Ромен Гари
Обещанието на зората (1)

Глава I

Свърши се. Плажът в Биг Сур е пуст и продължавам да лежа на пясъка, на същото място, където паднах. Морската мъгла омекотява нещата, на хоризонта ни една мачта, на скалата пред мен хиляди птици, на друга семейство тюлени: бащата неуморно изплува от вълните с риба в устата, лъскав и предан. Понякога морските лястовички кацат тъй близо, че стаявам дъх и у мен се разбужда и затуптява отколешната ми потребност: още мъничко и ще накацат по лицето ми, ще се сгушат във врата и ръцете ми и ще ме покрият цял… На четирийсет и четири още си мечтая за някаква изначална нежност. Толкова дълго вече лежа неподвижно на плажа, че накрая пеликаните и кормораните направиха около мен кръг, а преди малко един тюлен остави вълните да го тласнат досами краката ми. Постоя известно време, погледа ме, опрян на перки, след това се обърна и се върна в Океана. Усмихнах му се, но той си седеше сериозен и малко нажален, сякаш беше наясно.

Майка ми беше пропътувала пет часа с такси, за да дойде да се сбогуваме при мобилизацията ми в Салон-дьо-Прованс, където по това време бях сержант — инструктор във Военновъздушното училище.

Таксито беше старо, разбрицано рено: известно време държахме петдесет, а след това двайсет и пет процента от търговската печалба на колата. От години вече таксито беше лична собственост на бившия й съдружник, шофьора Риналди, но въпреки това майка ми беше отчасти склонна да мисли, че все още има известни морални права над колата, и тъй като Риналди беше благо, стеснително и податливо същество, тя леко злоупотребяваше с добрата му воля. И тъй, беше го принудила да я закара от Ница до Салон-дьо-Прованс — триста километра — естествено, без да плаща, та доста време след войната скъпият Риналди още се почесваше по съвсем посивялата глава и все си припомняше с възторжена злопаметност как майка ми го „мобилизирала“.

„Качи се в таксито и каза просто: «В Салон-дьо-Прованс, да се сбогувам със сина ми». Опитах да се опъна, че то си беше десет часа път отиване и връщане. Веднага ме нарече лош французин и заплаши, че щяла да извика полицията да ме арестува, понеже имало мобилизация, пък аз съм се бил скатавал. Беше се наместила в таксито с куп пакети за вас — наденици, пушени бутове и бурканчета конфитюр — и само повтаряше, че синът й е герой, когото иска отново да прегърне и че нямало какво да й се пазаря. След това си поплака. Вашата стара дама плачеше винаги като дете и като я видях такава в таксито и как след всичките години, откак се познаваме, плаче без глас и с вид на бито куче — да ме прощавате, господин Ромен, но знаете каква беше тя — не можах да кажа не. Нямах деца, пък то така и така всичко вървеше на провала, какво имаше толкова да му мисля за един курс на таксито, бил той и петстотин километра. Казах: «Хубаво де, тръгваме, но ще ми платите бензина», колкото за принципа. Въобразяваше си, че още има някакви права над таксито, щом преди седем години сме били съдружници. Нищо де, а вие спокойно можете да кажете, че ви обичаше, нямаше нещо, което не би сторила за вас…“

Видях я как слиза от таксито пред столовата с бастун в ръка и голоаз между устните, и как под насмешливите погледи на кашиците отваря към мен обятия с театрален жест, в очакване синът й да се хвърли в тях според най-добрите традиции.

Приближих се нехайно и малко наперено, с килната над едното око фуражка и ръце в джобовете на онова кожено яке, което толкова беше помогнало за набирането на младежи в авиацията, раздразнен и притеснен от недопустимото нахлуване на една майка в мъжкарския свят, в който се радвах на с мъка извоюваната слава на „корав“, на „истински“, на „стара пушка“.

Прегърнах я с цялата хладина и насмешливост, на които бях способен, и напразно се опитах да я избутам ловко зад таксито, за да я скрия от погледите, ала тя само направи крачка назад, за да ми се полюбува по-добре, и с грейнало лице, очи, пълни с удивление и ръка на сърцето, пое шумно въздух през носа, което при нея винаги беше признак на дълбоко задоволство, и възкликна с глас, който всички чуха и със силен руски акцент:

— Гинемер^[1]! Ти ще бъдещ вторият Гинемер! Ще видиш, майка ти винаги излиза права!

Усетих как лицето ми пари от кръвта и чух смеховете зад гърба си, а тя вече редеше високо и с вдъхновение, заплашително сочейки с пръст към ухиленото сборище, разляло се пред кафенето:

— Ще бъдеш герой, ще бъдеш генерал, Габриел Д’Анунцио. Посланик на Франция — всички тези гамени още не знаят кой си ти!

Мисля, че никога син не е мразил майка повече от мен в онзи миг. Но докато се опитвах с яден шепот да й обясня, че ме излага непоправимо в очите на Военновъздушните сили и отново се силех да я избутам обратно в таксито, лицето й внезапно доби объркано изражение и за пореден път чух непоносимите думи, отдавна превърнали се в класика в нашите отношения:

— Значи те е срам от старата ти майка?

