Ромен Гари
Обещанието на зората (32)

Глава XXXII

Но накрая възприех всеобщото мнение, според което Северна Африка щеше да остане във войната, и тъй като ескадрата най-сетне бе получила заповед да отиде в Мекнес, напуснах Мериняк в пет следобед и пристигнах в Саланк, на брега на Средиземно море, точно когато нощта падаше и точно навреме, за да науча за издадената забрана за излитане на който и да било самолет, намиращ се в базата.

Нова власт командваше от няколко часа въздушното движение над Африка и всички предишни заповеди се считаха за невалидни. Достатъчно познавах майка ми, за да знам, че би ме накарала да прекося Средиземно море с плуване; тъй че незабавно се уговорих с един адютант от ескадрата и без да чакаме нови заповеди и контразаповеди от любимите ни военачалници, на другия ден призори излетяхме за Алжир.

Нашият „Потез“ имаше двигатели „Петрел“, които не му позволяваха достатъчна самостоятелност, за да издържи във въздуха чак до Алжир без допълнителни резервоари. Рискувахме да видим как перките ни спират да се въртят на четирийсет минути от африканския бряг.

И все пак излетяхме. Аз си знаех — нищо не можеше да ми се случи, защото една могъща и величествена обич бдеше над мен, а също и защото целият ми вкус към шедьовъра и инстинктивният начин, по който подхождах към живота като към създаващо се в момента художествено произведение, чиято скрита, но неизменна логика в крайна сметка винаги щеше бъде логиката на красотата, ме подтикваха да редя в главата си бъдещето като напасване на тонове и пропорции, на здрачни зони и светли петна, сякаш цялата човешка съдба произтича от грандиозно класическо и средиземноморско вдъхновение, търсещо преди всичко равновесие и хармония. Подобно виждане за нещата превръщаше справедливостта в един вид естетически императив и в съзнанието ми ме правеше неуязвим, докато майка ми беше жива — аз бях нейният хепи енд — и ми подсигуряваше завръщане у дома като победител. Колкото до адютант Дьолаво, макар вероятно да бе далеч от представата за подобна тайна и светла логика на произведението на изкуството, той също не се поколеба и с едно флегматично „да видим“ се понесе над вълните с твърде слаби мотори и без никаква литературна помощ, само с две автомобилни гуми в пилотската кабина, които да ни служат за спасителни пояси в случай на нужда.

За щастие, изпратен от провидението вятър задуха тази сутрин, а сигурно и майка ми е духала по малко за по-сигурно, и кацнахме на пистата на Белия дом в Алжир с един успокоителен запас за още десетина минути полет в резервоарите.

След това продължихме към Мекнес, където Военновъздушното училище беше евакуирано, и пристигнахме навреме, за да узнаем, че не само примирието е било прието от властите в Северна Африка, но и че след първите полети на „дезертьори“, които кацали в Гибралтар, била издадена заповед да бъдат повредени всички машини.

Майка ми беше оскърбена. Не ме оставяше на мира нито за миг. Възмущаваше се, вилнееше, протестираше.

Не ми се удаваше да я успокоя. Тя беше подлютила всяка клетка от кръвта ми, възмущаваше се и се бунтуваше във всеки удар на сърцето ми и ме държеше буден нощем, изтезаваше ме и ме зовеше да сторя нещо. Отвръщах очи от лицето й, за да спра да виждам изражението на скандализирано неразбиране пред напълно новото за нея явление — приемането на провала — все едно човекът е нещо, което може да бъде победено. Напразно я молех да се овладее, да ме остави да дишам, да има търпение, да има доверие в мен, усещах, че дори не ме слуша. Не заради делящото ни разстояние, естествено, защото дори за миг не се бе отделяла от мен в тези страшни часове. Тя бе скандализирана и дълбоко наранена от отказа на Северна Африка да откликне на нейния призив.

Призивът на генерал Де Гол да продължим борбата е от 18 юни 1940-а. Без да искам да усложнявам работата на историците, все пак ми се ще да уточня, че призивът на майка ми е от 15 или 16 юни — поне два дни по-рано. По този въпрос има множество свидетелства и те дори днес все още могат да бъдат събрани по пазара „Бюфа“.

