Ромен Гари
Обещанието на зората (24)

Глава XXIV

Неочаквано събитие смути нашето лято. Една хубава утрин едно такси спря пред Хотел — пансион „Мермон“ и от него слезе моята колбасарка. Втурна се при майка ми и й направи бурна сцена със сълзи, ридания, заплахи за самоубийство и аутодафе. Майка ми беше изключително поласкана: точно това беше очаквала от мен. Най-сетне се бях превърнал в светски мъж. Още същия ден целият пазар „Бюфа“ беше в течение. Колкото до моята колбасарка, нейната гледна точка беше съвсем простичка: аз трябвало да се оженя за нея. И придружи искането си с най-странния аргумент, който някога ми е било дадено да чуя в рубриката изоставена девойка — самотна майка:

— Ама той ме накара да чета Пруст, Толстой и Достоевски — заяви горката жена с такъв поглед, просто да ви се пукне сърцето. — Сега какво ще стане с мен?

Трябва да призная, че майка ми беше особено потресена от това очевидно доказателство за моите намерения и ми хвърли нажален поглед. Май бях попрекалил. Самият аз се почувствах доста затруднен, защото вярно, бях накарал Адел да изгълта целия Пруст, книга по книга, а за нея това беше все едно вече си е ушила сватбената рокля! Да ми прости Господ! Дори я накарах да научи наизуст пасажи от „Тъй рече Заратустра“ и беше очевидно, че сега нямаше как да се изсуля на пръсти… Тя не беше буквално бременна от моите дела, но делата ми все пак я бяха поставили в интересно положение.

Онова, което ме уплаши бе, че усетих как майка ми омеква. С Адел тя внезапно стана изключително мила и между двете нови приятелки се получи странна женска солидарност. Загледаха ме с упрек. Въздъхнаха едновременно. Зашепнаха си нещо. Майка ми предложи на Адел чай и, удивителна благосклонност, я почерпи с конфитюра от ягоди, който приготвяше сама. Това лакомство, разбира се, беше забранено на майка ми и тя тъпчеше с него неколцина избраници, а след това ги молеше да й опишат усещането. Моята колбасарка много ловко успя да открие необходимите думи. Усетих се изгубен. След чая майка ми ме завлече в кабинета.

— С любов ли я обичаш?

— Не. Обичам я, но не с любов.

— Тогава защо си й давал обещания?

— Не съм давал обещания.

Майка ми ме погледна с укор.

— Колко тома има Пруст?

— Мамо, чуй…

Тя тръсна глава.

— Не е хубаво това — рече тя. — Не, не е хубаво.

Внезапно гласът й затрепери и за мое изумление видях, че плаче. Оглеждаше ме с внимание, което познавах твърде добре, и се спираше на всяка черта от лицето ми — изведнъж осъзнах, че търси някаква прилика, и почти се изплаших, да не би да ме помоли да ида до прозореца и да вдигна очи към небето.

Все пак не ме насили да се оженя за моята колбасарка и така й спести жестока участ, а когато след двайсет години Адел тържествено ме представи на деветте си деца, никак не се изненадах от топлата признателност, която ми засвидетелства цялото семейство: на мен дължаха всичко. Съпругът на Адел беше съвсем наясно и ми стиска ръката дълго и разпалено. Гледах деветте ангелски личица, вдигнати към мен, усещах около себе си изпълненото с покой охолство на това хубаво семейно огнище, хвърлях скришом погледи на библиотеката, където стояха единствено „Приключенията на никелираните крака“, и усетих, че все пак съм успял да сторя нещо в своя живот и че съм бил добър баща чрез въздържане.

Наближаваше есен и идваше време за моето отпътуване към Париж. Седмица преди да тръгна към Вавилон, майка ми изпадна в религиозна криза. Досега я бях чувал да говори за Бог единствено с известно буржоазно почитание, като човек, сполучил в живота.

Винаги бе зачитала силно Създателя, но с онази чисто словесна и безлична почит, която хранеше към хората на положение. Затова бях силно озадачен, когато си сложи палтото, взе си бастуна и ме помоли да я придружа до руската черква в Имперския парк.

— Ама аз си мислех, че сме малко или повече евреи?

— Няма значение, познавам попа.

Сметнах обяснението за валидно. Майка ми вярваше в личните взаимоотношения, дори във връзката си с Всемогъщия.

Бях се обръщал към Господ на няколко пъти в юношеството и дори се бях покръстил истински, макар и временно, когато майка ми бе направила първата си хипогликемична криза, а аз бях станал безпомощен свидетел на инсулиновата й кома.

