Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава V

Епизодът с Мариет приключи доста неочаквано. Една сутрин тръгнах прилежно към училище с чанта под мишничка и се върнах на бегом при моята красавица, която пристигаше вкъщи към осем и половина. Майка ми бе тръгнала по нейните дела с куфарче в ръка, за да иде в Кан, където се надяваше да предложи „семейните накити“ на англичаните от хотел „Мартинес“. На пръв поглед нямаше от какво да се боим, но съдбата, каквато си е опърничава, беше организирала стачка на автобусите, и майка ми се върна. Едва отворила вратата на апартамента, чула писъци, и убедена, че умирам от апандиситна криза — кризата на апандисит непрестанно тлееше в ума й като последно смирено и лишено от блясък въплъщение на гръцката драма — се втурна да ме спасява. Тъкмо се бях успокоил и тънех в онова състояние на блаженство и почти пълна безучастност, което е един от нашите най-големи успехи тук, долу. На тринайсет и половина, имах чувството, че животът ми е пълна сполука, че съм осъществил съдбата си и наместен сред боговете, разглеждах сякаш някъде отстрани пръстите на краката си, единствен намек за земните места, по които някога бях бродил. Беше един от онези мигове на върховен философски покой, който жадната ми за откъсната възвишеност душа често ме подтикваше да търся през цялата ми изпълнена със съзерцателност младежка възраст; миг, в който всички песимистични и изпълнени с безнадеждност относно злата участ и недъга да бъдеш човек доктрини, се сгромолясват като нескопосни постройки, пред очебийната красота на битието, очебийно прекрасно, цялостно и лъчисто, мъдро и блажено. В еуфорията си приех внезапното нахлуване на майка ми като която и да било друга проява на вилнееща стихия — със снизхождение. Усмихнах се мило. Реакцията на Мариет бе малко по-различна. Тя изскочи от леглото с пронизителен писък. Последвалата сцена беше доста причудлива и я изгледах със смътен интерес от висотата на своя Олимп. Майка ми беше все още с бастуна в ръка и когато само с един поглед обхвана мащаба на злочестината, вдигна ръка и незабавно премина към действие. Бастунът се стовари върху лицето на учителя ми по математика с безпощадна точност. Мариет закрещя и се опита да предпази прелестната част на своята особа. Стаичката се изпълни със страшна врява и с дребната руска дума „курва“, кънтяща над цялата тази суматоха с цялата трагическа сила в гласа на майка ми.

Трябва да кажа, че майка ми притежаваше в най-висша степен дарбата да оскърбява; само с няколко добре подбрани думи изпълнената й с поетика и носталгия натура успяваше до съвършенство да пресъздаде атмосфера, сякаш взета от „На дъното“ на Горки или, по-скромно, от „Бурлаци на Волга“. Само една дреболия, и изисканата беловласа дама, вдъхваща такова доверие у купувачите на „семейните накити“, внезапно започваше да пресъздава пред вцепенената си публика цялата Свята Рус с пияните селяци, мужиците и фелдфебелите; тя безспорно имаше огромен талант за историческа възстановка с глас и жест и тези сцени изглеждаха сигурно доказателство, че в своята младост е била великата драматична актриса, която твърдеше, че е била.

