Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII

Записах се във Факултета по право в Екс-ан-Прованс и напуснах Ница през октомври 1933-а. От Ница до Екс са пет часа с автобус и сбогуването беше сърцераздирателно. Направих каквото можах, за да изиграя пред очите на пътниците мъжествено и леко иронично поведение, а майка ми, внезапно прегърбена и сякаш стопена наполовина, стоеше там с очи, впити в лицето ми, отворила устни в израз на болезнено неразбиране. Когато автобусът потегли, тя направи няколко крачки по тротоара, след това спря и заплака. Още виждам букетчето теменужки, което й бях дал и което тя държеше в ръка. А аз се превърнах в статуя, подпомогнат в усилията си, трябва да призная това, от едно хубаво момиче в автобуса, което ме гледаше. Винаги ми трябва публика, за да дам най-доброто от себе си. Запознах се с нея по време на пътуването: беше колбасарка от Екс, призна ми, че за малко сама да заплаче, докато сме се сбогували, и отново чух рефрена, който започвах тъй добре да опознавам: „Можете спокойно да кажете, че майка ви ви обича истински“, казано с въздишка, замечтан поглед и щипка любопитство.

Стаята ми в Екс на улица „Ру-Алферан“ струваше шейсет франка месечно. По онова време майка ми получаваше петстотин франка; сто франка за инсулин и медицински грижи, сто за цигари и други разходи, а останалото за мен. Съществуваше и онова, което майка ми тактично наричаше „допълнителни“. Почти всеки ден автобусът от Ница ми докарваше хранителни продукти, заделени от запасите на Хотел — пансион „Мермон“, и постепенно покривът около прозореца на моята мансарда започна да прилича на сергия от пазар „Бюфа“. Вятърът клатеше суджуците; яйцата се редяха в улука, за голяма почуда на гълъбите; калъпите сирене се раздуваха под дъжда; шунките, овнешките бутове и студеното печено стояха по керемидите като натюрморти. Никога нищо не беше забравено: нито солените краставици, нито горчицата с тарос, нито гръцката халва, нито фурмите, портокалите и орехите, а доставчиците от „Бюфа“ от време на време добавяха към всичко това и свои импровизации: пицата със сирене и аншоа на господин Панталеони, прочутите „скилидки чесън“ на господин Пепи, които ми се поднасяха като обикновени парчета блат, който се топеше в устата в неочаквана поредица от вкусове: сирене, аншоа, гъби, за да се стигне накрая до истински апотеоз от чесън, какъвто никога повече не съм срещал, и целите огромни късове говеждо, които господин Жан ми изпращаше лично, единственото и автентично говеждо на покрива, дано не се обиди известното едноименно парижко заведение[1]. Репутацията на моите припаси се разчу на булевард „Мирабо“ и така успях да си създам приятели: един китарист поет, на име Сентом[2], млад германец, писател, който имаше амбицията да оплоди Севера с Юга или обратното, не помня вече, двама студенти по философия на професор Сегонд, както и моята колбасарка, която видях отново през 1952-а, като майка на девет деца, което е доказателство, че провидението ме е закриляло, тъй като с нея никога не съм имал никакви неприятности. Прекарвах свободното си време в кафене „Дьо Гарсон“, където пишех един роман под кленовете на булевард „Мирабо“. Майка ми често ми изпращаше сбити писма с добре обмислени думи, пълни с насърчения за смелост и издръжливост, които приличаха на възванията, тръпнещи от обещания за победа и чест, които генералите отправят към своята армия в навечерието на разгром, и когато през 1940-а четях по стените прословутото „Ще победим, защото сме най-силни“ на правителството Рейно, се замислих с нежна ирония за моята върховна главнокомандваща. Често си я представях как става в шест сутринта, пали първата цигара, слага да заври вода за инжекцията си, забива иглата с инсулина в бедрото, както съм я виждал да прави толкова пъти, а след това хваща молива и надрасква заръката за деня, която пуска в пощенската кутия, преди да хукне към пазара. „Кураж, сине, ще се върнеш у дома с чело, увенчано с лаври…“ Да, съвсем простичко и някак съвсем естествено тя преоткриваше най-старите и най-наивни клишета на човечеството. Мисля, че тези бележки й бяха необходими и ги пишеше по-скоро, за да убеди и да вдъхне смелост по-скоро на себе си, отколкото на мен. Умоляваше ме също да не се бия на дуел, защото винаги бе обсебена от смъртта на Пушкин и на Лермонтов на поляната, и тъй като литературният ми гений й изглеждаше поне равен на техния, се боеше, да не би да стана третият, ако мога така да се изразя. Не бях изоставил литературната си работа, напротив. Скоро беше завършен и изпратен на издателите нов роман и за първи път един от тях, Робер Дьоноел, си направи труда и ми отговори лично. Мислел, пишеше той, че ще ми бъде интересно да прочета отзива на един от неговите читатели. Изглежда, че след като бе прехвърлил няколко страници от произведението ми, го бе дал на реномиран психоаналитик, в случая принцеса Мари Бонапарт, и сега споделяше с мен нейния анализ от двайсет страници за автора на „Виното на мъртвите“. Беше доста ясно. Бил съм страдал от комплекс за кастрация, от фекален комплекс, имал съм некрофилски наклонности и не знам колко още дребни отклонения, с изключение на едипов комплекс, чудя се защо ли. За първи път усетих, че съм станал „някой“ и че най-сетне започвам да оправдавам надеждите и доверието, които майка ми бе вложила в мен.