Гледката на землистото лице, на клюмналата глава, на ръката върху гърдите, на пълната загуба на сили в момент, когато оставаше толкова много тегло за теглене, ме бе запратила в първата попаднала на пътя ми църква, случи се така, че беше „Нотр — Дам“. Направих го тайно, да не би майка ми да види в търсенето на външна помощ липса на вяра и упование в самата нея, а също и знак за сериозността на състоянието си. Боях се да не би изведнъж да си науми, че вече не разчитам на нея, че се обръщам към друг и че обръщайки се към друг, изоставям нея. Но много скоро моята представа за Божието величие ми се стори несъвместима с онова, което наблюдавах на земята, пък и исках да видя усмивката на щастие по лицето на майка ми тук. Въпреки това думата „атеист“ ми е непоносима, намирам я за глупава, тесногръда, лъха ми на нечистия прахоляк на вековете, изглежда старомодна и ограничена по особен буржоазен и реакционен начин, който не мога да определя, но който ме вади от кожата ми, както всичко, изпълнено със самодоволство и претенцията да е съвършено освободено и дълбоко сведущо.

— Ами добре. Да идем в руската черква в Имперския парк.

И й подадох ръка. Все още вървеше доста бързо, с решителната походка на хората, които имат цел в живота. Сега носеше очила, рогови очила, които подчертаваха красотата на зелените й очи. Имаше много красиви очи. Лицето бе сбръчкано и повехнало и вече не се държеше толкова изправена като някога. И все повече се подпираше на бастуна. А беше само на петдесет и пет. Сега страдаше и от хронична екзема на китките. Никой няма право да се отнася така с човешките същества. По това време ми се е случвало да се размечтая да стана дърво с много твърда кора, или слон с кожа, сто пъти по-дебела от моята. Случвало ми се е, както ми се случва и досега, да взема шпагата си, да ида на пътеката и да кръстосвам сабя с всеки дошъл от небето слънчев лъч. Заставам в позиция, нападам, отскачам, налитам, опитвам се да нанеса удар, понякога между устните ми излита вик — „И хоп!“ — спускам се напред, търся врага, финтирам и се отпускам, малко като едно време, когато на кортовете на Имперския парк танцувах отчаяния си танц в преследване на топките, които не успявах дори да докосна. Сред всички останали фехтовачи, най-силно съм се възхищавал на Малро. На пътеката него предпочитам най-силно. Осъзнах го като голям актьор — автор на собствената си трагедия от неговата поема за изкуството. По-скоро мим, всемирен мим, и когато сам на моя хълм, обърнат срещу слънцето, жонглирам с трите топки, за да покажа на какво съм способен, си мисля за него. Заедно с Чаплин някога, той е най-покъртителният мим на човечността, който този век е познавал. Тази светкавична мисъл, обречена да се ограничи в изкуството, тази протегната към вечността ръка, която успява да хване само друга човешка ръка, този великолепен интелект, принуден да се задоволи със самия себе си, този покъртителен стремеж да прозре, да отгатне, да надмогне, да трансцендира, а в крайна сметка стига единствено до красота, всичко това беше за мен като братско насърчение на пътеката.

Вървяхме по булевард „Карлон“ към булевард „Царевич“. Черквата бе празна и майка ми изглеждаше доволна, че по този начин ще се радва, така да се каже, на изключителност.

— Само ние сме — рече тя. — Няма да се наложи да чакаме.

Изрази се, сякаш Бог е някакъв лекар, и сме попаднали в час без опашки. Прекръсти се, аз също се прекръстих. Коленичи пред олтара, аз коленичих до нея. Сълзи се появиха по бузите й и устните й зашепнаха стари руски молитви, в които думите Иисус Христос се повтаряха непрестанно. Стоях до нея със сведени очи. Удряше се в гърдите, а веднъж, без да се обръща към мен, прошепна:

— Закълни се никога да не приемаш пари от жени!

— Кълна се.

Мисълта, че тя самата е жена, не й минаваше през ум.

— Господи, помогни му да се държи, помогни му да стои изправен, пази го от болести!

Обърна се към мен:

— Закълни се да внимаваш! Обещай да не прихванеш нещо!

— Обещавам ти.

Майка ми стоя още дълго, без да се моли, само плачеше. След това й помогнах да стане и отново се озовахме на улицата. Избърса сълзите си и внезапно придоби много удовлетворен вид. По лицето й дори се изписа малко детинско лукавство, когато се обърна към черквата за последен път.

— Човек никога не знае — рече.

