Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава X

Един ден получих неочакван подарък. Беше малък велосипед, точно като за моя ръст. Името на тайнствения изпращач не ми беше разкрито и всичките ми въпроси останаха без отговор. Аниела, след като дълго време гледа колелото, рече простичко и с оживление в гласа:

— От далеч идва.

Майка ми и Аниела дълго обсъждаха въпроса, дали трябва да приемат подаръка, или да го върнат на изпращача. Не ми бе позволено да присъствам на обсъжданията, но със стегнато сърце и изпотен от страх, че прекрасното возило може да ми се изплъзне, открехнах вратата на салона и хванах няколко трохи от непонятния разговор:

— Вече нямаме нужда от него.

Беше произнесено от Аниела с доста суров тон. Майка ми плачеше в един ъгъл. Аниела продължи:

— Малко късно се сеща за нашето съществуване.

След това гласът на майка ми, странно умолителен — нямаше навика да умолява — рече почти свенливо:

— Все пак, мило е от негова страна.

На което Аниела отсече:

— Можеше да се сети за нас по-рано.

Единственото, което ме интересуваше по това време беше да разбера дали мога да задържа колелото. В крайна сметка майка ми ми позволи. И както имаше навик да ме засипва с учители — учител по калиграфия — Господ да се смили над него!, ако можеше да види почерка ми, горкичкият, сигурно щеше да се надигне от гроба — учител по произношение, учител по държание — в това също не съм проявил кой знае каква дарба досега и всичко, което съм запомнил от неговите уроци е, че не бива да виря кутре, докато държа чашата с чай — учител по фехтовка, по стрелба, по езда, по гимнастика, по… един баща щеше да свърши по-добра работа. Накратко, щом се сдобих с колело, веднага се сдобих и с учител по колело и след няколко падания и несполуки при овладяването, вече можеха да ме видят как гордо въртя педалите на миниатюрното си колело по грубите павета на Вилно, по петите на тъжен длъгнест младеж със сламена шапка, известен в квартала като „спортист“. Беше ми категорично забранено да карам сам по улиците.

Една хубава сутрин, когато се върнах от разходка с инструктора ми, намерих малка тълпа, струпана във входа на блока да пуска лиги пред гледката на огромен жълт кабриолет, спрян пред задния вход. На волана седеше шофьор в ливрея. Челюстта ми увисна, очите ми се ококориха и се вцепених на място пред такова чудо. Автомобилите бяха все още рядкост по улиците на Вилно, а и онези, които се движеха по тях, нямаха много общо с изумителното творение на човешкия гений, което виждах. Едно другарче, син на обущар, ми подхвърли с почтително: „У вас е“. Зарязах колелото и хукнах да разбера какво става.

Вратата ми бе отворена от Аниела и без да ми обясни нито думичка, тя ме хвана за ръка и ме отведе в стаята ми. И тук се зае с необикновени грижи за моята чистота. Шивашкото ателие се втурна да помага и всички момичета, под ръководството на Аниела, се заеха да ме търкат, сапунисват, мият, парфюмират, обличат, събличат, пак обличат, да ми обуват обувките, вчесват и мажат с помада с припряност, каквато никога повече не срещнах, но която все очаквам от хората, с които живея. Често, като се върна от работа, паля пура, сядам в някое кресло и очаквам някой да се погрижи за мен. Очаквам напразно. Колкото и да се утешавам с мисълта, че в днешно време нито един трон не е сигурен, малкият принц у мен продължава да се чуди. Накрая ставам и отивам да си взема вана. Принуден съм да се събличам и събувам сам и вече няма кой дори гърба да ми изтърка. Аз съм един велик неразбран.

Поне половин час Аниела, Мария, Стефка и Халинка се суетиха край мен. Сетне, със зачервени и болезнени от четките уши, огромен възел от бяла коприна около врата, бяла риза, син панталон и обувки с бели и сини панделки, бях въведен в салона.

