Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава XXII

Господин Заремба беше представителен поляк, предразположен към меланхолия, който говореше малко, а погледът му като че ли задаваше въпроси на света с изражение на лек упрек, сякаш питаше: „Защо ми причини това?“. Един хубав ден той слезе от таксито пред хотела със своя рус, вече близнат от сивото мустак, увиснал надолу по стара мода, облечен в колониално бяло, на главата с кремава сламена шапка и въоръжен с множество куфари, обсипани с етикети, които дълго разглеждах: Калкута, Малака, Сингапур, Сурабая… Ето кой най-сетне ми донесе едно, така да се каже, материално и неоспоримо свидетелство за мечтаните страни, за чието съществуване единственото ми доказателство бе онова, което ми подхвърляха в своите романи Съмърсет Моъм и Де Вере Стакпул. Господин Заремба нае стая за „няколко дни“ и остана година.

Нищо в малко уморения му външен вид и в обноските му на съвършен светски мъж не подсказваше за момченцето в къси панталони, заровено под пясъците на времето, което криеше в себе си — често се среща едно състояние на зрелост, което е просто начин на обличане, и тук възрастта е най-изкусният от шивачите. Вече бях на седемнайсет, а не знаех нищо за себе си, та съвсем не подозирах, че на хората им се случва да преживеят живота си, да заемат важни постове и да умрат, без никога да успеят да се освободят от клечащото в сянката, жадно за внимание дете, което до последна бръчка очаква една нежна длан, галила го някога по главата, и глас, който да прошепне: „Да, миличък, да. Мама още те обича така, както никой друг не е съумял да те обича“.

Отначало господин Заремба направи добро впечатление на директорката на Хотел — пансион „Мермон“, която го бе взела за джентълмен. Но когато се наведе над регистъра на хотела и вписа професията си, майка ми, след бегъл поглед към думата „артист художник“, припряно и доста грубо поиска от него да плати аванс за една седмица. Колкото до изтънчеността, образцовите обноски и всичко, за което едно време се казваше „ком ил фо“[1], на новия ни клиент, струваше ми се, че те противоречат на мнението, което бях чувал още от детството си и според което художниците са обречени на алкохол и физически и морален упадък. Оставаше само едно обяснение и майка ми побърза да го изложи доста преди да благоволи да погледне картините на художника — сигурно беше напълно лишен от талант.

Този извод се затвърди у нея, щом се разбра, че финансовият успех му позволява да има къща във Флорида и хижа в Швейцария. Майка ми започна да проявява към нашия наемател състрадание, примесено с ирония. Вероятно се боеше, че примерът на един преуспяващ художник може да има пагубно въздействие върху мен и че може, да пази Господ, не само да ме отвърне от дипломатическата кариера, която ме чакаше с разтворени обятия, но и да ме подтикне отново да се хвана за четките.

Но тази тревога не се оправда.

