Ромен Гари
Обещанието на зората (34)

Глава XXXIV

Бях спасен от този каторжен труд сякаш по волята на провидението, благодарение на срещата с един от моите другари, който чакаше реда си пред санитарния пост до заведението. От него научих, че за мен вече няма особена опасност, че подполковник Амел, командир на ескадрата не само отказал да докладва за моето изчезване, но и упорито и противно на пълната очевидност твърдял, че опитът за отвличане на самолет не може да бъде приписан на мен, поради желязната причина че никога не съм бил пристигал в Северна Африка на борда на която и да било от тези машини. Благодарение на това свидетелство, за което изразявам тук своята признателност към този французин, не съм бил незабавно обявен за дезертьор, никой не обезпокоил майка ми и полицията престанала да ме издирва. Но това ново положение, макар и благоприятно само по себе си, все пак не ми позволяваше да си показвам носа на повърхността и ме обричаше на нелегалност. Тъй като се бях оказал без пукната пара, понеже бях оставил всичко, което имах, в ръцете на майка Зубида, заех от моя другар пари за автобусен билет до Казабланка, където разчитах да се шмугна на борда на някой отплаващ кораб.

И все пак не се решавах да си тръгна от Мекнес без кратко посещение в авиационната база. Вероятно вече сте забелязали, че не се разделям лесно със скъпите за мен неща, и мисълта да зарежа коженото си яке в Африка беше твърде болезнена за мен. Никога не бях имал такава нужда от него, както в този момент. То беше близка, защитна обвивка, черупка, която ми даваше усещане за сигурност и твърдина, помагаше ми да разхождам решителен и леко заплашителен силует, дори малко опасен за онези, които биха посмели да се отъркат в него, и всъщност така ми позволяваше да минавам незабелязан. Но никога повече нямаше да го видя. Щом стигнах до лагера, в стаята, която бях обитавал, намерих само празен пирон, а якето си беше тръгнало.

Седнах на леглото и заплаках. Не знам колко време съм плакал, загледан в празния пирон. Сега вече наистина ми бяха взели всичко.

Най-накрая съм заспал в състояние на такова физическо и нервно изтощение, че съм останал шестнайсет часа в същата поза, в която бях паднал напряко през леглото с фуражка върху очите. Взех си леден душ и излязох от лагера в търсене на автобус за Каза. На пътя ме чакаше добра изненада: открих амбулантен търговец, който между всички лакомства в буркани, предлагаше и солени краставици. Най-сетне доказателство, че силата на любовта, която бдеше над мен, не ме беше изоставила. Седнах на насипа и нагънах половин дузина краставици за закуска. Почувствах се по-добре. Постоях на слънце, разкъсван между желанието да продължа да хапвам и чувството, че при трагичните обстоятелства, през които Франция преминава, трябва да съумея да проявя стоицизъм и въздържаност. Изпитвах известно затруднение да се разделя с продавача и неговите буркани и дори се запитах в смътно мечтание дали няма някое момиче, за което да се оженя. Виждах се прекрасно като продавач на солени краставици до една любеща и предана житейска спътница и един работлив, признателен тъст. Намирах се в такова състояние на нерешителност и самота, че за малко да изпусна автобуса до Каза. Все пак го спрях в пристъп на енергичност и отнасяйки внушителен запас солени краставици във вестник, се качих на автобуса с тези верни приятели, притиснати до гърдите ми. Любопитно е до каква степен детето може да оцелее във възрастния човек.

Слязох на площад „Франция“ в Казабланка, където почти веднага срещнах двама ученици от Военновъздушното училище, кандидатите Форсан и Далиго, които като мен търсеха начин да избягат към Англия. Решихме да обединим силите си и прекарахме деня в шляене из града. Входът на пристанището се охраняваше от жандарми и нямаше дори следа от полска униформа по улиците: вероятно последният транспорт на английската войска бе заминал доста отдавна. Към единайсет вечерта се озовахме доста обезкуражени под една газена лампа. Започвах да изнемощявам. Казвах си, че наистина съм сторил каквото съм могъл и че никой не може да направи невъзможното. Усещах също, че някъде нещо не беше в ред. Фатализмът на азиатските степи се пробуждаше у мен и ми шепнеше отровни слова. Или имаше съдба и беше неин ред да играе, или нямаше нищо, и тогава беше по-добре човек да си лежи и да кротува в някой ъгъл. Ако светла и справедлива сила наистина бдеше над мен, е, добре! Време беше да се прояви. Майка ми все ми говореше за победите и лаврите, които щели да бъдат мои, следователно ми беше давала обещания, и в такъв случай сега тя трябваше да се оправя с това.

