Ромен Гари
Обещанието на зората (35)

Глава XXXV

В Глазгоу ни посрещнаха звуците на гайдите на един шотландски полк, който мина в шествие пред нас в яркочервена парадна униформа. Майка ми много обичаше военни маршове, но ужасът от Мерс ел-Кабир все още ни държеше влага, та всички френски авиатори обръщаха гръб на маршируващата духова музика в парка, който ни служеше за лагер, и се прибраха по палатките, а почтените шотландци, здравата докачени и по-червени от когато и да било, продължиха с истинско британско упорство да огласяват пустите алеи с игривите си звуци. От петдесетимата летци, които бяхме там, само трима доживяха края на войната. През трудните месеци, които последваха, разпръснати из английското небе, френското небе, руското небе, африканското небе, те свалиха помежду си повече от сто и петдесет вражески самолета, преди да паднат на свой ред. Мушот, пет победи; Кастелен, девет победи; Марки, дванайсет победи; Леон, десет победи, Познански, пет победи, Далиго… за какво ли шепна имена, които днес не говорят никому нищо? И защо ли, щом те не са ме напускали истински нито за миг. Всичко, останало живо в мен, им принадлежи. Понякога ми се струва, че самият аз живея само от учтивост и че ако оставям все още сърцето си да бие, то е единствено, защото винаги съм обичал животните.

Малко след пристигането ми в Глазгоу майка ми ме възпря да извърша една непоправима глупост, белега и угризенията от която щях да влача цял живот. Помните при какви обстоятелства бях лишен от нашивката си на подофицер при завършването на въздушната школа в Авор. Раната от тази несправедливост още беше прясна в сърцето ми и болеше. А сега само от мен зависеше да я поправя. Трябваше само да си добавя нашивка на ръкавите, и готово. В крайна сметка, бях си я заслужил и ме бяха лишили от нея само заради няколко злонамерени мръсници. Защо пък да не си въздам справедливост?

Но, няма нужда да го казвам, майка ми се намеси на часа. Не че съм й искал мнението, никак даже. Дори направих всичко възможно да я държа в неведение относно моя дребен план, за да я прогоня далеч от мислите си. Напразно — тя мигом се озова тук, до мен, и с бастун в ръка ми дръпна едно доста язвително конско. Не така ме била възпитала и не това очаквала от мен. И извършел ли съм нещо такова, тя никога, ама никога нямало да ме пусне да припаря вкъщи. Умирала от срам и мъка. Опитах се да избягам с подвита опашка из улиците на Глазгоу, но тя вървеше навсякъде по петите ми, заканваше се с бастуна и ясно виждах лицето й, ту умоляващо и възмутено, ту белязано от онова изражение на недоумение, което така добре познавах. Все така носеше сивото палто, сиво-виолетовата шапка и перлената огърлица около шията. При жените шията остарява най-бързо.

Останах си сержант.

В „Олимпия Хол“ в Лондон, където се бяха събрали първите френски доброволци, девойките и дамите от доброто общество идваха да си поговорят с нас. Една от тях, прелестна блондинка във военна униформа, изигра с мен неизброими партии шах. Изглеждаше твърдо решена да повдигне духа на горкичките френски доброволци и прекарвахме цялото си време край шахматната дъска. Беше отлична шахматистка и всеки път ме биеше като стой, та гледай, а веднага след това ми предлагаше нова партия. След седемнайсет дни в морето, да прекарвам времето си в игра на шах с красиво момиче, докато умирам от желание да се бия, е едно от най-изнервящите занимания, които познавам. Накрая предпочетох да я отбягвам и гледах отдалеч как мери сили с един сержант от артилерията, който в крайна сметка стана също толкова тъжен и унил като мен. Тя стоеше там, руса и великолепна, и с леко садистичен вид местеше фигурите по дъската. Извратена жена. Никога не съм виждал друго момиче от добро семейство да прави повече за деморализирането на войската.

По онова време не говорех и думичка английски и контактите ми с местното население бяха трудни; за щастие, понякога успявах да ги накарам да ме разберат с жестове. Англичаните не жестикулират много, но човек все пак успява да им обясни сносно какво иска от тях. В това отношение незнанието на един език понякога опростява връзките, като свежда нещата до основното и спестява излишното задълбочаване в материята и усложненията.