Посетителят седеше в едно кресло с изпънати крака. Бях стреснат от странния му поглед, обезпокоително светъл и втренчен, и някак животински, под вежди, които сякаш даваха на очите му криле. Леко иронична усмивка пробягваше по стиснатите му устни. Бях го гледал на кино два или три пъти и го разпознах на часа. Той ме разглежда дълго, хладно, с особено дистанцирано любопитство. Бях много боязлив, ушите ми кънтяха и горяха, а мирисът на одеколон, който се носеше около мен, ме караше да кихам. Смътно чувствах, че се случва нещо важно, но нямах представа какво. Като светски мъж все още бях дебютант. Накратко, напълно вцепенен и объркан от подготовката, която бе предшествала появата ми в салона, и стреснат от втренчения поглед и загадъчната усмивка на посетителя, а още повече от тишината, с която ме приеха и необичайното поведение на майка ми, която никога не бях виждала тъй бледа, така напрегната, със застинало и подобно на маска лице, допуснах непоправим гаф. Като прекалено добре дресирано куче, което не може да спре да прави своя номер, приближих до дамата, която придружаваше непознатия, поклоних се, тракнах крак о крак, целунах й ръка, а след това, напълно изгубил ума и дума, се доближих до самия посетител и целунах ръка и на него.

Нелепата ми постъпка беше с щастлив край. Атмосферата на ледено вцепенение, която витаеше из салона, веднага изчезна. Майка ми ме грабна в прегръдка. Хубавата червенокоса дама в рокля с цвят на кайсия също ме прегърна. А посетителят ме взе на коленете си и докато хлипах, осъзнал чудовищния си гаф, ми предложи да идем да се поразходим с колата, в резултат на което сълзите ми мигновено пресъхнаха.

Често щях да се виждам с Иван Мосжухин на Лазурния бряг, в „Голямото синьо“, където ходех да пия кафе с него. Той бе прочута кинозвезда до идването на говорещото кино. В този момент силният му руски акцент, от който той между другото така и не направи опит да се отърве, направи кариерата му твърде трудна и постепенно го обрече на забрава. На няколко пъти ми помогна да стана фигурант в негови филми, за последен път през 1935-а или 1936-а, в една история за контрабандисти и подводници, където накрая той издъхваше сред облак дим, а корабът му бе обстрелван и потопен от Хари Бор. Филмът се наричаше „Ничего“. Плащаха ми по петдесет франка дневно: цяло богатство. Ролята ми се състоеше в това да стоя подпрян на такелажа и да се взирам в морето. Това беше най-красивата роля в живота ми.

Мосжухин почина малко след войната, изпаднал и забравен. До самия край той съхрани изумителния си поглед и онова толкова характерно за него физическо достойнство, мълчаливо, леко надменно, иронично и сдържано преситено.

От време на време си уреждам с някоя филмотека да гледам старите му филми.

В тях той винаги играе ролята на романтичен герой и благороден авантюрист; спасява империи, побеждава със сабя и пистолет; препуска в бяла гвардейска униформа, отмъква с коня си красиви пленнички, изтърпява без да трепне мъчения в името на Царя, по петите му жените мрат от любов… Излизам потръпващ при мисълта за всичко, което майка ми е очаквала от мен. Между другото продължавам по малко да правя физкултура, всяка сутрин, за да се поддържам бодър.

Посетителят си тръгна същата вечер, но ни направи щедър жест. В продължение на осем дни патешко жълтият пакард и шофьорът в ливрея останаха на наше разположение. Времето беше хубаво и щеше да е много приятно да изоставим тежките павета на града и да идем да се поразходим из литовската гора.

