Ромен Гари
Обещанието на зората (16)

Глава XVI

А обстоятелствата станаха такива, че майка ми и аз скоро започнахме да се нуждаем от всички магически сили, които бихме могли да открием наоколо.

Първо се поболях. Едвам ме пусна скарлатината, последва я нефрит, а дотичали до леглото ми прочути лекари, ме обявиха за изгубен. На няколко пъти през живота ми са ме обявявали за изгубен, а веднъж, след като ми дадоха последно причастие, стигнаха дотам да сложат до тялото ми почетна стража в парадна униформа, с кинжал и бели ръкавици.

В моментите, когато бях в съзнание, се чувствах много тревожен.

Имах обострено чувство за своите отговорности и мисълта да оставя майка ми сама в света, без никаква подкрепа, бе нетърпима за мен. Знаех всичко, което тя очакваше от мен, и докато си лежах и повръщах черна кръв, мисълта, че се скатавам, ме мъчеше много повече от възпаления ми бъбрек. Вече карах десет и жестоко усещах, че съм един провален човек. Не бях Яша Хайфец, не бях посланик, нямах слух, нямах и глас, а на всичкото отгоре щях да умра по най-глупавия начин, без да съм имал ни най-малък успех и сред жените и без дори да съм станал французин. И днес потръпвам при мисълта, че съм можел да умра тогава, без да спечеля шампионата по пинг-понг в Ница през 1932-а.

Мисля, че отказът ми да се измъкна от задълженията си към майка ми, е изиграл значителна роля в битката, която водех, за да оцелея. Всеки път, когато виждах изпълненото й с болка лице, състарено и хлътнало, надвесено над мен, се опитвах да се усмихна и да кажа няколко свързани думи, за да й покажа, че се държа и че нещата не са чак толкова зле.

Направих всичко, което можах. Извиках за подкрепление Д’Артанян и Арсен Люпен, говорех на лекаря на френски, бръщолевех басните на Лафонтен и с въображаема сабя в ръце се юрвах в атака и ха! ха! ха! Правех, каквото ме бе учил лейтенант Свердловски. Самият лейтенант Свердловски дойде да ме види и дълго стоя до леглото ми, голямата му лапа лежеше върху моята ръка, а той бурно мърдаше мустаци, и това военно присъствие до мен ме караше да се чувствам насърчаван в своята борба. Опитвах се да вдигна ръката с револвера и да се прицеля; тананиках „Марсилезата“ и много точно цитирах рождената дата на Краля Слънце, печелех конни състезания и дори имах безсрамието да се видя как, изправен на сцената в кадифения си костюм с огромно жабо от бяла коприна под брадичката, свиря на цигулка пред запленена публика, докато майка ми плаче признателно в ложата си и получава цветя. С монокъл на окото и цилиндър, и с помощта, трябва да го призная, на Рултабий^[1], спасявах Франция от пъклените планове на Кайзера, веднага след това политах към Лондон, за да прибера бижутата на кралицата, и се връщах точно навреме, за да изпея „Борис Годунов“ в операта във Вилно.

Всеки познава историята за сговорчивия хамелеон. Сложили го върху зелен килим и той станал зелен. Сложили го върху червен килим и той станал червен. Върху жълт — и той станал жълт. След това го сложили върху килим на шотландско каре и горкият хамелеон гръмнал. Не гръмнах, но все пак се поболях.

Ала се бих храбро, както се полага на французин, и спечелих битката.

Спечелил съм много битки в живота си, но ми трябваше доста време, за да свикна с мисълта, че колкото и битки да печели човек, не може да спечели войната. За да успее да го стори някой ден, му трябва помощ отвън, а такава още не се вижда на хоризонта.

И тъй, мога да кажа, че се бих според най-добрите традиции на страната си, с пълно себеотрицание, без да мисля за себе си, единствено, за да спася вдовицата и сирачето.

И все пак, за малко да умра и да оставя на други грижата да представляват Франция в чужбина.