На другата сутрин хванах автобуса за Париж. Преди да тръгна, трябваше да поседна за миг според старото руско суеверие, за да прогоня лошия късмет. Беше ми дала петстотин франка, които ме принуди да нося в торбичка около кръста под ризата, вероятно за случай, че разбойници спрат автобуса. Заклех се, че това ще е последната сума пари, които приемам от нея, и макар да не удържах съвсем на думата си, за момента ми донесе облекчение.

В Париж се затворих в мъничката си хотелска стая, оставих лекциите в Правния факултет без внимание и се захванах да пиша като луд. По обяд отивах до улица „Муфтар“, където купувах хляб, сирене и, естествено, солени краставици. Никога не успявах да занеса краставиците до дома непокътнати: винаги започвах да хрупам веднага, на самата улица. В продължение на седмици това беше единственият ми избор на задоволство. А изкушения не липсваха. Докато си хапвах прав на улицата, погледът ми на няколко пъти бе привлечен от момиче със съвършено нечувана красота, с черни очи и тъмнокестеняви коси, небивало меки откак съществува човешка коса. Тя пазаруваше по същото време като мен и добих навика да дебна кога тя ще мине по улицата. Не очаквах абсолютно нищо от нея — не можех да й предложа дори кино — всичко, което исках, бе да си хрупам краставици и да й се наслаждавам с поглед. Винаги съм имал тенденция да огладнявам пред зрелището на красотата, пред природна гледка, цветове, жени. Аз съм роден консуматор. Между другото, момичето най-сетне усети странния поглед, с който я следях, докато нагъвах солени краставици. Сигурно е била много впечатлена от необуздания ми апетит за зеленчуци и от скоростта, с която ги поглъщам, и се подсмихваше, минавайки покрай мен с втренчен поглед. Най-накрая един хубав ден, когато надминах себе си и налапах цяла огромна краставица, тя не издържа и минавайки покрай мен, ми подхвърли със следа от истинска тревога в гласа:

— Хей, някой ден ще умрете така!

Завързахме запознанство. Имах късмета първото момиче, в което се влюбих в Париж да е напълно безкористно. Беше студентка и заедно със сестра си — със сигурност най-красивото момиче в Латинския квартал по онова време. Младежи с автомобили я ухажваха пламенно и дори до днес, двайсет години по-късно, щом я зърна в Париж, сърцето ми затуптява по-бързо, и влизам в първата попаднала ми руска бакалница, за да си купя половин килограм солени краставици.

Една сутрин, когато бях останал с петдесет франка в джоба и ставаше неотложно да поискам отново от майка ми, отваряйки седмичника „Гренгоар“, открих разказа си „Бурята“, отпечатан на цяла страница, и името ми, с дебели букви, навсякъде, където се полагаше.

Бавно сгънах седмичника и се прибрах у дома. Не изпитвах никаква радост, напротив, чувствах се странно уморен и тъжен: това бе първият ми удар с шпага във водата.

За сметка на това е трудно да се опише сензацията, която тази публикация предизвикала на пазара „Бюфа“. Сдружението организирало за майка ми почетен аперитив и били произнесени речи с характерния акцент. Майка ми сложила броя от седмичника в чантата си и никога повече не се разделила с него. И при най-дребното спречкване го вадела, отваряла го, пъхвала окичената с моето име страница под носа на врага, и казвала:

— Спомнете си с кого имате честта да разговаряте!

След което с победоносен вид напускала бойното поле, следвана от сащисани погледи.