Така и никога не успях да хвърля пълна яснота над последното. Разбира се, винаги съм знаел, че майка ми е била „драматична актриса“ — с каква нотка на гордост произнасяше тя тези думи цял живот! — и все още се виждам, пет-шестгодишен, до нея, сред снежната пустош, през която се носехме, накъдето ни завеят нейните театрални турнета, а шейни с унили звънчета ни отнасяха от някой леден завод, в който бе „представяла Чехов“ пред местните съветски труженици, или пък от казарма, където бе „изнасяла стихове“ пред войници и моряци на Революцията. Без усилие успявам да се озова и в малката й театрална ложа в Москва, седнал на земята и заигран с пъстрите парчета плат, които се опитвах да съчетая в хармония — първото ми усилие да се изразя чрез изкуство. Помня дори заглавието на пиесата, в която играеше по онова време: „Кучето на градинаря“. Първите ми детски спомени са един театрален декор, сладка миризма на дърво и боя, празна сцена, където се промъквам боязливо през лъжлива гора, и се вцепенявам от ужас, когато откривам пред себе си огромна, зейнала в тъмното зала; още виждам гримираните, странно бежови лица, с очертани с черно и бяло очи, които се надвесват над мен и ми се усмихват, причудливо облечени мъже и жени, които ме държат на коленете си, докато майка ми е на сцената; още помня един съветски моряк, който ме вдига и ме намества на раменете си, за да мога да видя как майка ми играе героинята Роза в „Рухването на надеждата“. Помня дори театралното й име и това са първите руски думи, които се научих да чета сам, а те бяха изписани на вратата на ложата й: Нина Борисовская. И тъй, изглежда наистина е имала утвърдено положение в малкия руски театрален свят около 1919–1920 година. Ала Иван Мосжухин, големият киноактьор, който се бе запознал с майка ми по времето на нейните първи стъпки в изкуството, винаги бе доста уклончив по този въпрос. Вперваше в мен бледите си очи под вежди на Калиостро на терасата на „Гранд Бльо“, където ме привикваше от време на време, когато снимаше филм в Ница, за да „видел какво става с мен“, и казваше: „Майка ви е трябвало да учи в Академията; за жалост, събитията не й позволиха да развие своя талант. Пък и след вашето раждане, млади човече, нищо вече не я интересуваше истински, освен сина й“. Знаех също, че е дъщеря на евреин часовникар от руската степ, и по-точно от Курск, била много красива и напуснала семейството си на шестнайсет, омъжена, разведена, пак омъжена и пак разведена — а всичко останало за мен бе една буза, долепена до моята, един напевен глас, който шепнеше, говореше, пееше, смееше се — безгрижен смях, изумително весел, който дебна, чакам и оттогава все търся напразно наоколо; мирис на момина сълза, тъмна коса, струяща по лицето ми и прошепнати в ухото ми смайващи истории от страна, която един ден щеше да бъде моята. С Академия или без, тя вероятно имаше талант, тъй като, за да извика у мен представата за Франция, влагаше цялото изкуство на източните разказвачи и убедителност, от чиято сила още не съм се отърсил. И до днес ми се случва да очаквам Франция, тази интересна страна, за която толкова съм слушал, която не познавам и никога не ще позная — защото онази Франция, която майка ми описваше с такова вдъхновение и лиризъм още в най-ранното ми детство, накрая се превърна за мен в приказен мит, без никаква връзка с действителността, един вид поетически шедьовър, който никаква човешка дейност не може нито да накърни, ни да извади на бял свят. Познаваше езика ни забележително добре — вярно, със силен руски акцент, следи от който още пазя в говора си — никога не пожела да ми каже къде, защо, от кого и в какъв момент от живота си го е научила. „Бях в Ница и Париж“ — само толкова пожела да ми каже. В ледената си театрална ложа, в апартамента, който деляхме с още три семейства актьори и където една млада бавачка, Аниела, се грижеше за мен и по-късно, във вагоните за добитък, които ни откарваха на Запад с коремния тиф за компания, тя коленичеше пред мен, разтриваше вкочанените ми пръсти и продължаваше да ми говори за онази далечна страна, където наистина се случват най-красивите истории на света; там людете били свободни и равни, хората на изкуството били приемани и в най-добрите семейства; Виктор Юго бил Президент на Републиката; миризмата от гердана с камфор, който носех на врата, най-висш лек, както изглежда, срещу тифозни въшки, щипеше ноздрите ми; щял съм да бъда велик цигулар, велик актьор, велик поет; френският Габриеле Д’Анунцио, Нижински, Емил Зола; държаха ни в карантина в Лида, на полската граница; вървях през снега до железопътната линия и държах с едната ръка ръката на майка ми, а в другата стисках нощно гърне, с което отказвах да се разделя още от Москва и което ми бе станало другарче — много лесно се привързвам; бръснеха ми главата; легнала на сламеника, със зареян в далечината поглед, тя продължаваше да ми разказва за бляскавото ми бъдеще, борех се срещу съня и отварях широко очи, за да се опитам да зърна онова, което виждаше тя; рицарят Баяр; Дамата с камелиите; масло и захар имало във всеки магазин; Наполеон Бонапарт; Сара Бернар — и най-сетне заспивах с глава на рамото й и стиснал гърнето в прегръдка. По-късно, много по-късно, след петнайсет години общуване с френската действителност, в Ница, където се бяхме установили, с лице, вече цялото в бръчки, и съвсем побелели коси, остаряла, нека да произнесем тази дума, но нищо ненаучила и нищо непрозряла, тя продължаваше със същата доверчива усмивка да описва онази приказна страна, която бе донесла в своята бохча, а колкото до мен, отгледан в подобен въображаем музей на благородство и всевъзможни добродетели, но непритежаващ дарбата на майка ми да вижда навсякъде единствено цветовете на собственото си сърце, отначало само се оглеждах стреснато около себе си и търках очи, а след това, когато стигнах до възрастта на мъж, обявих на действителността отчаян омировски двубой, за да изправя кривиците на света и да го наместя да напасне с наивната мечта на жената, която тъй нежно обичах.

Да, майка ми имаше талант — а аз така и не успях да се отърся.