Най-мъчителният ми спомен беше мигът, когато под погледа на трима лекари, бях увит в леденостуден чаршаф, дребно преживяване, което ми се наложи да изтърпя още веднъж в Дамаск през 1941-а, докато агонизирах, застигнат от кръвоизливи в червата, вследствие на особено гаден тиф, когато целият Факултет реши, че може да опита да ми достави отново това удоволствие.

След като това интересно лечение не даде резултат, единодушно бе решено да „декапсулират“ бъбрека ми, каквото и да значи това. Но в този миг реакцията на майка ми бе достойна за всичко, което тя очакваше от мен. Отказа операция. Противопостави се категорично, яростно, въпреки мнението на големия немски специалист по бъбречни болести, когото бе докарала от Берлин с големи разноски. По-късно разбрах, че в ума й има пряка връзка между бъбреците и сексуалната активност. Колкото и да й обяснявали лекарите, че човек може да е претърпял операция и съвсем спокойно да си има нормални сексуални отношения, съм убеден, че думата „нормални“ я е ужасила окончателно и е затвърдила нейното решение. „Нормалната“ сексуална активност съвсем не беше онова, което тя предвиждаше за мен. Горката мама! Нямам усещането да съм бил добър син.

Но запазих бъбрека си, а големият немски специалист си хвана влакчето обратно, след като ме бе осъдил на незабавна смърт. И съвсем не умрях, въпреки всички немски специалисти, с които съм си имал вземане-даване оттогава.

Бъбрекът ми се оправи. Щом треската ме отпусна, ме вдигнаха на носилка и ме откараха със специално купе в Бордигера, Италия, където на средиземноморското слънце бе отправена покана да се погрижи за мен.

Първият ми досег с морето бе разтърсващ. Кротко си спях в кушета, когато усетих по лицето си уханна свежест. Влакът бе спрял в Аласио и майка ми бе свалила прозореца. Надигнах се на лакти, а майка ми проследи моя поглед с усмивка. Хвърлих поглед навън, и на мига съвсем ясно почувствах, че съм пристигнал. Виждах синьо море, чакълест плаж и рибарски лодки, полегнали настрани. Погледнах морето. Нещо се случи в мен. Не знам какво: необятен покой, усещането, че съм се прибрал. За мен оттогава морето винаги е било една скромна, но достатъчна метафизика. Не умея да говоря за морето. Знам само, че то изведнъж ме освобождава от всяко задължение. Всеки път, щом го погледна, се превръщам в щастлив удавник.

Докато се възстановявах под лимоните и мимозите на Бордигера, майка ми направи едно бързо пътуване до Ница. Идеята й бе да продаде модната къща във Вилно и да купи друга в Ница. Практичният й усет й подсказваше, че въпреки всичко, имам съвсем малки шансове да стана посланик на Франция, ако остана в някакво си градче в Източна Полша.

Но когато шест седмици по-късно се върнахме във Вилно, стана ясно, че „Големият салон за парижка висша мода Мезон Нувел“ вече не е нещо, което може да бъде продадено, нито дори спасено. Болестта ми ни беше разорила. В продължение на два или три месеца най-добрите европейски специалисти бяха привиквани около мен и майка ми бе затънала в дългове. Дори преди да се разболея и макар нейната къща в продължение на две години безспорно да бе първа в града, престижът й бе по-бляскав от финансовото състояние, а начинът ни на живот надхвърляше нашите средства, и модната къща съществуваше единствено в порочния кръг на разсрочените полици, а руската дума Вексель, полица, беше припев, който непрекъснато чувах. Трябва да спомена и изключителната екстравагантност на майка ми, щом станеше въпрос за мен, удивителният яхър от учители, с които бях обграден, и най-вече решимостта й да поддържа на всяка цена фасадата на успяла жена и да не оставя да се разпространяват слухове, че делата й са в упадък, защото в капризния снобизъм, който кара клиентите да дават своето благоразположение на някоя модна къща, успехът играе ключова роля: и при най-дребния признак за материални затруднения, дамите правят гримаса, отиват другаде или се стремят да ви изкопчат все по-ниска цена, като по този начин ускоряват процеса до окончателното сгромолясване. Майка ми го знаеше и се бори докрай да спаси фасадата. Умееше възхитително да създава у клиентките впечатлението, че са „допуснати“ или дори „толерирани“, че нямаме истинска нужда от тях и че им правим услуга, като приемаме техните поръчки. Дамите си оспорваха нейното внимание, никога не обсъждаха цената, трепереха при мисълта, че някоя нова рокля може да не е готова за дадения бал, премиера или галавечеря — и всичко това, при условие че всеки месец майка ми се озоваваше с ножа на падежите до гърлото, че трябваше да заема от лихвари, да сключва нови полици, за да покрие изтеклите, а трябваше да се грижи и за актуалната мода, да не се остави конкуренцията да я изпревари, да разиграва комедия пред купувачите, да прави безкрайни проби, без никога да остави у клиентките впечатление, че ви държат в своя власт, и да присъства на всички „ще купя — няма да купя“ на дамите с развеселена усмивка, без да им позволи да отгатнат, че изходът от този валс колебание за вас е въпрос на живот и смърт.