Двайсетина души ми преразказаха една стъписваща сцена, чиято гледка, благодаря на небесата, ми бе спестена, но все още ме кара да се изчервявам от срам, щом помисля за нея и в която майка ми, покачена на стол пред зеленчуковата сергия на господин Панталеони и размахала бастун, призовавала почтените хора да откажат примирието и да заминат за Англия да продължат борбата рамо до рамо със сина й, прочутия писател, който вече нанасял смъртоносни удари на врага. Горката жена. Очите ми се насълзяват като помисля, че завършила своята тирада като извадила от чантата си страница от седмичника, в който бе публикуван мой разказ. Вероятно е имало присмехулници. Не ги упреквам. Упреквам само себе си, че не ми достигна талант и героизъм, че успях да бъда единствено себе си. А не това исках да й поднеса. Умърлушихме се при мисълта за повредените самолети по пистите в Африка. Майка ми вилнееше, протестираше, изкарваше си го на мен, на моето бездействие, възмущаваше се как така си стоя там проснат на походното легло, вместо да реагирам енергично и да ида, примерно, да намеря генерал Ногес и да му кажа с няколко съвсем ясни изречения какво мисля за него. Опитвах се да й обясня, че генералът няма дори да ме приеме, но вече я виждах въоръжена с бастуна по стълбите на Резиденцията и знаех, че точно тя щеше да открие начин да бъде изслушана. Чувствах се недостоен.

Никога присъствието й не е било по-реално за мен, по-физическо, отколкото през дългите часове скитосване из Медината на Мекнес сред тълпата араби, която напълно ме откъсваше от дома с цветовете, шумовете и миризмите си, когато под внезапно залелия ме прилив от екзотични усещания се мъчех да забравя поне за миг гласа на кръвта си, който все ме зовеше към борба с непоносимо гръмки слова, високопарни от най-изтърканите патриотарски клишета. Майка ми се възползваше от крайната ми нервна умора и от моята отпадналост, за да заеме цялото пространство; дълбоката ми обърканост, потребността от обич и закрила, родена от твърде дългия навик на майчиното крило и оставил ми смътния порив да усещам как една, изпратена сякаш от провидението женска нежност бди над мен, ме предаваха изцяло на нейния образ, който сега не ме оставяше нито миг; мисля, че именно в тези дълги скиталчески часове сред чуждоземната пъстра тълпа най-силното в природата на майка ми надделя над най-слабото и нерешителното у мен и духът й ме облада и замени моя, и тя наистина стана аз, с цялата си сила, с промените в настроението, с липсата на мярка, с агресивността, фасоните и вкуса й към мелодрамата, с всички онези черти на един краен характер, които през следващите месеци ми спечелиха пред другите момчета и началниците име на луда глава.

Признавам си, опитах се да се измъкна от властното й присъствие, опитах се да избягам от нея в многоцветното гъмжило на Медината, влачех се по суковете, потъвах в съзерцания на обработваните по нов за мен начин кожи и метали, надвесвах се над хиляди вещи под втренчения и далечен поглед на продавачите, седнали с кръстосани крака върху сергиите, опрели глава и рамене на стената, с тръбата на чибука до устните, сред мирис на тамян и мента, обикалях затворения квартал, където ме очакваше, без още да го знам, най-отблъскващото приключение в целия ми живот, сядах на масичките пред арабските кафенета и изпушвах по една пура, докато пиех зелен чай, в опит, по стар мой обичай, да се боря с болезненото състояние на ума чрез чувство на физическо благоденствие — майка ми обаче ме следваше, където и да идех, и гласът й се извисяваше в мен с брулеща ирония. Как е, добре ли ми идвало малко туризъм? За да съм си проветрял малко мислите, вероятно? Докато Франция на дедите ми лежала разкъсана между безжалостен враг и правителство от преклонени главици? Хайде сега! Ако наистина това бил нейният син, сме можели съвсем спокойно да си стоим във Вилно, за какво ни било да идваме във Франция, Дълбоко в себе си наистина не съм бил притежавал нужното, за да бъда французин.