За разказа ми платиха хиляда франка и този път се главозамаях. Никога не бях виждал подобна сума и веднага изпаднал в крайност като някого, когото добре познавах, се почувствах на завет от нуждата до края на живота си. Първото, което направих, бе да ида в бирария „Балзар“ и да изям две порции кисело зеле с наденички и порция солено говеждо. Винаги съм ядял много и колкото повече се смалявам, толкова повече ям. Наех стая на петия етаж с прозорец към улицата и написах на майка ми много спокойно писмо, в което й обясних, че вече имам постоянен договор с „Гренгоар“, както и с много други издания, и че ако има нужда от пари, трябва само да ми каже. Поръчах с телеграма да й доставят огромно шише парфюм и букет цветя. Купих си кутия пури и спортно сако. От пурите ми се гадеше, но твърдо решен да живея охолно, ги изпуших до една. След това хванах писалката и написах един след друг три разказа, които ми бяха върнати не само от „Гренгоар“, но и от всички останали парижки седмичници. В продължение на шест месеца нито една моя творба не видя бял ден. Преценяваха ги като „твърде литературни“. Не разбирах какво ми се случва. Оттогава насам вече разбрах. Насърчен от първия си успех, се бях оставил да ме повлече нуждата с цената на всичко да хвана последната топка и с един изблик на перото да стигна до дъното на проблема, и тъй като проблемът нямаше дъно, пък и аз във всеки случай нямах толкова дълга ръка, за пореден път се бях снижил до ролята си на танцуващия и тъпчещ на място клоун от тенискорта на Имперския парк, а и трагичната гротеска на начина, по който се излагах, можеше само да отблъсне публиката със своето безсилие да овладее онова, което дори не успявах да хвана в ръка, вместо да я успокои чрез лекотата и изкусността, с които професионалистите умеят да се държат винаги малко под собствените си възможности. Много време ми трябваше, за да приема, че читателят има право на внимание и че трябва, както в Хотел — пансион „Мермон“ да му се посочи номера на стаята, да му се подаде ключа и да бъде придружен до етажа, където да му бъде показано откъде се светва лампата и къде са вещите от първа необходимост.

Много скоро се оказах в безнадеждно финансово положение. Не само, че парите ми се бяха стопили с невероятна скорост, ами и постоянно получавах писма от майка ми, преливащи от гордост и признателност, в които ме молеше да й съобщавам предварително датите на публикуване на следващите ми шедьоври, за да може да ги показва на целия квартал.

Не ми даде сърце да й призная своето обезверение.

Прибягнах до измама, с която и до днес съм много горд.

Написах на майка ми, че директорите на вестниците изискват от мен до такава степен долнокачествени комерсиални разкази, та съм отказал да компрометирам литературната си репутация, като ги подписвам със собственото си име. Тъй че, доверявах й под секрет, съм бил решил да подписвам тези долнопробни творения с различни псевдоними — и едновременно с това я умолявах да не разкрива начина, по който се оправям с нещата, за да не натъжава приятелите ми и учителите ми от лицея в Ница, накратко, хората, които винаги са вярвали в моя литературен гений и монолитност.

След което всяка седмица най-спокойно изрязвах произведение от различни събратя, които седмичниците бяха публикували, и ги изпращах на майка ми с чиста съвест и чувство за изпълнен дълг.

Това решение уреждаше моралния проблем, но материалният изцяло си оставаше. Нямах вече пари за наема и по цели дни не ядях. По-скоро бих пукнал от глад, отколкото да отнема на майка ми нейните илюзии за победа.

Една особено мрачна вечер се връща в мислите ми всеки път щом си спомня за този период от живота ми. От предния ден не бях ял нищо. Често ходех на гости при един колега, който живееше с родителите си недалеч от станция „Льокурб“ на метрото, и бях забелязал, че ако добре си изчислях времето, почти винаги ме канеха да остана за вечеря.

Реших да им направя кратко посещение на учтивост с празния си стомах. Дори взех с мен един от моите ръкописи, за да почета на господин и госпожа Бонди, защото бях много радушно настроен към тях. Гонеше ме голям глад и внимателно изчислих времето, та да пристигна за вечеря. Започнах ясно да усещам великолепния дъх на супа от картофи и праз още от площад „Контрескарп“, когато все още четирийсет и пет минути ходене пеша ме деляха от улица „Льокурб“ — нямах с какво да си платя метрото. Преглъщах слюнката си и вероятно съм имал налудничаво — сладострастен поглед, защото самотните жени, които пресрещах, леко се отстраняваха и забързваха крачка. Почти сигурен бях също, че ще има унгарски салам и шоколадова торта, винаги имаше. Мисля, че никога не съм ходил на любовна среща с по-прекрасно предвкусване в сърцето.

Когато най-сетне стигнах до адреса, никой не отвърна на моето позвъняване — приятелите ми бяха излезли.

Седнах на стъпалата и изчаках час, сетне два. Но към единайсет елементарното чувство за достойнство — все някъде остава по мъничко — ми попречи да чакам завръщането им до полунощ, за да им поискам ядене.

Станах и извървях проклетата улица „Вожирар“ в обратна посока в такова състояние на потиснатост, каквото можете само да си представите.

И точно тук се явява още един върховен миг от живота ми на шампион.

Стигнах до Люксембургската градина и минах пред бирария „Медичи“. Лошият ми късмет пожела в този късен час да зърна през бялото тюлено перде как един почтен буржоа яде шатобриан с картофи на пара.

Спрях, хвърлих поглед на шатобриана, и чисто и просто припаднах.

