Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Бях вече почти на девет, когато се влюбих за първи път. Целият бях погълнат от мощна, всеобхватна страст, която напълно ми отрови и за малко да ми струва живота.

Беше на осем и се казваше Валентина. Бих могъл да я описвам дълго и докато ми секне дъхът, а ако имах глас, нямаше да спирам да възпявам нейната красота и кротост. Беше тъмнокоса със светли очи, възхитително оформена, облечена в бяла рокля, и държеше топка в ръка. Видях как се появява пред мен в склада за дърва, там, където започваше копривата, покриваща земята до зида на съседната овощна градина. Не мога да опиша вълнението, което ме облада: знам само, че краката ми омекнаха и сърцето ми така се разподскача, че погледът ми се замъгли. Твърдо решен да я прелъстя на мига и завинаги, тъй че никога в живота й да няма място за друг мъж, направих, каквото ми бе казала майка ми, и небрежно облегнат на цепениците, вдигнах очи към небето, за да я пленя. Но Валентина не беше жена, която се оставя да я смаят. Стоях си там с вдигнати към слънцето очи, докато по лицето ми рукнаха сълзи, но жестокото момиче през цялото това време продължи да си играе с топката, без да изглежда ни най-малко заинтригувана. Очите ми изхвръкнаха, всичко около мен стана огън и жупел, а Валентина не ми хвърли дори един поглед. Напълно изтерзан от нейното безразличие, когато толкова красиви дами в салоните на майка ми прилежно бяха изпадали във възторг пред сините ми очи, полуослепял и изгърмял, така да се каже, наведнъж всичките си патрони, изтрих сълзи, обявих безусловна капитулация и й подадох трите зелени ябълки, които току-що бях свил от овощната градина. Тя ги прие и заяви сякаш между другото:

— А заради мен Янек изяде цялата си колекция от пощенски марки.

И така започна моето мъченичество. През следващите дни изядох заради Валентина няколко шепи земни червеи, множество пеперуди, кило череши с костилките, една мишка и за завършек мога да кажа, че само на девет, доста по-ранна възраст от тази на Казанова, се наредих сред най-великите любовници на всички времена, като извърших любовен подвиг, който, доколкото знам, никой досега не е постигал. Заради своята любима изядох един гумен шушон.

Тук трябва да отворя скоба.

Знам, че щом стане дума за любовните им подвизи, мъжете са твърде склонни към самохвалство. Като ги слуша човек, любовните им геройства уж не знаят граници, а пък не ви дават никакви подробности за тях.

Тъй че никого не карам да ми вярва, когато твърдя, че за възлюбената си съм изял още: едно японско ветрило, десет метра памучна връв, килограм костилки от череши — Валентина сдъвкваше, така да се каже, моята работа, като изяждаше месестата част и ми подаваше костилките — и три червени рибки, които бяхме хванали в аквариума на учителя й по музика.

Господ знае какво са ме карали да преглъщам жените в живота ми, но никога повече не съм познавал толкова ненаситна природа. Беше Месалина с добавка от Теодора Византийска. След подобно преживяване, може да се каже, че съм научил всичко за любовта. Бях се образовал. Оттогава нататък само продължавах по траекторията.

Прелестната ми Месалина беше само на осем, но физическите й изисквания надхвърляха всичко, което ми бе дадено да позная в живота. Тичаше пред мен в двора и ми сочеше с пръст ту купчина листа, ту пясък или стара тапа и аз изпълнявах, без да мрънкам. Че и бях ужасно щастлив, задето съм бил в услуга. В даден момент започна да бере букет от маргаритки, а аз със страх наблюдавах как той расте в ръцете й — но изядох и маргаритките под бдителния й поглед — тя вече знаеше, че в тия игри мъжете все гледат да кръшнат — в който напразно търсех да зърна възхищение. Без сянка от признание или признателност, тя отново припна нанякъде, за да се върне след малко с няколко охлюва, които ми протегна в шепа. Смирено изядох и охлювите с черупката и всичко.

В онази епоха не учеха децата на нищо, свързано с тайната на половете, и бях уверен, че именно така се прави любов. И вероятно бях прав.

Най-тъжното беше, че не успявах да я впечатля. Едвам бях довършил охлювите, и тя ми заяви:

— Йозек изяде заради мен десет паяка и спря само защото мама ни извика на чай.