Станах и се гмурнах с широки крачки в една уличка сред забулени жени, просяци, продавачи, магарета и войници и, бога ми, в непрестанно обновяващите се впечатления, форми и цветове, най-смирено признавам — веднъж-дваж успях да й се изплъзна.

И тогава преживях нещо, което вероятно е най-кратката любовна история за всички времена.

В някакъв бар в европейския квартал, където бях влязъл да пийна едно, русата бардама, на която, естествено, след две минути вече споделях тайните си, изглеждаше силно трогната от трескавата ми серенада. Погледът й заскита по лицето ми, като спираше на всяка черта с израз на нежност и грижа и ми даде усещането, че съм излязъл от състоянието на ескиз и съм се превърнал в пълнокръвен мъж. Докато очите й минаваха от ухото ми към устните, за да се изкачат мечтателно към корена на косите, гърдите ми станаха двойно по-издути, а сърцето двойно по-храбро, мускулите ми се наляха със сила, която и десет години тренировки не биха им дали, и цялата земя се превърна в пиедестал. Тъй като споделих с нея намерението си да ида в Англия, тя свали от врата си синджирче със златно кръстче и ми го подаде. Внезапно и неустоимо ме обхвана изкушението да зарежа и майка ми, и Франция, и Англия и целия духовен багаж, който носех като тежко бреме, и да остана до това изключително създание, което ме разбираше така добре. Бардамата беше полякиня, дошла от Русия през Памир и Иран; сложих синджирчето около врата си и помолих моята любима да се омъжи за мен. Познавахме се от цели десет минути. Тя прие. Каза ми, че съпругът и брат й били убити по време на нападението над Полша, и от тогава била сама, като изключим неизбежното минаване през леглото, за да изплува финансово и да получи документи. В лицето й имаше нещо болезнено и затрогващо, което подсилваше моето усещане, че мога да й осигуря помощ и закрила, а всъщност обратно, аз търсех да се осигуря с първия плаващ по пътя ми женски спасителен пояс. За да се изправям срещу живота, винаги ми е било нужно женско присъствие, и крехко, и отдадено, мъничко покорно и признателно, та докато вземам, да чувствам, че давам, докато се облягам — че крепя. Чудя се откъде ли ми идва тази необичайна потребност. Под черупката на коженото яке, въпреки смазващата жега, с фуражка над окото, със самоуверения си и мъжествено закрилнически вид, се държах вкопчен в ръката й. Светът, който се сриваше около нас, ни тласкаше един към друг с шеметна скорост, със същата скорост, с която се сриваше.

Беше два следобед, време за следобедната дрямка, нещо свещено в Африка, и барът беше празен. Качихме се в стаята и останахме половин час вчепкани един в друг, и никога давещи се същества не са полагали толкова усилия да се поддържат взаимно. Решихме да се оженим незабавно и след това да отидем в Англия заедно. В три и половина трябваше да се срещна с един другар, който беше отишъл при английския консул в Каза, за да го помоли да ни помогне. Излязох от бара, за да ида при другаря и да му кажа, че ще бъдем трима, а не двама, както първоначално беше предвидено. Когато в четири и половина се върнах в бара, вече имаше много хора и годеницата ми беше много заета. Нямам представа какво се е случило, докато ме е нямало — вероятно е срещнала някого — но ясно виждах, че между нас всичко е свършило. Вероятно не е могла да понесе раздялата. Тъкмо говореше с един красив спахийски лейтенант: предполагам, че беше влязъл в живота й, докато ме е чакала. Беше си моя грешка: човек никога не бива да оставя жената, която обича, обзема ги самота, съмнения, несигурност и ето ти на̀. Сигурно е изгубила вяра в мен, вероятно е помислила, че няма да се върна, и е решила да започне живота си отначало. Бях много нещастен, но не можех да й се сърдя. Помотах се малко там над чашата с бира, но бях много разочарован, защото бях помислил, че съм решил всичките си проблеми. Полякинята наистина беше красива, с една щипка безпомощност и безутешност във вида, нещо, което ме вдъхновява толкова силно, а и отмяташе русите си коси от лицето с жест, който и досега ме вълнува, щом се сетя. Много лесно се привързвам. Погледах ги известно време двамата, за да преценя дали няма надежда. Но нямаше. Казах й нещо на полски, като се опитах да докосна патриотичната й струна, но тя ме пресече, за да ми съобщи, че ще се жени за лейтенанта, че бил чифликчия и тя щяла да се установи в Северна Африка, че й било писнало от войната и че, между другото, войната била приключила и маршал Петен бил спасил Франция и щял всичко да оправи. Добави, че англичаните ни били предали. Хвърлих тъжен поглед към спахийския лейтенант, който се бе разпрострял навсякъде с това червено наметало, и се примирих. Горкичката, тя се опитваше да се закачи за каквото й падне, стига да изглеждаше стабилно сред катастрофата, и не можех да й се сърдя. Платих си бирата и оставих в чинийката бакшиша и златното синджирче с кръста. Човек или е джентълмен, или не е.