Скритият демон още живееше в мен и никога нямаше да ме напусне. Често изпитвах смътна носталгия и почти физическа нужда от форми и цветове. Когато най-сетне, три десетилетия по-късно, се престраших да дам воля на моето „призвание“, резултатът беше катастрофален. Нахвърлях се върху платната като във френетичен танц и изстисквах право върху „картината“ най-големите тубички, които успявах да си набавя, четките не ми даваха достатъчно пряк контакт и я карах направо с длани. Работех също и „с плискане“. Имаше боя навсякъде. Никой не можеше да влезе в стаята, където вилнеех, без да го отнесе по лицето или по дрехите: по стените, по мебелите и по тавана се виждаха пръски от моя гений. Защото вдъхновението ми беше съвсем автентично, ала резултатът бе пълно бездарие. Нямах никакъв талант за живопис. При всяка мазка с четката това висше изкуство ме отпращаше презрително към милите ми романи. Оттогава разбирам графоманите: на свой гръб научих, че едно призвание и едно дълбоко и неудържимо вдъхновение могат да вървят ръка за ръка с пълна липса на дарба. Никога не бях познал подобно творческо опиянение, но и никога артистичният ми провал не е бил толкова безжалостно очебиен. Известно време продължих да изстисквам стотици тубички боя, сякаш за да изстискам себе си. Но постигах празнота единствено на платното. За две години успях да завърша една-единствена „картина“. Закачих я на стената между други и когато големият американски критик Гринберг ми дойде на гости, той дълго стоя пред моето произведение с очевиден интерес. „Ами тази от кого е?“ Отвърнах уклончиво: „А, тази е от един млад художник, когото открих в Милано“. Изражението му се изпълни с още по-силен възторг. „Е, старче, ако говорим за лайно, ей това тук е истинско лайно. For a piece of shit, itʼs a real piece of shit!“ Така и подозирах, но продължавах да вярвам в някакво чудо. То можеше да се случи по всяко време. Небето можеше по всяко време да ме уцели с една мълния гений. Постепенно фрустрацията стана толкова силна, че бях на ръба на нервна криза: вероятно съм единственият човек на света, на когото лекар е забранил да рисува. По „картините“ ми имаше толкова дебели пластове, че се наложи по няколко души да ги носят към боклука. Една съседка отиде да спаси една от моите „творби“ от кофата за боклук и си я занесе вкъщи. „Човек никога не знае“, обясни тя.

Но макар да посещавах честичко ателието, което господин Заремба бе наел на булевард „Царевич“, влечението ми към изкуството нямаше нищо общо с това. Между другото, художникът се бе специализирал в ангелски детски личица, които ме оставяха напълно равнодушен. Имаше съвсем друга причина за интереса, който проявявах към него. Всъщност бях забелязал, че тази леко неврастенична особа беше започнала да търси компанията на майка ми с дискретна, но несъмнена настойчивост. Управлявана дипломатично от здрава ръка, тази ситуация можеше да се окаже богата на възможности и да донесе в живота ни най-щастлив обрат. Вече авантюристично настроен и поемащ рискове като всички, чиято склонност към действие и подвизи не намират отдушник, у мен мисълта да „устроя“ майка ми и по този начин да я заслоня от материалните грижи, се преплиташе и с една друга надежда: надеждата да мога най-сетне да се хвърля в живот на приключения, без да се укорявам, че съм изоставил без подкрепа жената, която ми бе дала всичко.

Господин Заремба никога не се беше женил. В детството си бил толкова сам, колкото бе останал и на зряла възраст. Родителите му починали млади, романтично отнесени от туберкулозата. Били погребани в гробището в Мантон и той често ходеше там да слага цветя на могилата им. Беше отгледан с пълно безразличие от един чичо ерген, в богато имение в Източна Полша.

Не му трябваше много време преди безкрайно тактично да предприеме плахи опити за сближаване.

— Много сте млад, скъпи ми Ромен…

Той казваше като на полски panie Romanie, господин Ромен…

— Много сте млад. Целият живот е пред вас. Ще откриете жена, която ще се посвети на вас. Друга жена, би трябвало да кажа, защото виждам всеки миг с каква нежна грижа ви обгражда вашата майка. Аз не съм имал това щастие. Признавам си, че бих искал да срещна жена, която да обичам и която поне малко да се интересува от мен. Казвам: малко. Не съм взискателен човек. Ще се задоволя напълно да заема второто място в обичта на една жена.

Сдържах една усмивка при мисълта, че някой друг, освен мен може да заеме първото място в обичта на майка ми. Но в никакъв случай не биваше да го стряскам.

— Струва ми се, че сте напълно прав да се грижите за бъдещето си — рекох предпазливо. — От друга страна, има вероятност това да ви натовари с някои отговорности. Финансови, например. Не знам дали един художник има възможност да посрещне нуждите на цяло семейство.

— Материално съм доста заможен, уверявам ви.

Той поглади мустак.