Но майка ми не беше жена, която губи самообладание и оставя дъхът на пролетта да я опияни. Тя имаше усет за важните неща, вкус към реванш и ясната воля да срази своите неприятели. Тъй че автомобилът беше използван с тази единствена и изключителна цел. Всяка сутрин към единайсет майка ми ме караше да облека най-хубавите си дрехи — самата тя се обличаше изключително дискретно — шофьорът отваряше вратичката, качвахме се и в продължение на два часа кабриолетът със смъкнат гюрук обикаляше бавно из града и ни развеждаше из всички обществени места, посещавани от „доброто общество“: Кафене „Рудницки“, ботаническата градина, и майка ми не пропускаше да поздрави със снизходителна усмивка онези, които я бяха приели зле, бяха я наранили или се бяха отнесли към нея отвисоко по времето, когато обикаляше от къща на къща с картонените кутии под мишница.

На осемгодишните деца, които евентуално стигнат до това място от моя разказ и които като мен са преживели голямата си любов преждевременно, бих искал тук да дам няколко практични съвети. Предполагам, че всички те страдат от студа като мен и че стоят с часове на слънце в опит да открият малко от топлинката, която са познали. Препоръчват се също така дълги престои на тропиците. Един хубавичък огън в камината не е за подценяване и алкохолът може да помогне до известна степен. Предлагам им също решението на друго осемгодишно дете на едни приятели, пак така единствено дете, което е посланик на страната си някъде по света. Накара да му ушият пижама, която се топли с електричество, и спи под одеяло и върху матрак, също така загрявани с ток. Трябва да се опита. Не твърдя, че това ще ви накара да забравите майчината любов, но не е за пренебрегване.

Вероятно е дошло време да се обясня откровено по един деликатен въпрос, с риск да шокирам и да разочаровам някои от читателите си и да мина за извратен син в очите на някои съдържатели на модни психоаналитични школи: по отношение на майка си никога не съм имал кръвосмесителни пориви. Знам, че този отказ да погледна нещата право в очите веднага ще накара посветените да се усмихнат и че никой не може да гарантира за собственото си подсъзнание. Бързам също така да добавя, че дори недодялан човек като мен се прекланя пред Едиповия комплекс, откриването и илюстрирането на който прави чест на Запада и със сигурност представлява, заедно с нефта от Сахара, едно от най-плододайните находища на природни богатства от нашите дълбини. Бих казал дори нещо повече: осъзнаващ малко азиатския си произход и за да се покажа достоен за западната общност, която тъй щедро ме прие, често съм се напъвал да извикам образа на майка си под ъгъла на либидото, за да освободя своя комплекс, в който не съм си позволявал да се съмнявам, да го изложа под силната светлина на културата и изобщо да покажа, че ми стиска и че стане ли дума да отстоявам мястото си между духовните просветители, атлантическата цивилизация може напълно да разчита на мен докрай. Но безуспешно. А пък откъм татарските си предци вероятно наброявам немалко бързи ездачи, които сигурно не са трепвали, ако репутацията им е оправдана, нито пред изнасилване, нито пред кръвосмешение, нито пред което и да било друго наше знаменито табу. И тук, без да искам да си търся извинения, мисля, че все пак мога да дам обяснение. Макар да е вярно, че никога не съм стигнал дотам да желая физически майка си, то не беше толкова заради кръвната връзка, която ни обединяваше, а защото по онова време тя вече беше възрастна, а при мен сексуалният акт винаги е бил свързан с условието за младост и известна физическа свежест. Източната ми кръв дори винаги ме е правила, признавам го, особено чувствителен към ранната възраст, а с натрупването на годините тази склонност, съжалявам, че трябва да го кажа, само се изостри у мен — почти всеобщо правило, както са ми казвали, при азиатските сатрапи. Затова смятам, че към майка ми, която никога не съм познавал като млада, съм изпитвал само платонични и топли чувства. Не съм по-заблуден от другите и знам, че подобно твърдение бездруго ще бъде прието както му се полага, тоест наопаки, от онези трескави паразити, които смучат душите, каквито са три четвърти от днешните дълбинни психотерапевти. Тези витии ми обясниха, че ако например твърде много търсите жените, то било, защото в действителност сте хомосексуалист, който иска да избяга от себе си; ако близкият контакт с мъжко тяло ви отблъсква — да си призная ли, че такъв е моят случай? — то било, защото сте малко нещо негов любител, и за да стигнем до дъното на тази желязна логика, ако допирът до труп дълбоко ви отвращава, то е защото в подсъзнанието си сте засегнат от некрофилия и неустоимо привличан, едновременно като мъж и жена, от всичката тази прелестна вкочаненост. Психоанализата, както и всичките ни идеи, днес приемат абсурдна тоталитарна форма и тя се мъчи да ви вкара в калъпа на собствената си извратеност. Тя запълва освободеното от суеверията поле, ловко се забулва в семантичен жаргон, който сам кове собствените си аналитични елементи и привлича клиентелата със средствата на психическо сплашване и шантаж, малко като американските рекетьори, които ви натрапват своята закрила. Тъй че на драго сърце оставям на шарлатаните и на чалнатите, които ни управляват в толкова много области, грижата да обясняват моето чувство към майка ми с някакъв вид патологично раздуване: като имам предвид в какво са се превърнали в нашите ръце свободата, братството и най-благородните човешки стремежи, не виждам защо пък простотата на синовната обич да не се изкриви в болните им мозъци по подобие на всичко останало.