Често виждах как майка ми излиза от салона по време на някоя особено капризна проба, идва в стаята ми, сяда срещу мен и ме гледа мълчаливо, с усмивка, сякаш да почерпи сили от избора на своята непоколебимост и на своя живот. Не ми казваше нищо, изпушваше една цигара, а след това ставаше и се връщаше в битката.

Тъй че няма нищо чудно в това, че болестта ми и двата месеца, през които делата бяха оставени в ръцете на Аниела, нанесоха на „Мезон Нувел“ съдбовен удар, след който тя не можа да се надигне. Малко след завръщането ни във Вилно, след отчаяни усилия да бъде закрепено предприятието, битката бе окончателно изгубена и ни обявиха фалит, за задоволство на нашите конкуренти. Мебелите ни бяха запорирани и си спомням как един мазен и плешив поляк, с мустаци като на хлебарка, който сновеше из салоните ни с чанта за документи под мишница в компанията на двама, сякаш излезли от Гогол, помощници дълго опипваше роклите в гардеробите, креслата, как галеше шевните машини, платовете и ратановите манекени. Но майка ми се бе погрижила да покрие от кредиторите и съдия-изпълнителите своето безценно съкровище, пълен набор стар сребърен сервиз от имперско време, който бе донесла със себе си от Русия, редки колекционерски вещи, чиято стойност, според нея, била значителна, и тя винаги бе отказвала да докосва това имане, което в известен смисъл, бе моята зестра и което трябваше за няколко години да осигури бъдещето ни във Франция, когато щяхме най-сетне да се установим там, и да ми позволи „да порасна, да уча, да стана важен човек.“

За пръв път, откакто ме бе родила, майка ми се показа отчаяна и се обърна към мен със странно сломена и обезоръжена женственост, за да ме помоли за помощ и закрила. Бях почти на десет, и следователно готов да поема тази роля. Разбрах, че моят пръв дълг е да изглеждам невъзмутим, спокоен, силен, самоуверен, мъжествен и откъснат от нещата. Дошло беше време да се разкрия в очите на всички в ролята си на кавалер, за какъвто лейтенант Свердловски тъй грижливо ме беше подготвял. Съдия-изпълнителите бяха сложили ръка на брича ми за езда и на камшика, та бях принуден да се изправя пред тях по къси панталони и с голи ръце. Разхождах се под носа им с нагъл вид из апартамента, който се опразваше от познатите ми вещи. Заковавах се пред шкафа или скрина, който агентите вдигаха, пъхах ръце в джобовете, изпъчвах напред корем и започвах да си подсвирквам презрително, наблюдавайки присмехулно несръчните им усилия, и да им се подигравам с поглед, истински мачо, твърд като скала, способен да се грижи за майка си и да ви заплюе при най-малко подкачане. Тази мимика съвсем не беше предназначена за съдебните пристави, а за майка ми, за да разбере тя, че няма място да се стряска, че е под закрилата ми, че ще й върна всичко това стократно — килима, масичката Луи XVI, полилея и огледалото от махагон. Майка ми изглеждаше уталожена, седеше в последното кресло и ме следеше с изпълнен с благоговение поглед. Когато вдигнаха килима, се захванах да свиря танго и изпълних с невидима партньорка по паркета няколко от онези изкусни танцови стъпки, на които ме бе научила госпожица Гладис. Плъзгах се по паркета, плътно притиснал талията на въображаемата си партньорка, подсвирквайки си „Танго Милонга, танго от прелестните ми мечти“, а майка ми, с цигара в ръка, накланяше глава на едната страна, след това на другата и отмерваше такта, и когато се наложи да стане от креслото, за да го отстъпи на хамалите, го стори почти весело, без да спира да ме гледа, а аз продължавах да се движа изкусно по прашасалия паркет, за да подчертая, че още съм тук и че най-голямото й имане в крайна сметка се е изплъзнало от приставите.

