Ромен Гари
Обещанието на зората (40)

Глава XL

Писмата на майка ми ставаха по-кратки: набързо надраскани с молив, те пристигаха при мен по четири-пет едновременно. Била добре. Не й липсвал инсулин. „Славни мой синко, гордея се с теб… Да живее Франция!“ Сядах на маса на покрива на „Роаял“, откъдето се виждаха водите на Нил и миражи, от които градът сякаш се носеше по хиляди пламтящи езера, и си стоях така, с пакета писма в ръка, сред унгарски бардами, канадски, южноафрикански и австралийски летци, които се тълпяха по дансинга и около бара в опит да придумат някое от красивите момичета да им окаже благоволение за през нощта — те всички си плащаха, само французите не плащаха, което означава, че дори след поражението си Франция бе запазила своя престиж. Четях и препрочитах изпълнените с вяра и нежност думи, а малката Ариана, сърдечна приятелка на един от най-храбрите ни старши адютанти, сядаше от време на време на масата ми между два танца и ме гледаше с любопитство.

— Обича ли те? — питаше тя.

Кимвах, без колебание и без фалшива скромност.

— Ами ти?

Както винаги го играех корав и стара пушка.

— О!, нали знаеш, аз — жените… — отвръщах й аз. — Една изгубена, десет намерени.

— Не се ли боиш, че докато те няма, ще ти изневери?

— Ами, да ти кажа, не — отвръщах.

— Дори ако това продължи с години?

— Дори ако това продължи с години.

— Хайде сега, нали все пак не мислиш, че една нормална жена може да стои с години и години сама, без мъж, само заради твоите хубави очи?

— Мисля, представи си — отговарях. — Виждал съм го отблизо. Познавам една жена, която остана години и години без мъж само заради нечии хубави очи.

И тъй, качихме се към Либия за втората офанзива срещу Ромел и още в първите дни шестима другари французи и деветима англичани загинаха в най-трагичната ни катастрофа. Нея сутрин хамсинът духал здравата и щом излетели срещу вятъра под командването на Сен-Перьоз, пилотите ни и трите бленхайма видели как от пясъчните вихрушки изскачат три английски бленхайма, объркали посоката, и се носят към тях с попътен вятър в гърба. На борда на самолетите имало три тона бомби, а двете формации вече били набрали скорост за излитане — онзи миг между небето и земята, когато не са възможни никакви маневри. Само Сен-Перьоз, с Бимон като наблюдател, успял да избегне сблъсъка. Всички останали се изпарили. Хората гледали как с часове кучета тичат насам-натам с парчета месо в уста.

За щастие, в този ден не бях на борда. В момента на експлозията тъкмо получавах последно причастие в болницата в Дамаск.

Бях прихванал тиф с кръвоизливи в червата и лекуващите лекарите, капитан Гюйон и майор Вин, мислели, че шансът ми да оцелея не е дори едно на хиляда. Бил съм претърпял пет кръвопреливания, но кръвотеченията продължавали, и другарите ми се сменяли до леглото ми да ми даряват кръв. Бях лекуван с истинска християнска всеотдайност от една млада арменска монахиня, сестра Фелисиен, от ордена „Свети Йосиф“, която днес живее в метоха край Витлеем. Бълнуването ми продължило петнайсетина дни, но бяха нужни шест седмици, за да си върна напълно разсъдъка: дълго пазих едно прошение до генерал Де Гол, в което протестирах срещу административната грешка, вследствие на която вече не съм бил включен в списъка на живите, което на свой ред имало за последица, както подчертавах, че войниците и подофицерите не ме поздравявали, все едно не съм бил съществувал. Трябва да кажа, че тъкмо бях повишен в младши лейтенант, и след случката в Авор много държах на нашивката си и на външните знаци на уважение, които ми се полагаха.

В крайна сметка, на лекарите им се сторило, че ми остават само няколко часа живот, и другарите ми от въздушната база в Дамаск били повикани да застанат на почетна стража край моето тяло в параклиса на болницата, а ковчегът вече бил донесен в стаята ми от санитаря сенегалец. При едно от свестяванията, които обикновено се получават след кръвоизлив, щом също като при кръвопускане треската поутихне, забелязах ковчега в долния край на леглото, и привидял в това нов незнаен капан, избягах начаса; намерих сили да се изправя и да се завлека върху слабите си като кибритени клечки крака до градината, където един млад, възстановяващ се от тиф болен, се припичаше на слънце, и когато нещастникът видя към него да приближава залитащо, чисто голо привидение, с едната офицерска шапка на главата, изпищя и се вейна към охранителния пост, а същата вечер състоянието му се влоши. В своето бълнуване съм си сложил подофицерската фуражка с чисто новата наскоро придобита нашивка и съм отказал да се разделя с нея, което изглежда доказва, че унижението, претърпяно три години по-рано в Авор, е било по-силно, отколкото предполагах. Хриповете на агония, които съм издавал, май приличали досущ на шума от гъргорещ празен сифон. И скъпият ми Бимон, дотичал от Либия, за да ме види, по-късно сподели, че намирал начина, по който се вкопчвам, за леко смущаващ и дори непристоен. Бил съм се поувлякъл с ината. Изцяло съм бил лишен от изящество и изисканост. Както се казва, драпал съм на колене и лакти. Било леко отблъскващо. Почти като да гледаш скъперник, стиснал здраво парите си. И с онази тънка присмехулна усмивчица, която така му отиваше и която се надявам, че някъде из Екваториална Африка, където живее, е съхранил въпреки хода на годините, ми рече:

— Изглеждаше, сякаш държиш на живота.