— Между другото, би ми било приятно да споделя успеха си с някого. Не съм егоист.

Този път изпитах вълнение. Вече си мечтаех да се науча да пилотирам. От финансова гледна точка това бе напълно извън моите възможности, нужни бяха поне пет хиляди франка. Може би можех да го помоля да ни остави капаро като гаранция за сериозни намерения. Мисълта за малка кола също ми мина през ум, със сто километра в час и с мен на волана. Бях забелязал също, че художникът притежава една великолепна домашна роба от златоткана дамаска.

Вътрешно се превивах от смях. Хуморът вече беше за мен онова, което щеше да си остане през целия ми живот: насъщна помощ, най-сигурна измежду всички. По-късно, доста по-късно, в приятелски кръг и публично, по телевизията и в „светските среди“, безусловно вярващите в сериозното така и не спряха да ме питат: „Защо винаги разказвате истории срещу себе си, Ромен Гари?“. Но не става дума само за мен. Става дума за нашето „аз“, на всички ни. За нашето бедно малко кралство Аз, тъй смешно с тронната си зала и здравата си крепост. Сигурно ще отговоря на това по-дълго някой път[2].

Мисълта господин Заремба да ми бъде пастрок, предизвикваше у мен различни вълнения. Имаше мигове, в които любовта без минутка отдих, на която бях обект, ми идваше повече, отколкото можех да понеса. Да виждам постоянно себе си в един страстен и възторжен поглед като единствен, несравним, надарен с всички качества и орисан на триумфален път, само подсилваше моите фрустрации и вече твърде ясното и болезнено съзнание за пропастта между този величествен образ и моята жалка действителност. Не че мислех как да се измъкна от отговорностите, които ми налагаха в моето „ставане“ предаността и жертвите, с които бях обграден. Бях непоколебим да осъществя всичко, което майка ми очакваше от мен, и я обичах твърде много, за да обръщам внимание на наивността и непомерността на тези мечти. Беше ми много трудно да споделям този фанатизъм и люлян от обещания и разкази за бъдещото ми величие, още от детинство, се губех, и вече не знаех кое е нейната мечта и кое съм аз. И най-вече не издържах повече да трепери така над мен. Ако господин Заремба успееше да отклони към себе си малко от този любовен заряд, който ме премазваше, най-сетне щях да започна да дишам по-леко.

Скоро забелязах как майка ми започва да усеща, че се мъти нещо. Беше започнала да се отнася към поляка студено и почти враждебно. Беше навлязла в петдесет и третата си година и макар че съвсем белите й коси и следите от похабяване, с които тежките битки, които тази сама жена бе водила, за да оцелее в три държави, бяха белязали чертите й много повече, отколкото възрастта, нейната женственост все още излъчваше определена топлота и веселие, които можеха да накарат един мъж да мечтае. Но бързо разбрах, че моят стеснителен и изтънчен приятел не е увлечен по майка ми, както мъж се влюбва в жена. Под външността на богат собственик в разцвета на силите си, господин Заремба криеше едно сираче, което никога не бе получило своя дял ласки и обич и което бе обхванато от надежда и вероятно от желание при вида на майчината обич, която гореше с такъв плам пред очите му. Явно бе решил, че има място за двама.

Често, когато майка ми изпаднеше в онова, което наричах пориви на „експресионизъм“, и ме притиснеше в обятията си или идваше да ми донесе чай, сладкиши и плодове в пет следобед в градинката пред хотела, зървах по дългото кокалесто лице на господин Заремба сянка от тъга и дори от раздразнение. Искаше му се и той да бъде приютен. Седеше в тръстиково кресло с елегантно кръстосани крака, с бастуна с топка от слонова кост върху коленете; поглаждаше мустак и ни гледаше мрачно, като изгнаник, който наблюдава прага на забранено за него царство. Трябва да призная, че все още бях младок и не знаех нищо за онова, което чака и мен в края на пътя, та изпитвах известно задоволство от неговото раздразнение. Но без да подозира, той бе открил в мен не съперник, а верен съюзник. Ако един ден щях да спечеля нашивки в дипломацията, сега беше моментът да го докажа. И тъй, гледах да не го насърчавам.