В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях накиприл, се свлякоха в краката ми. Обвих раменете й с ръка, а със свободната направих към другарите онзи изразителен жест, при който палецът поддържа средния в едно вертикално движение нагоре-надолу, чието значение, по-късно установих това, е известно на войниците по целия свят, с тази разлика, че в Англия се искаха два пръста там, където в латинските страни стигаше и един — въпрос на темперамент.

Спрях да чувах смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете й с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал пред себе си в зората на своя живот, да й въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки.

И днес, повече от двайсет години по-късно, когато всичко вече е казано, а аз си лежа на скалата в Биг Сур, на брега на Океана, и единствено тюлените надават викове във великата морска самота, прекосявана от време на време от китове с мънички, смехотворни сред безкрая фонтани — и днес още, макар всичко да изглежда пусто, вдигна ли очи, виждам вражеската кохорта да се надвесва над мен и да дири признаци за поражение и покорство.

Бях дете, когато майка ми за пръв път ми разкри, че съществуват. И още преди Снежанка, преди Котарака с чизми, преди Седемте джуджета и феята Карабос, те се разположиха около мен и повече никога не си тръгнаха; и майка ми ги сочеше един по един и шепнеше имената им, докато ме притискаше към себе си, а аз все още не разбирах, но вече предусещах, че един ден, заради нея, ще им хвърля ръкавица, и с всяка изминала година все по-ясно различавах лицата им, и с всеки удар, който те ни нанасяха, чувствах как в мен укрепва призванието на бунтар, и днес, когато съм поживял и съм в края на своя път, все още ги виждам ясно в здрача на Биг Сур и чувам гласовете им въпреки тътена на Океана, имената им сами идват на устните ми и очите ми на застаряващ мъж ги виждат пак с погледа на моите осем години.

Пръв е Тотош, бог на глупостта, с червен маймунски задник, лице на първобитен интелектуалец и пламенна любов към абстракциите; през 1940-а той беше любимец и доктринер при германците, а днес все повече се намърдва в чистата наука и често може да бъде забелязан приведен над раменете на нашите учени, а при всяка ядрена експлозия сянката му се издига още малко по-високо над земята, и любимата му хитрина е да придава на глупостта формата на гений и да подбира великите ни люде между нас самите, за да бъде сигурен в унищожението ни.

Тук е и Мерзавка, бог на абсолютните истини, подобие на казак, изправен над купища трупове с бич в ръка, нахлупен над очите рунтав калпак и изкривена в грозна усмивка уста, ето този е най-старият ни господар и повелител, той толкова отдавна седи начело на нашите съдби, че е станал богат и почитан, и всеки път, когато убива, изтезава и потиска в името на абсолютни истини, религиозни, политически или морални, половината човечество разнежено му ближе ботушите, и това го весели неимоверно, защото знае, че абсолютни истини не съществуват, че те са единствено начин той да ни сведе до състояние на роби, и дори в ето този миг, сред опаловия въздух на Биг Сур, над пролайването на тюлените и крякането на кормораните, ехото на победоносния му смях се търкаля от далечината към мен, и дори гласът на моя брат Океана не успява да го заглуши.

Тук е и Филош, бог на тесногръдието, на предразсъдъците, на презрението, на омразата — надвесен от портиерската си стаичка на входа на обитаемия свят, той крещи: „Мръсен американец, мръсен арабин, мръсен евреин, мръсен руснак, мръсен китаец, мръсен негър“ — той е великолепен организатор на масови движения, на войни, на линчове, на преследвания, ловък диалектик, баща на всички идеологически формирования, велик инквизитор и почитател на свещените войни, и макар да е келяв, с глава на хиена и разкривени лапи, е един от най-могъщите и най-слушани богове, които човек винаги може да срещне във всеки лагер, един от най-ревностните пазители на нашата земя, чието притежание той ни оспорва с най-много вещина и лукавство.

Има и други божества, по-загадъчни и по-съмнителни, по-подмолни и маскирани, трудни за разпознаване; многобройни са кохортите им и съзаклятниците им измежду нас са много, а майка ми ги познаваше добре, тя често идваше в детската ми стая и ми говореше за тях, притиснала главата ми до гърдите си и снижила глас, и постепенно сатрапите, яхнали света, се превръщаха за мен в по-реални и зрими дори от най-познатите ми вещи, а великанските им сенки виснеха над мен до сутринта; и сега щом вдигна глава, сякаш различавам проблясващите им брони и сякаш копията им се обръщат към мен с всеки слънчев лъч.

Днес сме стари врагове и точно за битката ми с тях искам да разкажа тук; майка ми е била една от най-любимите им играчки и от най-ранно детство се зарекох пред себе си да я отърва от тази робия, израснах с очакването на деня, когато най-сетне щях да мога да протегна ръка към булото, което покриваше света, и рязко да разкрия един изпълнен с мъдрост и милост лик, исках да изтръгна от абсурдните и пияни от своята мощ божества притежанието на света и да върна земята на онези, които я населяват с мъжеството и любовта си.