Беше минала седмица откак ми бяха дали последното причастие и признавам, че не е било нужно да създавам толкова затруднения. Но бях лош играч. Отказвах да се призная за победен. Не принадлежах на себе си. Трябваше да удържа на обещанието си, да се прибера у дома, покрит със слава след стотина славни победи, да напиша „Война и мир“, да стана посланик на Франция, накратко, да позволя на таланта на майка ми да се изяви. На всичкото отгоре отказвах да се подчиня на нещо безформено. Един истински артист не се оставя да бъде победен от материала, с който работи, опитва се да наложи своето въображение върху необработения материал, опитва се да придаде форма на масата, смисъл, изражение. Отказвах да позволя животът на майка ми да свърши по най-глупавия начин в отделението за заразноболни на болницата в Дамаск. Цялата ми потребност от изкуство и вкусът ми към красота, тоест към справедливост, не ми позволяваха да зарежа живата си творба, преди да съм видял как тя приема форма, преди да съм озарил света около себе си, дори само за миг, с някакво вълнуващо значение и братско чувство. Нямаше да се подпиша с името си под споразумението, което боговете протягаха към мен, споразумение за безличие, за небитие, за нелепица. Не можеше да съм чак толкова бездарен.

Макар ужасно да се изкушавах да зарежа всичко. Тялото ми бе покрито с гнойни язви, иглите, през които капка по капка ми вливаха серум, бяха забити във вените ми в продължение на часове и ме караха да се чувствам като омотан в бодлива тел, езикът ми беше разяден от рана, челюстта отляво, спукана при катастрофата в „Мериняк“, се бе възпалила и едно парченце се беше отчупило, като беше пробило венеца, без никой да посмее да го пипне поради страх от нов кръвоизлив, продължавах да кървя под себе си, треската беше такава, че увиеха ли ме в леден чаршаф, тялото ми възвръщаше температурата си само след няколко минути, а на всичкото отгоре лекарите с интерес откриха, че през всичкото това време съм давал подслон на огромна тения, която сега излизаше от вътрешностите ми метър по метър. Години наред след болестта, като срещнех някой от лекуващите лекари, той ме поглеждаше невярващо и казваше:

— Дори не знаете откъде се върнахте.

Възможно е, но боговете бяха пропуснали да прережат пъпната връв. Ревниви към всяка човешка ръка, силеща се да придаде на съдбата форма и смисъл, те се бяха нахвърлили върху мен така, че от тялото ми бе останала само една кървяща рана, но нищичко не бяха схванали от обичта. Бяха пропуснали да отрежат пъпната връв и оцелях. Волята, жизнената сила и мъжеството на майка ми продължаваха да се вливат в мен и да ме хранят.

Искрицата живот, която още тлееше, се разпали от буйния огън на свещения гняв, който ме обхвана, когато видях свещеника да влиза в стаята, за да ми даде последно причастие.

Когато видях този брадат мъж, облечен в бяло и виолетово, да върви към мен с твърда стъпка, размахал кръста напред, и като разбрах какво ми предлага, ми се стори, че виждам лично Сатаната. За изумление на монахинята, която ме подкрепяше, аз, който можех само да хриптя, произнесох високо и ясно:

— Няма начин, не се урежда.

След това изчезнах за няколко минути и когато отново изплувах на повърхността, доброто бе извършено. Но не успяха да ме убедят. Бях твърдо решен да се върна в Ница, на пазара „Бюфа“, в офицерската си униформа, с натежала от ордени гръд и с майка ми под ръка. След което щяхме да идем може би на „Разходката на англичаните“ да направим една обиколка под аплодисментите. „Приветствайте френската грандама от Хотел — пансион «Мермон», тя се върна от война с петнайсет ордена, покри се със слава в авиацията и синът й може да се гордее с нея!“ Възрастните господа сваляха почтително шапки, изпявахме „Марсилезата“, някой прошепваше: „Все още са свързани с пъпна връв“, и наистина, ясно виждах дългата гумена тръбичка, която излизаше от вените ми и се усмихвах победоносно. Ето това е изкуство! Ето това е спазено обещание! А искаха от мен да се откажа от мисията си, под предлог, че лекарите ме били обрекли, че последното причастие ми било дадено и че другарите ми вече се канели да сложат белите ръкавици и да ми отдадат последна почит в погребалния параклис? Е, не, няма да стане! По-скоро ще живея — както виждате, не отстъпвах пред никакви крайности.