В „Олимпия Хол“ се бях сприятелил с едно момче, което тук ще наричам Люсиен и което след няколко особено бурни дни и нощи веселба, внезапно си пусна един куршум в сърцето. За три дни и четири нощи беше успял да се влюби лудо в една бардама от „Уелингтън“, заведение, което момчетата от Кралските военновъздушни сили настървено посещаваха, тя да му изневери с друг клиент и да го налегне такава мъка, че смъртта да му се стори единствен възможен изход. Всъщност, голяма част от нас бяха изоставили Франция и семействата си при толкова невероятни обстоятелства и така набързо, че често нервната реакция се проявяваше чак след няколко седмици и понякога по най-неочакван начин. В такива случаи някои търсеха да се хванат за първия спасителен пояс наоколо, и в случая на моя приятел, тъй като поясът се беше спукал незабавно, или по-точно казано, беше преминал към следващия давещ се, Люсиен беше потънал като ютия под тежестта на насъбралата се безнадеждност. А аз се държах здраво за благонадежден спасителен пояс, от разстояние, наистина, но с чувството на съвършена сигурност — в края на краищата една майка е нещо, което ви изоставя в изключително редки случаи. Но по онова време ми се случваше да изпивам по бутилка уиски на нощ в едно от онези места, където разнасяхме своята угнетеност и нетърпение. Бяхме раздразнени, че толкова се бавят да ни дадат самолети и да ни изпратят в битка. Най-често бях с Линьон, Дьо Мезилис, Беген, Перие, Барброн, Рокер, Мелвил-Линч. Линьон загуби крак в Африка, продължи да лети с изкуствен крак и бе свален над Москито в Англия. Беген бе убит в Англия след осем победи на руския фронт. Дьо Мезилис остави ръката си до лакътя в Тибести, Кралските Военновъздушни сили му направиха изкуствена ръка и той беше убит над Спитфайър в Англия. Пижо беше свален над Либия — силно обгорен, извървял петдесет километра през пустинята, и паднал мъртъв, когато стигнал до нашите линии. Рокер бе уцелен до Фритаун и изяден от акулите пред погледа на жена си. Астие дьо Вият, Сен-Перьоз, Барброн, Перие, Ланже, Езано Великолепния — луда глава за чудо и приказ — и Мелвил-Линч, все още са живи. Понякога се виждаме. Но рядко: всичко, което имахме да си кажем, е убито.

Преотстъпиха ме на КВС за няколко нощни мисии над Уелингтън и Бленхайм, което позволи на „ВВС“ още през юли 1940-а да обяви най-сериозно, че „след като излетя от британските си бази, френската авиация бомбардира Германия“. Френската авиация бяхме един другар на име Морел и моя милост. Комюникето на „ВВС“ беше предизвикало у майка ми неизразим с думи възторг. Защото в нейните мисли никога не е имало и най-малко съмнение какво точно означава „излетялата от британските си бази френска авиация“. Бил съм аз. По-късно научих, че в продължение на дни разхождала между сергиите на пазара „Бюфа“ своето озарено лице и разнасяла благата вест: най-сетне съм бил взел нещата в свои ръце.

След това бях изпратен в Сент-Атан и точно по време на една отпуска в Лондон заедно с Люсиен, след като ми звънна в хотела, за да ми каже, че всичко върви много добре и че духът е приповдигнат, той внезапно сложил слушалката и отишъл да се гръмне. В момента много му се разгневих, но моят гняв никога не продължава дълго, и когато заедно с двама ефрейтори бях натоварен да изпратя ковчега до малкото военно гробище в П., вече не мислех за това.

Бомбардировките в Рединг бяха разрушили железопътната линия и се наложи да чакаме няколко часа. Оставих сандъка на гардероб и надлежно снабдени с разписка, отидохме да се поразходим из града. Рединг не беше особено забавен град и за да се преборим с потискащата атмосфера, се наложи да пийнем повечко, отколкото се полагаше, та когато се върнахме на гарата, не бяхме в състояние да носим сандъка. Извиках двама носачи, връчих им разписката и им поръчах да го пренесат в товарния вагон. Когато пристигнахме, цареше пълно затъмнение и имахме само три минути, за да приберем приятеля си, хукнахме към товарния вагон и успяхме да издърпаме сандъка, когато влакът вече потегляше. След още един час път с камион най-сетне успяхме да стигнем с товара си до охраната на гробището и го оставихме там за през нощта, заедно със знамето, което трябваше да послужи при церемонията. На другата сутрин, когато пристигнахме при постовия, открихме един слисан и облещен английски подофицер. Докато намествал трибагреника върху сандъка, се усетил, че по него се мъдрят черните букви от рекламния надпис на една много известна бира: „Гинес е добра за теб“. Дали притеснените от бомбардировката носачи или самите ние в затъмнението, но едно беше сигурно: някой някъде беше объркал сандъка. Естествено, бяхме много притеснени, още повече че военният свещеник вече чакаше, както и шестима войници, наредени до гроба за почетния залп. В крайна сметка, загрижени най-вече да не си навлечем обвинения в лекомислие, каквито британските ни съюзници охотно изказваха по отношение на свободните французи, решихме, че е твърде късно да отстъпваме и че в момента е заложен престижът на униформата. Втренчих се в очите на английския сержант, той кратко кимна с глава, за да покаже, че отлично разбира, и след като придърпа набързо знамето върху сандъка, го пренесохме на рамене до гробището и започнахме да го спускаме в земята. Военният свещеник произнесе няколко думи, ние застанахме мирно и поздравихме, залпът бе изстрелян в синьото небе, и ме обхвана такъв бяс към този отстъпник, който се беше изсулил пред врага и беше пренебрегнал побратимството ни и тежкото ни съратничество, че юмруците ми сами се стегнаха и ругатня се надигна към устните ми, а гърлото ми се сви.

Никога не разбрахме какво е станало с другия сандък, правилния. Понякога в ума ми нахлуват какви ли не любопитни хипотези.