Понякога той се покашляше с докачен вид, когато майка ми принасяше пред мен своите дарове, но не казваше дума и никога не си позволи ни най-малка забележка от рода: „Нина, прекалено глезите сина си и му отреждате доста трудно бъдеще в отношенията му с жените. Какво ще прави той по-нататък? На какво невъзможно търсене на обич го обричате?“. Не, господин Заремба никога не си позволи подобно вмешателство, просто седеше там в тропическия си костюм, леко натъжен; понякога въздъхваше и отместваше кисел поглед от нашите крайности. Убеден съм, че майка ми напълно си даваше сметка за леката му завист, дори само заради това, че прекаляваше с проявите на нежност, когато стеснителният й обожател беше там. Дори май й се нравеше, първо, защото неосъществената актриса у нея обичаше да има публика, а и защото нашият „изгнаник“ подчертаваше със своето поведение нашето съзаклятничество и в очите на всички бе доказателство за здравината и съвършената сигурност на нашето непристъпно царство. А след това, един ден, когато подносът в пет часа беше поставен пред мен върху градинската маса, господин Заремба си позволи жест, който, дошъл от толкова стеснителен и резервиран човек, се равняваше на проява на нечувана дързост и на безмълвно, но красноречиво признание за неговите чувства. Той стана от креслото си, седна на моята маса без покана, протегна ръка, взе от кошницата една от моите ябълки и започна да я хрупа решително, като гледаше майка ми в очите с предизвикателен вид. Застинах с отворена уста. Никога не бихме повярвали, че господин Заремба е способен на подобна дързост. Разменихме си възмутени погледи, а след това се вгледахме тъй студено в художника, че горкият човек, след няколко усилия да сдъвче ябълката, остави плода на подноса, стана и си тръгна с наведена глава и превити рамене.

Скоро след това господин Заремба направи по-директен опит.

Седях в стаята си на партерния етаж на хотела пред отворения прозорец, зает да оглаждам последната глава от романа, над който работех. Беше великолепна последна глава и до днес все още съжалявам, че така и не успях да напиша онези, които трябваше да я предшестват. По онова време в актива ми вече имаше двайсетина последни глави.

Майка ми пиеше чай в градината. Прав до нея, леко наклонен, вече с ръка на облегалката на стола, господин Заремба очакваше покана да седне, която така и не идваше. Тъй като имаше една тема на разговор, която никога не оставяше майка ми безразлична, той никак не се затрудни да събуди нейното внимание.

— Нина, отдавна вече искам да поговоря с вас за нещо. Става дума за сина ви.

Тя винаги пиеше чая си твърде горещ и имаше странния навик щом си опареше устните, да духа в чашата, за да го разхлади.

— Слушам ви.

— Никога не е добре — бих казал дори, че е опасно — да си единствен син. Така човек свиква да се смята за център на света и на любов, която не се дели с никого, и това по-късно ви обрича на доста разочарования.

Майка ми смачка голоаза.

— Нямам никакво намерение да осиновявам друго дете — отвърна сухо тя.

— За нищо такова не съм и помислял, моля ви се! — промърмори господин Заремба, който не спираше да гледа стола.

— Седнете.

Художникът се поклони, за да й благодари, и седна.

— Онова, което исках да кажа само е, че за Ромен е важно да се почувства по-малко… единствен. За него не е добре да е единствен мъж във вашия живот. Подобно изключително място в любовта може да го направи ужасно взискателен в отношенията му с жените.

Майка ми побутна чашата с чай и взе още една голоаз. Господин Заремба побърза да й поднесе огънче.