След това си направихме дълго съвещание, за да решим какво ще правим оттук нататък и накъде да се обърнем. Говорехме на френски, изправени в средата на салона, за да не ни разберат ония, докато свалят полилея от тавана.

И дума не можеше да става да останем във Вилно, където най-добрите клиентки на майка ми, онези, които някога й се подмазваха и я молеха, за да бъдат обслужени първи, сега виреха нос и отвръщаха глава, когато я срещнеха по улицата, държание удобно и обяснимо от тяхна страна, тъй като част от тях й дължаха пари, и това всъщност им позволяваше с един камък да ударят два заека.

Вече не помня имената на тези благородни създания, но силно се надявам, че са още живи, че не са имали време да скрият телесата си на сигурно място и че комунистическият режим ги е сварил и ги е понаучил на човечност. Не съм злобар и няма да ида по-далеч.

Понякога ми се случва да вляза в някой от големите парижки модни салони, да седна в някой ъгъл и да изгледам дефилето, а всичките ми приятели си мислят, че блуждая по тези приятни места като безделен скитник, за да се отдавам на сладкия си грях, който е да гледам хубави момичета. Но грешат.

Ходя по тези места като на поклонение, за да бъда в мислите си с ръководителката на „Мезон Нувел“.

Нямахме достатъчно пари, за да идем да се установим в Ница, а майка ми отказваше да продаде скъпоценния си сребърен сервиз, върху който се градеше цялото ми бъдеще. С няколкостотинте злоти, които бяхме успели да спасим от катастрофата, решихме първо да идем във Варшава, което все пак беше крачка в правилната посока. Майка ми имаше там роднини и приятели, но най-вече имаше решителен аргумент в полза на този замисъл.

— Във Варшава има френски лицей — ми съобщи тя и подсмръкна със задоволство.

Нямаше повече какво да говорим. Трябваше само да си стегнем куфарите, така да се каже, защото и куфарите ни бяха отнети, и тъй като сребърните прибори бяха на сигурно място, трябваше само да завържем каквото ни оставаше в един вързоп, според най-добрите традиции.

Аниела не дойде с нас. Тя се пренесе при годеника си, служител в железниците, който живееше до гарата, във вагон без колела, оставихме я там след сърцераздирателна сцена, в която ридахме безутешно, хвърляхме се в обятията един на друг, уж излизахме, а се връщахме, за да се прегърнем още веднъж — оттогава никога повече не съм плакал така.

Много пъти се опитвах да науча нещо за нея, но вагон без колела не е особено постоянен адрес в един обърнат наопаки свят. Много бих искал да я успокоя, да й кажа, че съм успял да не хвана туберкулоза, от което тя се страхуваше за мен повече от всичко друго. Беше красива млада жена с пищно тяло, големи кафяви очи, дълги черни коси, но то беше преди вече трийсет и три години.

Напуснахме Вилно без съжаление. Носех в моя вързоп басните на Лафонтен, един том на Арсен Люпен и книгата „Животът на някои знаменити французи“. Аниела бе успяла да спаси от катастрофата черкезкия костюм, който някога бях носил на маскения бал, та отнесох и него. Вече беше твърде малък и оттогава не съм имал случай да нося черкезка униформа.