Родителите на другаря ми живееха във Фес и отидохме до тях с автобус. Вратата отвори сестра му и мигом видях пред себе си един спасителен пояс, който ме накара моментално да забравя другия, който за толкова малко бях изпуснал в Мекнес. Симон бе една от онези французойки от Северна Африка, чиито всеизвестни и възхитителни отличителни белези са смуглата кожа, нежните стави и изпълнените с нега очи. Беше весела, начетена, насърчаваше брат си и мен да продължим борбата и понякога ме поглеждаше с разтърсващо дълбок поглед. Под този поглед отново се почувствах цял, изправен, здраво стъпил на краката си, и веднага реших да й поискам ръката. Прие ме добре, прегърнахме се под развълнувания поглед на родителите й и се уговорихме, че ще дойде при мен в Англия при първия удобен случай. Шест седмици по-късно в Лондон брат й ми връчи едно писмо, с което Симон ме уведомяваше, че се е оженила за един млад архитект от Каза, ужасен удар за мен, защото не само бях помислил, че в нея съм открил жената на живота си, но и я бях забравил напълно, тъй че писмото й се оказа двойно и мъчително откритие за самия мен.

Усилията ни да убедим английския консул да ни осигури фалшиви документи не дадоха резултат и реших да отмъкна един „Моран–315“ от летището в Мекнес, за да се приземя в Гибралтар. Само дето трябваше да открия някой неповреден или пък да намеря благоразположен механик, тъй че тръгнах да се шляя из базата и да се втренчвам в лицето на всеки механик, за да разчета сърцето му. Тъкмо щях да заговоря един, чийто бодър вид и чип нос ми вдъхваха доверие, когато зърнах един „Симун“ да каца на пистата и да спира на двайсетина крачки от мястото, където се намирах. Един лейтенант пилот излезе от самолета и се отправи към хангара. Това беше приятелско, съзаклятническо намигване на небето към моите намерения и не можеше и дума да става да пропусна този шанс. Облях се в студена пот и ужас сви стомаха ми на топка; никак не бях сигурен, че мога да излетя със „Симун“ и да го пилотирам. В нелегалните тренировъчни часове така и не бях надскочил „Моран“ и „Потез–540“. Но и дума не можеше да става да се измъквам, държаха ме здраво. Усещах изпълнения с благоговение и гордост поглед на майка ми върху себе си. Внезапно си зададох въпроса, дали след загубата и окупацията инсулинът във Франция нямаше да стане дефицитен. Без инжекциите тя нямаше да издържи и три дни. Вероятно щях да успея да се уговоря с Червения кръст в Лондон да й го доставят през Швейцария.

Тръгнах към симуна, качих се и се настаних пред командното табло. Струваше ми се, че никой не ме е видял.