— Накъде по-точно биете, panie Janie? Вие, поляците, имате навика да обикаляте около темата и да правите арабески, което ви прави добри във валса, но и на моменти твърде оплетени.

— Бих искал само да кажа, че ако до вас има друг мъж, това може само да е от полза за Ромен. При условие, разбира се, че става дума за човек, който проявява разбиране и не се показва твърде взискателен.

Тя го наблюдаваше много внимателно с едно притворено око зад дима от цигарата, с изражение, което бих определил като присмехулно благоразположение.

— Разберете ме добре — продължи господин Заремба, като гледаше към краката си — не би ми дошло на ум да определя обичта на една майка като „прекомерна“. Аз лично не съм познал такава обич и постоянно оценявам какво съм изпуснал. Аз съм сирак, както знаете.

— Вие вероятно сте най-старият сирак, когото съм срещала — рече майка ми.

— Възрастта няма нищо общо, Нина. Сърцето никога не остарява, а празнотата и липсата, които са го белязали, си остават и само растат с времето. Разбира се, осъзнавам възрастта си, но човешките отношения в зряла възраст могат да разцъфнат по начин… Как да го кажа? Тихо и светло. И ако можете да поделите с друг нежността, която изпитвате към сина си, позволявам си да кажа, че Ромен би се превърнал в мъж, който повече разчита на себе си. Това вероятно ще му спести и цял живот да бъде измъчван от властната потребност от иманентно и ако мога да се изразя така, всемогъщо женско присъствие… Ако мога да ви помогна и с това да помогна и на сина ви…

Той запъна и млъкна, свит под съкрушителния поглед. Майка ми вдиша с леко свистене голяма глътка въздух през носа, като руските селяни, които така изразяват своето задоволство. Седеше много изправена с поставени на бедрата длани. След това стана.

— Напълно сте си изгубили разсъдъка, бедни ми приятелю — каза тя и за мен, който познавах всичките възможности на речника й в моменти на разпаленост, в този избор на думи имаше знак за сдържаност, която не зачеркваше изцяло надеждата. След това стана и се отдалечи с вдигната глава и изключително достойнство.

Внезапно изпълненият със съжаление поглед на господин Заремба срещна моя. Не беше забелязал присъствието ми зад прозореца и още повече се сконфузи, сякаш го бях хванал да ми краде топчетата. Бях напълно готов да го успокоя. Най-добрият начин беше да му покажа, че вече се отнасям към него като към пастрок. Освен това трябваше да разбера дали той щеше да се окаже на висота и дали беше готов да се изправи пред задълженията си към нас.

Станах и се надвесих през прозореца.

— Можете ли да ми заемете петдесет франка, panie Janie? — попитах аз.

Ръката на господин Заремба веднага се пресегна към портфейла. Модата на психологическите тестове, на които днес подлагат кандидатите за определено място, не беше позната по онова време, следователно спокойно мога да кажа, че поне в това отношение съм бил предвестник.

След фронталното нападение на нашето кралство, моят приятел се примири с очевидното — за него най-добрият начин да ухажва майка ми беше да спечели моето благоразположение.

Ето така получих великолепен портфейл от крокодилска кожа, с дискретно пъхнати петнайсет долара вътре, последван от един „Кодак“, след това ръчен часовник, подаръци, които приемах като залог, защото когато става дума за бъдещето на едно семейство, човек никога не подхожда достатъчно предпазливо. Господин Заремба го разбираше прекрасно. Тъй че скоро се оказах притежател на писалка „Waterman“ и скромната ми библиотека навлезе в епоха на лудо благоденствие. Постоянно имах на разположение билети за кино и театър и сам се изненадах, когато описах на приятелчетата от „Голямото синьо“ наскоро придобитото ни имение във Флорида.

Скоро господин Заремба реши, че достатъчно дълго ме е успокоявал, и така се стигна до деня, в който той ми отправи своята молба.