Макар книгата ми да бе отхвърлена от издателя, бях много поласкан от психоаналитичния анализ, обект на който бях, и моментално възприех вид и поведение, които ми се струваше, че сега се очакват от мен. Показвах анализа на всички и момчетата от курса ми бяха надлежно впечатлени, особено от фекалния ми комплекс, който беше свидетелство за истински непрогледна, изтерзана душа и им изглеждаше върховен шик. В кафенето „Дьо Гарсон“ несъмнено се бях превърнал във важен човек и мога да кажа, че за първи път светлината на успеха облъхна младото ми чело. Единствено колбасарката реагира на прочита на документа по съвършено неочакван начин. Демоничната, свръхчовешка страна на моята природа, за която дотогава не беше и подозирала, но която сега се бе разкрила пред света, внезапно я подтикна да прояви изисквания, които далеч надхвърляха моите възможности, демонични или не, и с огорчение ме обвини в жестокост, когато, надарен с твърде здравословен, но доста семпъл темперамент, останах втрещен от някои нейни намеци. Накратко, боя се, че съвсем не бях на висотата на своята репутация. Все пак се залових да култивирам фатален вид, според образа, който си представях за мъж с некрофилски наклонности и комплекс за кастрация — никога не се явявах на публично място без малка ножичка, която отварях и затварях с прелъстителен вид, и когато ме питаха какво правя с тази ножичка, отвръщах: „Не знам, просто не мога да спра“, а съучениците ми се споглеждаха мълчешком. По булевард „Мирабо“ разхождах и много успешна изкуствена усмивка, тъй че във Факултета по право скоро станах известен като последовател на Фройд, за когото никога не говорех, но пък винаги носех в ръка негов труд. Сам напечатах анализа в двайсет екземпляра и щедро ги раздадох на девойките в университета, изпратих два екземпляра и на майка ми, чиято реакция беше съвсем като моята: най-сетне съм бил известен и ме били преценили като достоен за анализ от двайсет страници, на всичкото отгоре писан от принцеса. Даваше на клиентите на хотел — пансиона да го четат и когато се върнах в Ница след първата година следване, бях приет със сериозен интерес и си прекарах много приятна ваканция. Единственото, което малко бе притеснило майка ми, беше комплексът за кастрация, понеже се боеше, да не би да се нараня.