Не умрях. Възстанових се. Не стана бързо. Треската спадна, след това изчезна, но продължавах да губя разсъдък. Всъщност, бълнуването ми се изразяваше само в пелтечене: езикът ми беше наполовина разцепен от една рана. След това се появи флебит и се притесниха за крака ми. Лицева парализа стегна завинаги долната лява част на лицето ми, там, където се беше възпалила челюстта, което и до днес ми придава интересен асиметричен вид. Спука ми се жлъчката, миокардитът продължаваше, не разпознавах никого, не можех да говоря, но пъпната връв продължаваше да действа. А най-основното не беше засегнато: когато напълно възвърнах съзнанието си и най-сетне започнах да произнасям думи с ужасно фъфлене, веднага се поинтересувах колко време ми трябва, за да се върна на бойното поле.

Лекарите се изсмяха. За мен войната била свършила. Никак не били сигурни, че ще мога да вървя нормално, сърцето ми вероятно щяло да остане увредено, а пък да си мисля, че отново ще се кача в боен самолет — свиваха рамене и кротко въздъхваха.

Три месеца по-късно бях на борда на моя „Бленхайм“ и дебнех подводници над източната част на Средиземно море, заедно с Тюизи, убит няколко месеца по-късно в Англия, при Москито.

Тук трябва да изразя благодарността си към Ахмед, съмнителния шофьор на египетско такси, който срещу скромната сума от пет лири прие да облече униформата ми и да мине вместо мен прегледа в болницата на КВС в Кайро. Не беше хубав, не миришеше приятно на топъл пясък, но мина победоносно прегледа и се поздравихме взаимно с няколко сладоледа на терасата на „Гропи“.

Оставаше да се изправя пред лекарите в базата в Дамаск, майор Фитучи и капитан Берко. Там вече нямаше как да изхитрувам. Познаваха ме. Бяха ме виждали в действие, така да се каже, на болничното ми легло. Знаеха също така, че все още се случва да ми причернява и да припадам без ни най-малка причина. Накратко, помолиха ме да бъда така добър да приема едномесечен отпуск в Долината на кралете, в Луксор, преди да мисля да заема отново мястото си в екипажа. И тъй, посетих гробниците на фараоните и дълбоко се влюбих в Нил, който преплавах на два пъти нагоре-надолу по цялата му плавателна дължина. В моите очи този пейзаж и досега си остава най-красивият на света. Това е място, където душата си почива. А моята наистина имаше нужда от това. По цели часове стоях на балкона си в „Уинтър Палас“ и гледах как минават фелуките. Върнах се към работата по книгата си. Написах няколко писма на майка ми, за да наваксам трите месеца мълчание. Но в нейните, които стигаха до мен, нямаше и сянка от безпокойство. Тя не се изненадваше на дългото ми мълчание. Дори ми се видя малко странно. Последното, според датата, бе тръгнало от Ница, когато от най-малко три месеца вече не бе получавала вести от мен. Но изглеждаше, сякаш нищо не е забелязала. Вероятно го беше сложила в сметката на заобиколните пътища, които следваше нашата кореспонденция. Пък и какво толкова, тя си знаеше — винаги и над всички трудности щях да изляза победител. И все пак, тъга се промъкваше вече в писмата й. За пръв път открих в тях различна нотка, нещо неизказано, вълнуващо и странно затрогващо. „Малко мое момче. Моля те да не мислиш за мен, да не се боиш от нищо за мен, да бъдеш смел мъж. Помни, че вече нямаш нужда от мен, че сега си мъж, а не дете, че можеш и сам да се държиш прав на краката си. Мъничък мой, ожени се бързо, защото винаги ще имаш нужда от жена до себе си. Това изглежда е злина, която аз ти причиних. Но най-вече, опитай се бързо да напишеш една хубава книга, защото така после ще се утешиш по-бързо. Винаги си бил човек на изкуството. Не мисли много за мен. Здравето ми е добро. Старият доктор Розанов е много доволен от мен. Изпраща ти приятелски поздрав. Майка ти.“ Сто пъти четох и препрочитах това писмо на балкона, под който бавно течеше Нил. В него сякаш имаше някаква почти отчаяна нотка, нова дълбочина и сдържаност, и за първи път майка ми не говореше за Франция. Сърцето ми се сви. Нещо не беше наред, нещо в това писмо не беше казано докрай. И този странен призив към смелост, който все по-често и по-упорито се връщаше в писмата й. Беше дори малко дразнещо: все пак тя сигурно знаеше, че никога от нищо не се боях. В крайна сметка, най-важното бе, че все още е жива, и надеждата ми да пристигна навреме растеше с изгрева на всеки ден.