Пазех леглото с лек грип, когато нашият кандидат почука на вратата в четири и половина, и така изпревари майка ми, като донесе ритуалния поднос с плодове, чай, мед и любимите ми сладки. Бях облечен с неговата пижама и с красивата му домашна роба от дамаска. Той остави подноса на леглото, сипа ми чай, попита за температурата ми, взе един стол и седна, дълъг силует в сив туид, с кърпичка в ръка. Попи челото си с кърпичката. Съчувствах на неговото нервно състояние. Едно предложение за брак винаги е труден миг. Внезапно си припомних с лека тревога, че родителите му бяха починали от туберкулоза. Може би трябваше да му поискам удостоверение за добро здравословно състояние.

— Скъпи ми Ромен — започна той, не без известна тържественост, — вие, разбира се, познавате чувствата ми към вас.

Взех си чепка грозде.

— Ние сме с дълбоки приятелски чувства към вас, господин Заремба.

Чаках с разтуптяно сърце, като се опитвах да изглеждам равнодушен. Майка ми нямаше вече да трябва по сто пъти да слиза и да качва проклетите стълби, които водеха от залата на ресторанта до кухните. И щеше да може всяка година да прекарва по един месец във Венеция, която толкова обичаше. Вместо всяка сутрин в шест да тича до пазара „Бюфа“, щеше да минава по „Разходката на англичаните“ във файтон и да оглежда отвисоко всички, които й бяха „липсвали“. А аз щях най-сетне да мога да замина да завоювам света и да се върна покрит със слава, навреме, за да се озари най-сетне животът й със смисъл и за да бъде въздадена справедливост. Виждах и лицата на другарчетата си от плажа, когато щяха да ме видят на руля на моята яхта със сини платна — изрично държах на този цвят. По това време се интересувах от една малка перуанка, Лусия, а моят съперник не беше кой да е, а Рекс Инграм, прочутият режисьор, който бе открил Рудолф Валентино. Перуанката беше на четиринайсет, Рекс Инграм на близо петдесет, а аз на малко над седемнайсет; тъй че се налагаше платната да са сини.

Също така чудесно си представях себе си и във Флорида — голяма бяла къща, топло море, непокътнати плажове — това е то животът, нали така. Там щяхме да идем за медения ни месец.

Господин Заремба си попиваше челото. На пръста му виждах едрия пръстен с изсечена емблемата на нашия стар род — гербът на рода Заремба. Сигурно щеше да ми даде името си. Щях да имам не само по-малък брат, но и предци.

— Не съм вече млад, panie Romanie. Трябва да призная, че искам повече, отколкото мога да предложа. Но ви обещавам, че ще се грижа за майка ви с всички свои средства, което ще ви позволи да се отдадете изцяло на литературното си призвание. Един писател трябва преди всичко да има душевен покой, за да може да даде най-доброто от себе си. Аз ще се погрижа за това.

— Убеден съм, че бихме могли да бъдем много щастливи заедно, panie Janie.

Започвах леко да нервнича. Трябваше само ясно да ни отправи предложението си за брак, вместо да стои там и да си бърше челото.

— Та какво казвахте? — подхвърлих.

Беше странно. Очаквах този миг от месеци, а сега, когато човекът щеше да ми поиска ръката на майка ми, сърцето ми се свиваше.

— Бих желал Нина да ме приеме за съпруг — рече господин Заремба с безцветен глас, сякаш се канеше да направи онова, което в цирка наричат „салтомортале“. — Мислите ли, че имам шанс?

Смръщих вежди.

— Нямам представа. Вече получихме няколко предложения.

Дадох си сметка, че малко се изсилвам, но сякаш жегнат, господин Заремба се изправи чевръсто.

— От кого? — прогърмя той.

— Не ми се струва подходящо да цитирам имена.

Господин Заремба възвърна, не без известно усилие, контрола над себе си.

— Разбира се, извинете ме. Бих искал да знам поне дали имам вашите предпочитания. Като се има предвид обожанието на майка ви към вас, знам каква роля ще изиграете за нейното решение.