Потръпнах. Тя ме мамеше зад гърба ми с най-добрия ми приятел. Но и това преглътнах. Започвах да свиквам.

— Може ли да те целуна?

— Да. Обаче недей да ми мокриш бузата, че не обичам.

Целунах я, като се опитах да не й мокря бузата. Бяхме коленичили зад копривата и я целувах пак и пак. А тя разсеяно въртеше обръча около пръста си. Историята на моя живот.

— Колко пъти станаха?

— Осемдесет и седем. Може ли да продължа до хиляда?

— Колко е хиляда?

— Не знам. Може ли да те целуна и по рамото?

— Да.

Целунах я и по рамото. Но не беше това. Усещах, че трябва да има още нещо, което ми убягва, нещо много по-важно. Сърцето ми бумтеше много силно и я целунах по носа и по косите, и по врата, а нещо ми липсваше все по-силно и по-силно, усещах, че не е достатъчно, че трябва да стигна по-далеч, много по-далеч, и накрая, обезумял от любов и във връхната точка на еротичното си изстъпление, седнах на тревата и събух един от гумените си шушони.

— Ще го изям заради теб, ако искаш.

Дали била искала! Ха! Ама разбира се, че искаше, що за въпрос! Беше истинска малка жена.

Остави обръча на земята и си седна на петите. Стори ми се, че в очите й виждам искра на признание. Не ми трябваше повече. Извадих джобното ножче и задялках гумата.

— Суров ли ще го ядеш?

— Да.

Погълнах едно парче, след това второ. Под най-сетне възхитения й поглед, усетих как се превръщам в истински мъж. И бях прав. Бях завършил своето чиракуване. Задялках гумата още по-дълбоко, като леко подсвирквах между хапките, и продължих така известно време, докато по челото ми изби студена пот. Продължих дори малко след това, като стисках зъби, борех се с гаденето и събирах всичките си сили, за да остана в играта, както ми се налагаше да го да правя толкова пъти по-късно в този мой занаят на мъж.

Разболях се сериозно, закараха ме в болницата, а докато ме качваха с носилката в линейката, майка ми ридаеше, Аниела ругаеше, а момичетата от работилницата цивреха. Бях горд със себе си.

Детската ми любов ме вдъхнови двайсет години по-късно за първия ми роман „Европейско възпитание“, а също и за някои пасажи от „Големия дрешник“.

Дълго време в своите странствания разнасях и един детски шушон, накълцан с джобно ножче. Станах на двайсет и пет, после на трийсет, на четирийсет, а шушонът все беше тук, на една ръка разстояние. Винаги бях готов да седна на масата и за пореден път да дам най-доброто от себе си. Не се наложи. В крайна сметка изоставих шушона някъде зад себе си. Веднъж се живее.

Връзката ми с Валентина продължи почти година. Тя ме промени изцяло. Непрестанно се налагаше да се боря със съперници, да утвърждавам и илюстрирам своето превъзходство, да ритам по кокалчетата, да крада от магазини, да се бия и да се защитавам на всякакви терени. Най-голямото ми изтезание беше някакво момче, чието име не помня, но което можеше да жонглира с пет ябълки — и имаше мигове, в които, седнал на някой камък с отпусната глава, след цели часове неуспешни опити и с разпилени около мен ябълки, усещах, че животът наистина не си струва да бъде живян. Въпреки това упорствах и до ден-днешен мога да жонглирам с три ябълки, и често на моя хълм в Биг Сур, обърнат към океана и безкрая на морето, изнасям крак напред и изпълнявам този подвиг, за да покажа, че съм някой.

През зимата, когато се спускахме с шейни от върха на хълмчетата, си разместих рамото, понеже скочих от петметрова височина в снега под погледа на Валентина, просто защото не можех да се спусна по хълма прав на шейната, както правеше онзи негодник Ян. Тоя Ян, колко го мразех и колко го мразя все още!, така и никога не разбрах какво точно имаше между него и Валентина, и дори днес предпочитам да не мисля за това, но той бе почти година по-голям от мен и наближаваше десет, имаше по-голям опит с жените и всичко, което аз можех да правя, той го правеше по-добре от мен. Имаше обесническия вид на уличен котарак, беше невероятно ловък и можеше с плюнка да уцели мишена на пет метра.