Ще се примиря с диагнозата им и заради това, че никога не съм гледал на кръвосмешението в ужасяващата светлина на погибел и вечно проклятие, каквато лъжлив морал положи нарочни усилия да хвърли върху една форма на сексуално буйство, което според мен заема изключително скромно място в стълбицата на всички наши видове деградация. Всички изстъпления на кръвосмешението ми изглеждат далеч по-приемливи от тези в Хирошима, в Бухенвалд, отрядите за екзекуции, терора и полицейските мъчения, хиляди пъти по-благонравни от левкемията и други вероятни и прекрасни генетични резултати от усилията на нашите учени. Никой никога няма да успее да ме накара да откривам в сексуалното поведение на хората критерий за добро и зло. Злокобната физиономия на един прочут физик, който съветва цивилизования свят да продължи да извършва ядрени опити, ми е несравнимо по-противна от мисълта за син, който спи с майка си. В сравнение с интелектуалните, научни и идеологически извращения на нашия век, всички сексуални извращения будят в сърцето ми най-нежна прошка. Момиче, което разтваря бедрата си за народа срещу заплащане, изглежда като милосърдна сестра и като жена, която почтено раздава насъщния хляб, ако човек сравни кротката й продажност с проституцията на учените, които дават по наем своите мозъци за разработката на генетично отровителство и на атомен кошмар. В сравнение с извращенията на душата, на ума и на идеала, на който са се отдали предателите на човешкия вид, сексуалните ни брътвежи, продажни или не, кръвосмесителни или не, придобиват около трите скромни сфинктера, с които разполага нашата анатомия, ангелската невинност на детска усмивка.

И накрая, за да затворя напълно порочния кръг, ще кажа още, че съм наясно колко лесно това минимизиране на кръвосмешението може да бъде изтълкувано като хитрина на подсъзнанието, което се мъчи да опитоми онова, което едновременно го ужасява и сладко го привлича, и след като по този начин съм направил всички чупки с крак и трите задължителни обиколки на дансинга под мелодията на добрия стар виенски валс, се връщам към своя смирен хумор.

Тъй като почти няма нужда да казвам, че чувството, което ме подтиква да се опитвам тук да разказвам всичко това, е всеобщият, братски и лесно разпознаваем характер на нежността ми: не съм обичал майка си ни повече, ни по-малко, ни по-различно от повечето смъртни. Най-искрено смятам и че младежкият ми порив да хвърля света в краката й бе до голяма степен безличен, и каквато и да беше — нека всеки прецени по свое желание, по своята мярка и според своето сърце — природата, сложна или елементарна, на нашата обвързаност, едно поне днес, като хвърля последен поглед към живота си, ми изглежда ясно: за мен тук ставаше дума много повече за необуздана воля да облея с победоносна светлина по-скоро общата човешка участ, отколкото орисията на един-единствен любим човек.