Припадъкът ми не се дължеше на глада. Вярно, не бях ял нищо от предния ден, но по онова време имах челична издръжливост и ми се е случвало да изкарам по два дни без храна, без заради това да се измъквам от своите, каквито и да били те, задължения.

Бях припаднал от яд, от негодувание и унижение. Не можех да приема, че едно човешко същество може да изпадне в подобно положение, и не го приемам и до днес. Оценявам политическите режими според количеството храна, която дават на всеки, и когато я привържат на някакво въженце, когато наложат някакви условия върху нея, се отвръщам от тях — хората имат право да се хранят без никакви условия.

Гърлото ми се стегна от гняв, юмруците ми се свиха, притъмня ми пред очите и се свлякох в цялата си дължина на тротоара. Сигурно съм останал така известно време, защото когато отворих очи, се беше получило малко струпване. Бях добре облечен, дори носех ръкавици, и за щастие на никого не му мина през ума каква е причината за това прилошаване. Вече бяха извикали линейка и много се изкуших да се пусна по течението: сигурен бях, че в болницата все ще има някакъв начин да си напълня търбуха. Но не се оставих да се хлъзна по лесното. С няколко думи на извинение се измъкнах от вниманието на тълпата и се прибрах. И нещо наистина изключително: вече не бях гладен. Шокът от унижението и припадъка направиха така, че стомахът ми да остане някъде на заден план. Светнах лампата, взех писалката и започнах разказ, озаглавен „Една малка жена“, който „Гренгоар“ публикува няколко седмици по-късно.

Освен това подложих на изпит своята съвест. И открих, че се вземам твърде насериозно и че ми липсват едновременно смирение и чувство за хумор. Също така не ми бе достигнала вяра в ближния и не се бях опитал в достатъчна степен да изследвам възможностите на човешката природа, която все пак нямаше как да е изцяло лишена от благородство. Още на другата сутрин си направих експеримент и оптимистичният ми поглед се потвърди. Започнах, като заех сто су от момчето на етажа под претекст, че съм си изгубил портфейла. След това се озовах на бара в „Капулад“, поръчах си кафе и решително пъхнах ръка в кошничката с кроасаните. Изядох седем. Поръчах още едно кафе. След това се втренчих със сериозен вид в очите на сервитьора — горкото момче дори не подозираше, че чрез неговата особа на изпит се явява цялото човечество.

— Колко ви дължа?

— Колко кроасана?

— Един — рекох.

Сервитьорът погледна почти празната кошничка. След това погледна мен. След това отново погледна кошничката. След това поклати глава.

— Е, да му се не види — рече той. — Прекалявате.

— Може би два — отвърнах.

— Хубаво, де, разбрахме — каза сервитьорът. — Не сме толкова тъпи. Две кафета и един кроасан, значи седемдесет и пет сантима.

Излязох си преобразен. Нещо пееше в сърцето ми: вероятно кроасаните. От този ден нататък се превърнах в най-преданият клиент на „Капулад“. От време на време горкият Жюл, така се казваше този велик французин, ме схокваше свенливо и без особена разпаленост.

— Не можеш ли да ходиш да се тъпчеш другаде? Ще ми докараш проблеми с управителя.

— Ми не мога — казвах. — Ти баща, ти майка.

Понякога се впускаше в някакви неясни аритметични задачи, които изслушвах разсеяно.

— Значи два кроасана, а? В очите ме гледаш и да ми ги разправяш тия? Преди три минути в панера имаше девет кроасана.

Приемах го с хладина.

— Крадци има навсякъде.

— Ай стига бе! — казваше Жюл в захлас. — Не си поплюваш. И какво точно учиш?

— Право. Завършвам бакалавърска по право.

— Ах, ти, мръснико! — казваше Жюл.

Станахме приятели. Когато вторият ми разказ излезе в „Гренгоар“, му подарих един брой с посвещение.

По моите изчисления, между 1936-а и 1937-а на бара на „Капулад“ съм изял, без да ги плащам, между хиляда и хиляда и петстотин кроасана. Приемах го като един вид стипендия за образование, която заведението ми отпуска.

Запазил съм много нежно чувство към кроасаните. Намирам, че във формата им, в хрупкавата коричка и в приятната топлина има нещо симпатично, нещо приятелско. Вече не мога да ги смилам като някога и отношенията ни са се превърнали в повече или по-малко платонични. Но обичам да знам, че са си там, в кошничката на бара. Те са сторили много повече за студентската младеж, отколкото Третата република. Както би казал генерал Де Гол, те са добри французи.