Погледнах го приятелски.

— Изпитваме силна симпатия към вас, panie Janie, но вие със сигурност разбирате, че това е много важно решение. Не бива да ни припирате. Ще помислим.

— Ще й кажете ли една дума в моя подкрепа?

— Като му дойде времето, да… Или поне така мисля. Дайте ни време да помислим за това. Бракът е сериозна работа. На колко години сте по-точно?

— На петдесет и пет, уви…

— Нямам още осемнайсет — отвърнах. — Не мога да тласна внезапно живота си в тъй неочаквана посока, без да знам къде точно отивам. Не можете да искате от мен да взема подобно решение ей така, на бърза ръка.

— Съвсем ясно си давам сметка за това — каза господин Заремба. — Исках само да знам дали, априори, намеренията ми се радват на вашата симпатия. Ако досега никога не съм се женил, то е именно защото не съм мъж, който се измъква от отговорностите, които налага едно семейство. Тъй че трябваше да съм сигурен в себе си. Не мисля, че ще съжалявате за избора си.

— Обещавам ви само да си помисля.

Господин Заремба се надигна, видимо облекчен.

— Майка ви е изключителна жена — рече той. — Никога досега не съм виждал подобна отдаденост. Надявам се да намерите думи, за да я убедите. Чакам вашия отговор.

Реших да подхвана темата, щом майка ми се върне. Тя винаги се връщаше от пазар в прекрасно настроение, след като два часа бе царувала над сергиите и упражнявала своята власт над търговците. Облякох се грижливо, подстригах се, сложих си много красива вратовръзка в морско синьо, бродирана със сребърни мускетари, която художникът ми бе подарил, купих букет червени рози — „кадифена зора“ — и към десет и половина на другия ден чаках във вестибюла, обхванат от нервност, която единствен господин Заремба, който си гризеше ноктите горе, в стаята си на седмия етаж, беше в състояние да разбере. Знаех прекрасно, че нашият кандидат с увисналите мустаци търси по-скоро майка, отколкото съпруга, но беше много мил човек, който щеше да се отнася към нея с повече почтителност, отколкото животът й бе засвидетелствал досега. Разбира се, можеше да имаме съмнения в неговия талант на художник, но в крайна сметка и единственият истински творец в семейството щеше да е предостатъчен.

Майка ми ме откри в салона, несръчно въоръжен с букета цветя, който държах под мишница. Протегнах й го мълчаливо — гърлото ми се беше свило. Тя зарови лице в розите, а след това ме погледна с укор.

— Не биваше!

— Имам да ти казвам нещо.

Направих й знак да седне. Тя се настани на малкото, леко охлузено диванче в антрето.

— Чуй ме — рекох аз.

Но не беше лесно да открия думите.

— Аз… Ъъъ… Той е много свестен човек — изпелтечих.

Това беше достатъчно. Тя разбра на мига. Грабна букета и го запрати през вестибюла с широко, презрително и категорично движение. Той се блъсна в една ваза, която пък, с обострено чувство за драма, се разби на пода на сол. Лина, италианската камериерка, влезе забързано, но щом видя изражението на майка ми, също тъй бързо излезе.

— Ама, какво толкова! — изкрещях. — Той притежава прекрасно имение във Флорида!

Плачеше. Опитах се да остана спокоен, но както винаги ставаше между нас, нейното вълнение обхващаше и мен и се изливаше обратно към нея, като се покачваше по малко при всяка смяна на посоката, според най-добрите традиции на любовните сцени. Исках да й извикам, че това е последният й шанс, че има нужда от мъж до себе си, че аз не мога да бъда този мъж, защото рано или късно ще замина и ще я оставя сама. Исках да й кажа също, че няма нещо, което моята обич да не може да извърши за нея, освен едно, освен да се откажа от живота си на мъж и правото си да разполагам с него както намеря за добре. Но колкото повече вълнението и противоречивите мисли се блъскаха в главата ми, толкова повече ми се струваше, че в известен смисъл се опитвам да се отърва от нея, от обсебващата й обич, от душащата ме тежест на нейната нежност. Имах хиляди пъти право да се бунтувам и да се боря за своята независимост, но вече не бях съвсем наясно къде свършва законната самоотбрана и къде започва жестокостта.

