Ромен Гари
Обещанието на зората (13)

Глава XIII

Докато откъм двора преживявах по този начин своя пръв досег с изкуството, откъм градината майка ми систематично ме проучваше, за да се опита да открие у мен скритото зрънце на някой неподозиран талант. След като едно след друго отхвърлихме балета и цигулката, а живописта отпадна от надпреварата, започнах уроци по пеене и най-големите светила на местната опера бяха приканени да се сведат над гласните ми струни, за да преценят дали в мен не дреме семенцето на някой бъдещ Шаляпин, орисан на бурните аплодисменти на публиката сред декор от светлина, злато и пурпур. За голямо свое съжаление, след трийсет години колебание, днес съм принуден да призная, че между мен и гласните ми струни има пълно разминаване. Нямам слух и нямам глас. Недоумявам как се случи, но трябва да призная факта. По-точно казано, нямам онзи бас, който толкова много щеше да ми отива — по една или друга причина с моя глас се оказаха надарени вчера Шаляпин, а днес Борис Христов. Това не е единственото разминаване в моя живот, но то е значимо. Не съм в състояние да кажа в кой момент и вследствие на каква злокобна манипулация се е получила подмяната, но си е така, и приканвам хората, които искат да познаят истинския ми глас, да си купят диск на Шаляпин. Достатъчно е да изслушат само „Бълхата“ от Мусоргски — ето, това съм аз. Трябва само да си ме представят изправен на сцената, как пея: „А! А! А! Бълха!“ с басов глас, и веднага ще се съгласят с мен. За жалост, онова, което излиза от устата ми, когато, сложил ръка на гърдите, изнесъл крак напред и вирнал глава, дам воля на гласа си, е същинска скръб. Това щеше да е без значение, ако нямах призвание. Ала имам. На никого не съм го казвал, дори на майка си, но за какво да крия повече? Истинският Шаляпин, това съм аз. Аз съм един велик, неразбран бас и ще остана такъв до края на дните си. Помня, че по време на едно представление на „Фауст“ в Метрополитен в Ню Йорк, седях до Рудолф Бинг в директорската ложа със скръстени ръце, мефистофелски повдигната вежда и загадъчна усмивка, докато един мой двойник на сцената се справяше, доколкото може в моята роля, и намирах нещо дълбоко пикантно в мисълта, че до мен седи един от най-големите импресарии в света и че той не знае. Ако онази вечер Бинг е бил озадачен от тайнствения ми демоничен вид, да бъде така добър сега да открие обяснението тук.

Майка ми беше луда по операта и изпитваше към Шаляпин почти религиозно преклонение — и нямам извинение. Колко пъти на осем-девет години, правилно изтълкувал нежния и замечтан поглед, който тя ми отправяше, съм тичал да се крия в склада за дърва и там съм заемал позата, поемал съм си дъх и съм изваждал от дълбините си едно а! а! а! бълха!, от което светът трябваше да потрепери. Но уви! Моят глас бе предпочел другиго.

Никой не е призовавал певческия гений по-жарко и с повече горещи сълзи от детето, което тогава бях. Ако ми бе дадено веднъж, само веднъж, да се явя пред майка ми, победоносно седнала в ложата си в Парижката опера или дори, по-скромничко, в Миланската Скала, пред бляскав партер, в голямата си роля на Борис Годунов, мисля, че бих придал смисъл на нейната саможертва и на нейния живот. Но не се получи. Единственият подвиг, който успях да извърша за нея бе, че спечелих шампионата в Ница по пинг-понг през 1932-а. Спечелих шампионата веднъж, но след това редовно ме биеха.

И тъй, уроците по пеене бързо бяха изоставени. Един от учителите ми дори вероломно ме определи като „дете чудо“ и твърдеше, че никога през кариерата си не е срещал дете, толкова лишено от слух и талант.

Често си пускам на грамофона плочата на „Бълхата“ с Шаляпин и слушам с вълнение собствения си глас.

Принудена да признае, че не проявявам никакви особени наклонности, нито скрит талант, майка ми в крайна сметка стигна до извода, както толкова други майки преди нея, че остава само едно решение: дипломацията. Щом тази мисъл веднъж се закотви в главата й, тя видимо живна отново. Но тъй като за мен винаги бе нужно всичко най-красиво на света, трябваше да стана посланик на Франция — тя не беше склонна да приеме нищо по-малко.

Любовта, обожанието, би трябвало да кажа, на майка ми към Франция винаги са били за мен сериозен източник на изненада. Разберете ме правилно. Самият аз винаги съм бил голям франкофил. Но нямам нищо общо с това: така съм отгледан. Тъй че опитай се да чуеш, дете мое, френските легенди в литовските гори; виж непознатата за теб страна в майчините си очи, разучи я в усмивката й и в унесения й глас, чуй вечер, край огъня, в който цепениците пеят, докато вън снегът трупа тишина наоколо, послушай за Франция, която ти разказват като „Котаракът в чизми“, широко отвори очи пред всяка пастирка и чуй гласовете; кажи на оловните си войници, че от върха на тези пирамиди ги гледат четирийсет века; сложи си двувърха книжна шапка и превземи Бастилията, дай свобода на света, като победиш с дървената си сабя магарешките тръни и копривата, научи се да четеш по басните на Лафонтен — и след това, като възрастен мъж, се опитай да се освободиш от тях. Дори дълъг престой във Франция няма да може да ти помогне.