Умееше да свири с уста по особено впечатляващ начин, като слагаше два пръста в устата, номер, който и до днес не съм научил и който оттогава насам съм виждал изпълнен с такава пронизителна мощ само от моя приятел посланик Жаим де Кастро и от графиня Нели де Вогюе. На Валентина дължа осъзнаването, че обичта на майка ми и нежността, с която бях обграден вкъщи, нямат нищо общо с онова, което ме чака навън, а също и че никога нищо не е окончателно придобито, спечелено, подсигурено и запазено. Ян, с вродено чувство за обидите, ме бе нарекъл „дребен заек“, и за да се отърва от този прякор, който намирах за много болезнен, макар никога да не съм можел да кажа защо, се наложи да множа доказателства за смелост и мъжество, и много скоро се превърнах в ужаса на кварталните търговци. Мога да кажа, без да се фукам, че съм счупил повече витрини, откраднал съм повече фурми и халва, и съм дръпнал повече камбанки по вратите от което и да било момче от двора, научих се също така да рискувам живота си с лекота, което ми бе много полезно по-късно, по време на войната, когато този жанр бе официално приет и насърчаван.

Помня особено добре така наречената „игра със смъртта“, която Ян и аз играехме под каменния корниз на един прозорец на четвъртия етаж на сградата, под погледа на заслепените ни другарчета.

Не ни интересуваше, че Валентина не е там — за нея беше този дуел и никой от нас не се съмняваше.

Играта беше съвсем проста и наистина си мисля, че в сравнение с нея прословутата „руска рулетка“ е кротко занимание за гимназисти.

Качвахме се на стълбищната площадка на последния етаж на сградата, отваряхме един прозорец към двора и сядахме колкото може по-близо до празното с увиснали навън крака. Прозорецът продължаваше навън с цинков перваз с ширина вероятно не повече от двайсет сантиметра. Играта се състоеше в това да бутнем партньора си с рязък удар в гърба, но изчислен така, че потърпевшият да се плъзне от прозореца върху парапета и да се озове на външния корниз с увиснали в празното крака.

Играхме на тази смъртоносна игра невероятен брой пъти.

Щом се случеше на двора някакъв спор да ни изправи един срещу друг или дори без видима причина, в пристъп на враждебност и без нито дума, си отправяхме предизвикателството с поглед и се качвахме на четвъртия етаж на сградата, за да „поиграем играта“.

Странно отчаяният и същевременно лоялен характер на този дуел произлизаше очевидно от това, че се оставяхте изцяло на милостта на най-големия си враг, защото един недобре изчислен или злонамерен удар, щеше да осъди партньора на сигурна смърт, четири етажа по-надолу.

Още помня ясно краката си, увиснали в празното, металния перваз и ръцете на моя съперник на гърба ми, готови да ме блъснат.

Днес Ян е важна клечка в полската комунистическа партия. Срещнах го преди десетина години в Париж, в един от салоните на Посолството на Полша по време на официален прием. Странно, колко малко се бе променило това момче. На трийсет и пет имаше същия мършав вид, беше също толкова слаб и имаше същата котешка походка и същите тесни и насмешливи очи с твърд поглед. Предвид това, че и двамата бяхме тук в качеството си на официални лица, представляващи всеки своята страна, бяхме възпитани и учтиви. Името на Валентина не беше произнесено. Пихме водка. Той спомена за борбата си в съпротивата, а аз казах няколко думи за битките си в авиацията. Пихме още по чаша.

— В Гестапо ме изтезаваха — рече ми той.

— Три пъти съм раняван — отвърнах.

Изгледахме се. След това по взаимен сговор оставихме чашите и се отправихме към стълбището. Качихме се на втория етаж и Ян ми отвори прозореца: в крайна сметка, бяхме в полското посолство и бях техен гост. Вече бях прекрачил прозореца, когато посланичката, прелестна дама, достойна за най-красивите любовни поеми на своята страна, внезапно излезе от един от салоните. Чевръсто си дръпнах крака и се поклоних любезно. Тя хвана и двама ни под ръка и ни съпроводи до бюфета.

Случва ми се да мисля с известно любопитство какво ли би казала световната преса, ако в разгара на студената война бяха открили на тротоара един висш полски чиновник или един френски дипломат, хвърлен от прозореца на посолството на Полша в Париж.