— Чуй, мамо, засега не съм в състояние да ти помогна. А той може.

— Нямам никакво намерение да си осиновявам петдесетгодишен син!

— Той е много изтънчен господин — крещях аз. — Има прекрасни обноски. И се облича в Лондон! Той…

И тук направих последната си и фатална грешка. Никога няма да разбера как можах, дори и седемнайсетгодишен, да проявя чак такова невежество по отношение на жените.

— Той те почита и винаги ще те почита и ще се държи с теб като с грандама…

Очите й се изпълниха със сълзи. Тя се усмихна и стана.

— Благодаря ти — каза тя. — Знам, че съм стара. Знам, че в живота ми има неща, които са си отишли завинаги. Само че, Ромушка, случвало ми се е веднъж, само веднъж, да обичам страстно един мъж. Отдавна беше, но още го обичам. Никога не ме е почитал и не се е държал с мен като с грандама. Но беше мъж, а не момченце. А аз съм жена, поостаряла, разбира се, но помня. Колкото до този слаб художник… имам си един син и той ми стига. Отказвам да си осиновя втори. Да върви к черту… да върви по дяволите!

Дълго, дълго стояхме безмълвни. Тя ме гледаше и се усмихваше. Знаеше какво става в моята глава. Знаеше, че мечтая да се измъкна.

Но за мен нямаше измъкване. Останах пленник на спомена. За едно неоткриваемо женско присъствие…

 

 

Оставаше ми само да съобщя на нашия обожател за отказа. Не беше лесно. Ако е мъчително да съобщиш на един мъж, че една жена не го иска, още по-болезнено е да съобщиш на малко момче, че е изгубило последния шанс да си намери майка. Прекарах цял час в стаята си, седнал на леглото и мрачно загледан в стената.

Винаги съм изпитвал непреодолимо отвращение от това да причинявам болка на друг човек, което вероятно у мен е признак на слабост и на безхарактерност. Знаех, че докато стоя тук, терзая се и търся начин да съобщя някак по-безболезнено злокобната новина на моя приятел, той чака с тревога в своята стая. В крайна сметка открих решение, което ми се стори достатъчно деликатно и красноречиво. Отворих гардероба си. Взех домашната роба и бродираната с мускетари вратовръзка, „Кодака“, пижамата и другите „гаранции“, които бях получил от бъдещия си баща осиновител. Махнах часовника от ръката си. След това взех асансьора. Почуках и бях поканен да вляза. Господин Заремба чакаше в едно кресло. Лицето му беше станало жълтеникаво и ми се стори внезапно остарял. Не зададе никакъв въпрос. Само се вглеждаше с болка в мен, докато поставях на леглото една по една всяка вещ. След това помълчахме и се разделихме, без да сме произнесли нито дума.

Той хвана влака за Вентимила много рано сутринта, без да ми каже довиждане. Остави след себе си, грижливо подредени на леглото, всички подаръци, които му бях върнал, а на най-видно място вратовръзката с мускетарите. Все още е някъде вкъщи, но никога не я нося. Живеещият в мен Д’Артанян си е изживял времето.

Случва ми се да мисля за господин Заремба, когато се погледна в някое огледало. Струва ми се, че приличам на него, което леко ме дразни, защото какво сега! — с доста години съм по-млад от него по онова време, когато той вече беше застаряващ мъж.

Бележки

[1] Comme il faut — както трябва (фр.). — Б.пр.

[2] Вж. „Нощта ще бъде спокойна“. — Б.а.