От друга страна, зловещият Агров, лихвар от булевард „Гамбета“, отвратителен одески далавераджия, безцветен, мазен, разплут, един ден, когато му отказахме десет процента месечна лихва върху сумата, която ни беше заел, за да купим „дял“ в едно такси „Рено“, ми каза: „Майка ти се прави на грандама, но когато се запознах с нея, пееше в едно музикално кафене за войници. Оттам идва и езикът й. Не се чувствам оскърбен. Подобна жена няма как да оскърби един почтен търговец“. Тъй като по онова време бях само на четиринайсет и не можех да се грижа за нуждите на майка ми, каквото бе моето най-скъпо желание, се утеших като му заших няколко плесника, първите, които раздавах в дългата си и бляскава кариера на раздавач на шамари, която скоро щеше да ми спечели известност в квартала. И наистина, от този ден нататък, майка ми, зашеметена от този мой подвиг, доби навика да идва да ми се оплаква всеки път, когато, с право или не, се чувстваше обидена, като неизменно завършваше не особено точната си версия за случката с: „Той си мисли, че няма кой да ме защити и че може да ме обижда безнаказано. Как се лъже само! Иди му зашлеви два!“. Знаех, че в девет от десет случаи обидата е въображаема, че майка ми навсякъде вижда обиди и че много често самата тя започва да обижда хората за няма нищо, заради опънатите си нерви. Но никога не съм се скатавал. Ужасявах се от подобни сцени и непрестанните й изблици ми бяха непоносими и противни, но правех каквото ми кажеше. Вече четиринайсет години майка ми живееше и водеше битки сама и нищо не можеше да я заплени повече от чувството, че някой я „закриля“, от чувството за мъжко присъствие до себе си. Тъй че хващах мъжеството си в ръце, сподавях срама и отивах при някой горък търговец на диаманти, касапин, продавач на цигари или антиквар, когото ми посочеше. И тогава засегнатото лице виждаше как в магазинчето му влиза едно разтреперано момче, изтъпанва се пред него със свити юмруци и му казва с глас, тръпнещ от възмущение — възмущение, което се отнасяше най-вече до лошия вкус, който синовната му привързаност го принуждаваше да прояви: „Господине, вие сте оскърбил майка ми, ето ви!“ След това зашлевявах нещастника. Така доста рано се сдобих с име на побойник в квартала около булевард „Гамбета“ и никой не подозираше какъв ужас изпитвах самият аз от тези сцени, как ги изстрадвах и колко унизен се чувствах. Веднъж или дваж, сигурен, че обвинението на майка ми е напълно неоснователно, се опитах да се противопоставя, но тогава възрастната дама сядаше пред мен, сякаш с внезапно омекнали крака пред подобна неблагодарност, очите й се изпълваха със сълзи, тя стоеше така и ме гледаше изумено, сякаш останала без капчица сили и кураж.

Тогава ставах мълчаливо и отивах да се бия. Никога не съм успявал да понеса гледката на създание, изпаднало в състояние, което не мога да опиша инак, освен като трезво неразбиране на собственото му положение. Никога не съм успявал да изтърпя гледка на изоставено същество, човек или животно, а майка ми притежаваше непоносимата дарба в своето държание да въплъщава изцяло и безмълвно и двете. Тъй че Агров едвам успя да каже нещо и получи плесник, на което отговори само: „Негодник. Но не ме изненадва от издънката на циркаджийка и авантюрист“. Ето така получих внезапно осветление на интересния си произход, което между другото никак не ме впечатли, тъй като не придавах ни най-малко значение на онова, което бих могъл да съм или да не съм за миг или временно, защото знаех, че съм орисан за шеметни висини, откъдето щях да затрупам майка ми с лаври вместо репарации. Защото винаги съм знаел, че нямам друга мисия, че загадъчната, но справедлива сила, която седи начело на човешките съдби, ме бе запратила в едното блюдо на везните, за да възстановя равновесието на един изпълнен със саможертва и себеотдаденост живот. Вярвах в някаква тайна, усмихната логика, стаена в най-здрачните кътчета на живота. Вярвах в почтеността на света. Не можех да видя разстроеното лице на майка ми, без да почувствам как в гърдите ми укрепва изключителната вяра в собствената ми предопределеност. През най-тежките часове на войната винаги се изправях срещу опасността с чувство на непобедимост. Нищо не можеше да ми се случи, защото бях нейният хепи енд. В системата на мерки и теглилки, която човекът отчаяно се мъчи да наложи на света, винаги съм виждал себе си като нейната победа.

Това убеждение не бе дошло само. Вероятно бе просто отражение на онази вяра, която още от неговото раждане майка ми бе вложила в човека, превърнал се в нейно единствено основание да живее и да храни надежда. Бях на осем, мисля, когато грандиозното виждане, което тя имаше за моето бъдеще, породи сцена, чийто комизъм и ужас завинаги са останали в паметта ми.