Но бях сгрешил. Почти навсякъде из хангарите бяха поставени жандарми от Военновъздушните сили, за да пречат на въздушното „дезертьорство“, успешно вече в много случаи, благодарение на съучастничеството на механиците. Същата сутрин един „Моран–230“ и един „Гоелан“ се бяха приземили на хиподрума в Гибралтар. Едва бях седнал пред таблото, и видях двама жандарми да излизат от хангара и да се втурват към мен — единият от тях тъкмо вадеше револвера от кобура. Бяха на трийсетина метра от мен, а перката все не се завърташе. Направих последен отчаян опит, а след това изскочих от машината. Десетина войници бяха наизлезли от хангара и ме гледаха с интерес. Не направиха ни най-малко усилие да ме спрат, докато търчах като заек пред челния отряд, но пък имаха достатъчно време да разгледат лицето ми. Като връх на глупостта и най-вече под въздействието на онази атмосфера на „победа или смърт“, в която от няколко дни бях потопен, като изскачах от симуна, бях измъкнал револвера си и го държах в ръка, докато тичах с все сила, което, не е необходимо да го казвам, нямаше да улесни положението ми пред военния съд. Но си бях решил, че няма да има военен съд. В онова състояние на духа, в което се намирах, честно казано, не вярвам някой да можеше да ме хване жив. И понеже съм много добър стрелец, още потръпвам при мисълта какво можеше да стане, ако не бях успял да избягам. Но успях, и то без особено затруднение. В крайна сметка прибрах револвера и въпреки надуването на свирки зад гърба ми, забавих крачка и спокойно си излязох от лагера, минавайки пред постовия. Тръгнах по пътя и едва бях извървял петдесетина метра, появи се автобус. Направих знак като застанах на пътя му с непоколебим вид, и той спря. Качих се и седнах до две забулени жени и един ваксаджия в бяла роба. Изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Добре се бях накиснал, но не усещах тревога. Напротив, обзе ме истинска еуфория. Най-сетне бях консумирал разрива си с примирието, най-сетне бях бунтар, корав, истинска стара пушка, войната беше започнала отново, и дума не можеше да става за отстъпление. Усещах по лицето си запленения поглед на майка ми и не можах да сдържа малко надменната си усмивка и дори откровения си смях. Мисля дори, да ми прости Господ, че му рекох нещо доста претенциозно, нещо като „чакай, това е само началото, сега ще става каквото ще става“. Седнал в мърлявия автобус сред забулени жени и бели бурнуси, скръстих ръце и най-сетне се почувствах на висотата на онова, което се очакваше от мен. Запалих евтина пура, за да докарам неподчинението си докрай — в автобуса беше забранено да се пуши — и си постояхме така, майка ми и аз, попушихме и се поздравихме мълчаливо. Нямах ни най-малка представа какво щях да правя, но бях възприел толкова отракан вид, че зървайки се за миг в огледалото за обратно виждане, стреснах сам себе си така, че си изтървах пурата от зъбите.

Човъркаше ме само едно съжаление: бях оставил коженото яке в лагера, а без него се чувствах доста сам. Трудно понасям самотата и дълбоко се бях привързал към якето си. Както вече казах, лесно се привързвам. Това беше единствената сянка в картината. Хванах се за пурата, но пурите траят кратко, а моята гореше особено бързо в сухия африкански въздух и всеки момент щеше да ме изостави.

Докато си пушех така пурата, кроях планове. Военните патрули вероятно щяха да обходят града да ме търсят и значи трябваше на всяка цена да избягвам места, където униформата ми можеше да се открои ярко на фона на местните. Струваше ми се, че най-доброто решение е да се скрия за няколко дни, а след това да ида в Каза и да се опитам да се кача на някой отплаващ кораб. Говореше се, че полските сили били евакуирани в Англия със съгласието на правителството и че английските кораби обикаляли пристанищата да ги прибират. Преди всичко трябваше да ги оставя да ме позабравят. Реших да прекарам първите четирийсет и осем часа в бусбир, затворения квартал, където сред неспирните талази на всякакви военни, дошли тук да се облекчат, имах всички шансове да остана незабелязан. Майка ми изглеждаше леко обезпокоена от подобен избор на убежище, но незабавно й дадох всички надлежни уверения. И тъй, слязох от автобуса в арабския град и се отправих към затворения квартал.