези записи продължиха да пристигат повече или по-малко нередовно. Получих колело бегач „Томан“ в оранжево. Преживяхме славен период на покой и благоденствие. Получавах по два франка джобни пари дневно и така можех, на връщане от училище, да спирам на пазара за цветя и да купувам за петдесет сантима ароматно букетче, което подарявах на майка ми. Вечер я водех да слуша циганския оркестър в „Роаял“: стояхме на тротоара и избягвахме масите на открито, защото там консумацията беше задължителна. Майка ми обожаваше циганските оркестри — заедно с гвардейските офицери, смъртта на Пушкин на дуел и шампанско от обувка за нея те бяха едно от най-романтично упадъчните неща на тоя свят. Винаги ме държеше нащрек срещу циганските момичета, които, ако я слушаше човек, били една от най-големите заплахи, които щели да тежат върху мен и да ме разорят физически, морално и материално, ако не съм бил внимавал, и щели да ме отведат право до туберкулозата. Тези перспективи, които не се осъществиха, ме гъделичкат приятно. Единствената циганска девойка, от която се заинтересувах през младостта си точно заради тъй прелъстителните описания на майка ми няколко години по-рано, само ми открадна портфейла, шала и ръчния часовник, и не ми остави време дори да се обърна, камо ли да хвана туберкулоза.

Винаги съм мечтал да бъда физически, морално и материално разорен от жена: сигурно е прекрасно да може човек все пак да стори нещо с живота си. Разбира се, все още мога да хвана туберкулоза, но не мисля, че на моята възраст то ще бъде по същия начин. Природата има своите ограничения. Пък и нещо ми подсказва, че циганските девойки, както и гвардейските офицери, вече не са онова, което бяха.

След представлението хващах майка ми под ръка и отивахме да поседнем на „Разходката на англичаните“. И там седалките се заплащаха, но това беше лукс, който сега можехме да си позволим.

При добър избор на седалка човек можеше да се нагласи така, че или оркестърът на „Лидо“ или този на „Казиното“ да са му насгода, без да си развързва кесията. Обикновено майка ми носеше, дискретно скрити на дъното на чантата й, черен хляб и солени краставици, нашето любимо лакомство. Тъй че в онези времена, ако човек огледаше към девет вечерта тълпата шляещи се по „Разходката на англичаните“ хора, можеше да види една изтънчена белокоса дама и един юноша в син блейзър, дискретно седнали с гръб към парапета, да хапват краставици по руски с черен хляб върху вестник, разгънат на коленете им. Беше много вкусно.

Но това не беше достатъчно. Мариет бе събудила у мен глад, който никоя краставица на света, пък била тя и най-солената, не можеше да утоли. Мариет ни беше напуснала преди две години вече, но споменът за нея продължаваше да тече в кръвта ми и да ме държи буден нощем. И до днес пазя дълбока признателност към тази добра французойка, отворила пред мен дверите към един по-добър свят. Минали са трийсет години, но мога да кажа с повече истина от Бурбоните^[1], че оттогава нищо не съм научил, нито забравил. Да бъде старостта й щастлива и мирна и нека знае, че стори най-доброто с онова, което дядо Боже й беше дал. Усещам, че продължа ли тази тема, ще се разнежа, затова спирам.

Но доста време вече Мариет не беше тук, за да ми протегне ръка и да ми се притече на помощ. Кръвта ми се бунтуваше във вените и чукаше по вратата с буйство и настойчивост, която трите километра, които преплувах всяка сутрин, не успяваха да укротят. Седнал до майка ми на „Разходката на англичаните“, дебнех всички прекрасни жени, разнасящи насъщния, които минаваха край мен, въздишах дълбоко и стоях неловко с краставица в ръка.

Но най-старата цивилизация на света с нейната усмивка на разбиране към човешката природа и нейния слаб ангел, с чувството й за компромис и спогаждане, ми се притече на помощ. Твърде отдавна Средиземноморието живееше със слънцето, за да се отнася към него като към неприятел, и скоро сведе над мен своето всеопрощаващо лице.

Лицеят в Ница не беше единствената образователна институция, която се издигаше между площад „Масена“ и площад „Пайон“. Съучениците ми и аз откривахме на улица „Сен Мишел“ простичък и дружески прием, докато американската ескадра не хвърлеше котва във Вилфранш, мрачни за нас дни, в които униние се ширеше из класовете и в които черната дъска се превръщаше в същински пряпорец на нашата меланхолия.

Но с два-три франка джобни пари дневно е трудно да посещаваш, както се казва на Юг.

И тъй, вкъщи започнаха да се случват странни неща. Изчезна един килим, след това друг, а веднъж, на връщане от общинското казино, където даваха „Мадам Бътерфлай“, майка ми се стъписа, когато откри, че голямото огледало, което бе купила предния ден от един вехтошар с намерение да го препродаде на печалба, буквално се бе стопило във въздуха, при затворени врати и прозорци. Безгранична изненада се изписа по лицето й. Тя огледа щателно апартамента, за да види дали не липсва още нещо. Оказа се, че липсва: моят фотографски апарат, ракетата ми за тенис, часовникът ми, зимното ми пардесю, колекцията ми от пощенски картички и произведенията на Балзак, които бях получил с първата си награда по френски, бяха поели същия път. Бях успял да продам дори прословутия самовар, който бях отнесъл при един антиквар в стария град, за вероятно смешна сума, но която за момента ме бе извадила от затруднение. Майка ми размисли за миг, след това седна в едно кресло. Гледа ме дълго и съсредоточено, а след това, за голяма моя изненада, вместо драматичната сцена, която очаквах, видях как изражение на почти величаво ликуване и гордост се разлива по лицето й. Тя подсмръкна шумно с огромно задоволство и още веднъж ме погледна с признателност, благоговение и умиление: Най-сетне бях станал мъж. Не се беше борила напразно.

Същата вечер написа писмо с едрия си, нервен почерк, с все същия израз на ликуване и задоволство, сякаш бързаше да съобщи, че съм бил добър син. Малко след това пристигна запис от петдесет франка лично за мен, а до края на годината получих още няколко записа. Но пък бях приканен да ида при един стар доктор на улица „Франс“, който след като дълго шикалкави, ми обясни, че животът на един млад мъж е пълен с капани, че сме много уязвими, че отровни стрели свистят около ушите ни и че още нашите предци, галите, никога не ходели на бой без щит. След което ми връчи едно пакетче. Слушах учтиво, както се полага при разговор с антика. Но посещението в Паноптикума във Вилно ме бе осветлило завинаги в тази област и отдавна бях изпълнен с решимост да запазя носа си непокътнат. Можех да му кажа също, че силно подценява почтеността и скрупулите на порядъчните души, при които ходехме. Голяма част от тях също бяха предани майки и никога, ама никога не ни позволяваха да рискуваме в пенестата диря на всички световни флотове без посвещение в правилата за безопасност, необходими на всеки уважаващ стихиите пътешественик.

Милото ми Средиземноморие! Колко блага и дружелюбна бе за мен твоята латинска, тъй нежна към живота мъдрост, и с какво снизхождение докосваше юношеското ми чело твоят стар, развеселен поглед! Винаги се връщам на твоя бряг и при лодките, понесли залеза в своите мрежи. По тези камъчета бях щастлив.