Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава XXXIX

Моята угнетеност се примесваше с непрестанната парлива мисъл за един наскоро преживян миг щастие. Ако не съм споменал за него досега, то е поради липса на талант. Всеки път щом вдигна глава и хвана тефтера, слабият глас и оскъдните ми възможности ми се струват същинско оскърбление към всичко, което искам да кажа, към всичко, което съм обичал. Може би един ден някой велик писател ще открие в преживяното от мен достойно за него вдъхновение и няма да съм го скицирал напразно.

В Банги живеех в малко бунгало, изгубено сред банановите дървета, в подножието на един хълм, над който луната всяка вечер се надвесваше като светещ бухал. Всяка вечер сядах на терасата на клуба на брега на реката, точно срещу Конго, което започваше на другия бряг, и слушах единствената плоча, която имаха там: Remember our forgotten men[1].

Видях я една вечер да върви по пътя с голи гърди и да носи на главата си кошница с плодове.

Цялото великолепие на женското тяло в най-нежното му юношество, цялата красота на живота, на надеждата, на усмивката, и походка, сякаш нищо не може да й се случи. Луизон беше на шестнайсет и когато гърдите й ми поднасяха две сърца, понякога имах чувството, че съм удържал всичко и всичко съм изпълнил. Отидох при родителите й и отпразнувахме нашия съюз според обичаите на тяхното племе, а австрийският принц Щаремберг, превратностите на чийто бурен живот го бяха превърнали в пилот от моята ескадрила, ми беше кум. Луизон дойде да живее при мен. Никога през живота си не съм изпитвал по-голяма радост да гледам и да слушам. Тя не говореше и думичка френски и от онова, което казваше не разбирах нищо, освен че животът е красив, щастлив и неопетнен. Беше глас, който навеки оставя човек равнодушен към всяка друга музика. Не я изпусках от очи. Изящните черти и нечувано крехките връзки, веселите очи, меката коса — но какво бих могъл да кажа тук, без да изневеря на своя спомен и на съвършенството, което съм познал? А след това се усетих, че покашля, и много обезпокоен, решил вече, че е туберкулоза в това твърде красиво, за да е в сигурност тяло, я изпратих на преглед при военния лекар майор Вин. Кашлицата не беше нищо особено, но Луизон имаше странно петно на лявата ръка, което стреснало лекаря. Той дойде същата вечер при мен в бунгалото. Изглеждаше притеснен. Всички знаеха, че съм щастлив. То се набиваше в очи. Съобщи ми, че малката е болна от проказа, и трябва да се разделя с нея. Каза го не много убедено. Дълго време отричах. Чисто и просто отричах. Не успявах да повярвам в подобно престъпление. Прекарах ужасна нощ с Луизон, докато я гледах как спи в ръцете ми, с лице, дори в съня обитавано от радост. И до днес не знам дали я обичах или не можех да отделя очи от нея. Държах Луизон в прегръдките си колкото можах по-дълго. Вин не ми каза нищо, не ме упрекна. Само свиваше рамене, докато ругаех, богохулствах и сипех закани. Луизон започна лечение, но всяка вечер се връщаше да спи при мен. Никога нищо не съм притискал до себе си с повече нежност и с повече болка. Съгласих да се разделим чак когато ми обясниха, с вестникарска статия в ръка като доказателство — понеже не хващах много вяра — че в Леополдвил срещу бацила на Хансен били експериментирали с ново лекарство, което дало сигурни резултати за забавяне, а вероятно и за лечение на болестта. Натоварих Луизон на прословутото „летящо крило“, което по това време адютант Субабер пилотираше между Бразавил и Банги. Тя тръгна, а аз останах на пистата опустошен, със стиснати юмруци и с усещането, че не Франция, ами целият свят е окупиран от врага.

На всеки две седмици един „Бленхайм“, пилотиран от Ирлеман осъществяваше военна връзка с Браза, и се уговорихме, че при следващия полет тръгвам с него. Усещах цялото си тяло кухо, усещах отсъствието на Луизон с всяка пора на кожата си. Струваше ми се, че ръцете ми са някакви ненужни вещи.

Самолетът на Ирлеман, който очаквах в Банги, изгубил една перка над Конго, и се разбил в наводнената гора. Ирлеман, Бекар и Крузе загинали моментално, механикът Куртио бил със счупен крак, единствено радистът, Трасе, се отървал невредим. За да сигнализира за своето присъствие, му хрумнало да стреля с картечницата на всеки половин час.

И всеки път селяните от едно съседно племе, които видели самолета да пада и идвали на помощ, се разбягвали ужасени. Останали там три дни и Куртио, който не можел да мръдне, за малко да полудее, докато ден и нощ се борел срещу червените мравки, които се мъчели да стигнат до раната му. Често бях пътувал в един екипаж с Ирлеман и Бекар; за щастие една сякаш изпратена от небето малария ми помогна да забравя всичко за седмица.

И тъй, пътуването ми до Бразавил беше отложено за след месец, докато чакам завръщането на Субабер. Но Субабер също изчезна в горите на Конго със странното „летящо крило“, което единствени той и американецът Джим Молисън умееха да пилотират. Получих заповед да се явя в ескадрилата си на абисинския фронт. Тогава не знаех, че битките с италианците са кажи-речи приключили и че от мен няма да има никаква полза. Подчиних се. И никога повече не видях Луизон. На два-три пъти получих новини за нея от мои другари. Лекували я добре. Имали надежда. Тя питала кога ще се върна. Била весела. И след това завеса. Пращах писма и запитвания по каналния ред, както и няколко доста откровени телеграми. Нищо. Военните власти запазиха ледено мълчание. Аз вилнеех, протестирах — най-милият глас на света ме зовеше от някой тъжен африкански лазарет. Изпратиха ме в Либия. Подканиха ме също така да се прегледам, за да се види дали не съм болен от проказа. Не бях. Но не бях добре. Не знаех, че човек може до такава степен да бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от едни длани. Искам да кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не знам къде да се дяна.

Бележки

[1] Да си спомним нашите забравени мъже (англ.). — Б.пр.