Няма нужда да казвам, че дойде ден, когато високо теоретичната представа за Франция, погледната откъм литовската гора, се сблъска жестоко с бурната и противоречива действителност на моята страна, но вече беше твърде късно, прекалено късно — бях се родил.

През целия си живот съм чувал само двама души да говорят за Франция с един и същи тон: майка ми и генерал Де Гол. Бяха твърде различни, физически и всякак. Но когато чух призива на 18 юни, отвърнах без колебание толкова на гласа на генерала, колкото и на старата дама, която продаваше шапки на улица „Голяма Похуланка“ 16 във Вилно.

Още като бях на осем, особено когато нещата вървяха на зле — а те бързо тръгнаха на зле — майка ми сядаше срещу мен, с уморено лице и очи на преследван човек, гледаше ме дълго с безгранично благоговение и гордост, след това ставаше, хващаше главата ми в длани, сякаш за да види по-добре всяка подробност от лицето ми, и ми казваше:

— Ще бъдеш посланик на Франция, казва ти го твоята майка.

И все пак има нещо, което ми е доста интересно. Защо, както беше тръгнала, не ме направи и Президент на Републиката? Вероятно у нея имаше все пак повече резервираност и сдържаност, отколкото й приписвах. Или пък смяташе, че в света на Анна Каренина и офицерите от гвардията един Президент на Републиката всъщност не е част от „доброто общество“ и че един посланик в парадна униформа е нещо по-изтънчено.

Понякога се криех в убежището си от уханни дърва, мислех за всичко, което майка ми очакваше от мен, и започвах да плача, дълго и мълчаливо: изобщо не виждах как ще успея да направя обрата.

След това се връщах у дома с натежало сърце и научавах още някоя басня на Лафонтен: това бе всичко, което можех да сторя за нея.

Не знам каква представа си беше създала майка ми за кариерата и дипломатите, но един ден влезе в стаята ми силно разтревожена, седна срещу мен и веднага подхвана дълга реч за онова, което мога да нарека единствено „изкуството да правя подаръци на жените“.

— Запомни, че е далеч по-трогателно самият ти да се появиш дори с малък букет, отколкото да изпратиш голям по куриер. Да нямаш вяра на жени, които имат по няколко кожени палта, тия винаги очакват още едно, и не ходи с такива, освен при крайна нужда. Винаги избирай подаръците си специално, като се съобразяваш с вкуса на човека, на когото го подаряваш. Ако не е образована и няма склонност към литературата, подари й някоя хубава книга. Ако ще си имаш работа с някоя скромна, култивирана и сериозна жена, подари й нещо луксозно, парфюм или копринен шал. И запомни, преди да подариш нещо, което се носи, трябва хубавичко да огледаш цвета на косите и очите й. Съчетай дребните неща като брошки, пръстени и обеци с цвета на очите й, а роклите, палтата и шаловете, с цвета на косите. Жените, чиито коси и очи са в един и същи цвят, са най-лесни за обличане и следователно излизат най-евтино. Но най-вече, най-вече…

Поглеждаше ме с тревога и събираше ръце като в молитва:

— Най-вече, сине, най-вече, запомни това: никога не приемай пари от жените. Никога. Това ще ме убие. Закълни се. Закълни се в живота на майка си…

Заклевах се. Това беше точка, на която тя се връщаше непрестанно и с особено безпокойство.

— Можеш да приемаш подаръци, вещи, писалки, например, или портфейли, дори ролс-ройс можеш да приемеш, но пари — никога!

Общата ми култура на светски мъж не беше оставена на случайността. Майка ми ми четеше на глас „Дамата с камелиите“ и когато очите й се насълзяха, гласът й се скършеше и й се наложеше да поспре — днес вече знам кой беше Арман в нейните мисли. Сред останалите поучителни четива, които ми бяха представени все така с хубавичък руски акцент, си спомням най-вече за господата Дерулед, Беранже и Виктор Юго, но тя не се ограничаваше само с прочита на стихотворенията, а вярна на своето минало на „драматична актриса“, ми ги рецитираше права в салона, под искрящия полилей, с жестикулация и чувство, и си спомням особено ясно за едно „Ватерлооо, Ватерлооо, Ватерлооо, поле унило“^[1], което наистина ме бе изплашило: седнал на ръба на стола, слушах как майка ми декламира права пред мен, със стихосбирка в едната ръка, а другата вдигната, и гърбът ми беше изтръпнал от студ пред такава изразителна мощ; широко отворил очи и със стиснати колене гледах унилото поле и съм убеден, че дори Наполеон да се бе озовал тук, и той щеше да остане силно впечатлен.

Друга важна част от френското ми възпитание, естествено, беше „Марсилезата“. Пеехме я заедно като се гледахме в очите, майка ми, седнала на пианото, а аз прав срещу нея, с една ръка на сърцето, а другата изпъната към барикадата, и когато стигнехме до „На оръжие, граждани!“ майка ми стоварваше двете си ръце върху клавишите, а аз размахвах юмрук със заплашителен вид, а стигнехме ли до „С нечистата кръв браздите да напоим“, майка ми, след като удареше за последен път по клавишите, заставаше неподвижно, с двете ръце увиснали във въздуха, а аз тропвах с крак с безжалостен, решителен вид, имитирах нейните движения със стиснати юмруци и отметната назад глава — и за миг застивахме така, докато в салона секнеше трептенето и на последните акорди.