Хотел — пансион „Мермон“ вървеше силно, майка ми печелеше близо седемстотин франка на месец и бе решено, че ще завърша образованието си в Париж, за да си създавам връзки. Майка ми вече познаваше един пенсиониран полковник, един бивш администратор от колониите в запас и един вицеконсул на Франция в Китай, пристрастен към опиума, който дошъл в Ница да премине лечение за дезинтоксикация. Всички се бяха показали благоразположени към мен и майка ми усети, че най-сетне имаме стабилна основа за навлизането ни в живота и че бъдещето ни е подсигурено. За сметка на това диабетът й се влошаваше и все по-силните дози инсулин предизвикваха кризи на хипогликемия. На няколко пъти на връщане от пазара й се бе случвало да изпадне в състояние на инсулинова кома на самата улица. Но тя бе открила простичък начин да смекчи тази опасност, защото ако една хипогликемична кома не бъдеше диагностицирана незабавно, почти винаги водеше до смърт. Тъй че внимаваше никога да не излиза от къщи без бележка, закачена с карфица на видно място под палтото: „Диабетичка съм. Ако някой ме открие припаднала, моля да изсипе в устата ми пакетчетата захар, които са в чантата ми. Благодаря“. Това беше прекрасна идея, която ни спести доста грижи и позволи на майка ми всяка сутрин да тръгва от къщи с увереност и бастун в ръка. Понякога, като я гледах да излиза и да върви по улицата, ме завладяваше ужасен страх, чувство на безпомощност, на срам и на ужасяваща паника, и пот избиваше по челото ми. Веднъж неуверено подхвърлих, че вероятно е по-добре да прекъсна образованието си, да си намеря работа, да печеля пари. Нищо не ми каза, погледна ме с упрек и се разплака. Никога повече не повдигнах този въпрос.

Никога не я чух да се оплаква истински, освен от витата стълба, която водеше от салона на ресторанта до кухните и по която трябваше да слиза и да се качва по двайсет пъти на ден. Но ми съобщи, че лекарят намира сърцето й за „добро“ и няма причина за тревога.

Вече бях на деветнайсет. Нямах душа на сводник. Страдах жестоко. Все по-обсебващо чувство на недостиг на мъжественост ме обхващаше и се борех с него, както всички други мъже преди мен, които са искали да бъдат сигурни в своята мъжественост. Но това не беше достатъчно. Живеех от нейния труд, от нейното здраве. Приблизително две години ме деляха от мига, в който най-сетне щях да мога да започна да изпълнявам своето обещание, да се върна вкъщи с нашивка на подофицер на ръкавите и така да й донеса първия триумф в живота й. Нямах право да се измъквам и да отказвам помощта й. Моето самолюбие, моята мъжественост, моето достойнство, всичко това вече не влизаше в сметката. Легендата за моето бъдеще беше нещото, което я поддържаше жива. И дума не можеше да става да се възмущавам и да се правя на отвратен. Маниерите и гримасите, свирепата свенливост и красивите движения с брадичка оставаха за по-късно. За по-късно оставаха и философските и политически изводи, извлечените поуки и наставленията, защото знаех също, че демонстрацията на безпощадност, която от раждането си бях наблюдавал върху собствената си плът и собствената си кръв, ме обричаше да се боря за свят, където вече няма да има изоставени. Докато чаках, се налагаше да преглътна срама си и да продължа своя бяг срещу времето, за да се опитам да спазя обещанието си и да дам възможност на една нежна и абсурдна мечта да остане жива.

Оставаше ми да уча две години право, плюс две години военна служба, плюс… прекарвах до единайсет часа дневно в писане.

Един път господин Панталеони и господин Бучи я бяха докарали с такси от пазара с още сиво лице и разбъркани коси, но вече с цигара на устните и усмивка, готова да ме успокои.

Не се чувствам виновен. Но ако всичките ми книги са пълни с призиви за достойнство, за справедливост, ако в тях се говори толкова много и толкова високо за честта да бъдеш мъж, то е вероятно, защото до двайсет и две годишна възраст съм живял от труда на една стара и преуморена жена. Много й се сърдя.

Бележки

[1] Игра на думи — в Париж съществува ресторант с име „Boeuf sur le toit“, буквално „Вол на покрива“. — Б.пр.

[2] Букв. „свят човек“. — Б.пр.