Не знам как го бе уредила, но внезапно видях как сякаш от нищото насам идва един чудесен полски ефрейтор. Скочихме му на врата и това беше първият ефрейтор, когото прегръщах. Той ни каза, че британският товарен кораб „Оукрест“, който превозва полски войски от Северна Африка, ще вдигне котва в полунощ. Добави, че е слязъл на брега да купи някои продукти, за да разнообрази обичайната храна. Или поне той така си мислеше, но аз знаех каква сила го беше подтикнала да напусне кораба и бе насочила стъпките му към газената лампа, която огряваше нашата меланхолия. Виждате, че артистичният темперамент на майка ми, който постоянно и понякога твърде трагично я бе водил до желанието да режисира бъдещето ни според каноните на поучителната литература, продължаваше да се проявява по същия начин и у мен, и тъй като още не бях преклонил безкористно глава пред изкуството, упорствах да търся около себе си, в самия живот, определено творческо вдъхновение, което се стреми да реди съдбата ни в щастлив порядък.

И тъй, ефрейторът идваше точно навреме. Форсан взе от него куртката, а Далиго каскета, що се отнася до мен, просто свалих якето си и започнах да давам на спътниците си високо и ясно заповеди на полски, тъй че без затруднения преминахме през кордона от жандарми, които пазеха решетката на пристанището, а също и мостика, и се качихме на кораба с помощта, трябва да кажа това, на двамата дежурни полски офицери, на които обясних положението ни с няколко добре подбрани драматични думи на красивия език на Мицкевич:

— Специална мисия за свръзка. Уинстън Чърчил. Капитан Мезон Руж. Втори отдел.

Прекарахме спокойна нощ в морето в трюма за въглищата, люлени от мечти за нечувана слава. За жалост бях събуден от тръбата точно когато се канех да вляза в Берлин на бял кон.

Духът беше приповдигнат и даже с лекота възприемаше декламаторска форма — храбрите ни английски съюзници ни чакаха с отворени обятия и вдигнали заедно саби и пестници срещу злите божества, които си въобразяваха, че могат да доведат хората до някакво състояние на поражение, ние, както най-древните защитници на името, щяхме да бележим техните тиранични лица с резка от меча на нашето достойнство.

Пристигнахме в Гибралтар точно навреме за завръщането на британската флота, която току-що особено благородно беше потопила най-добрите ни морски единици при Мерс ел-Кабир. Можете да си представите какво представляваше тази новина за нас: нашата последна надежда ни отвръщаше с долен удар.

В искрящия, чист въздух, където Испания среща Африка, ми стигаше да вдигна очи, за да видя над себе си гигантската маса на Тотош, богът на глупостта, изправен в пристанището — стъпил разкрачен в синята вода, която му стигаше едва до глезените, с отметната назад глава, той се държеше за корема, изпълваше небето и се смееше с цяло гърло, и специално за случая беше сложил фуражка на английски адмирал.

След това помислих за майка ми. Представях си я как слиза по улицата и отива да строши с бастуна си прозореца на британското консулство в Ница, на булевард „Виктор Юго“. С накривена върху белите коси шапка, цигара между устните и бастун в ръка, тя приканваше минувачите да се присъединят към нея и да изразят своето негодувание.

Тъй като при тези обстоятелства не можех да приема да стоя повече на борда на английски кораб и бях забелязал в дока един кораб вестоносец, на който се вееше трибагреник, съблякох се и забих глава във водата.

Объркването ми беше пълно и като не знаех какво решение да взема и на кой бог да се кланям, инстинктивно се хвърлих към националния флаг. Докато плувах, за първи път ми мина мисълта за самоубийство, но аз съм непокорен по природа и не подавам лява буза. Тъй че реших да завлека със себе си в отвъдното английския генерал, който толкова успешно беше ръководил касапницата в Мерс ел-Кабир. Най-просто би било да поискам аудиенция в Гибралтар и да изпразня револвера си в медалите му, след като го поздравя. След това бих се оставил благосклонно да ме разстрелят: отрядът за екзекуции не ми беше антипатичен. Струваше ми се, че доста подхожда на моя тип хубост.

Трябваше да преплувам два километра и хладката вода ми помогна да се поуспокоя. В крайна сметка нямаше да се бия за Англия. Долният удар, който ни беше нанесла, беше непростим, но поне доказваше, че има твърда воля да продължи войната. Реших, че няма нужда да променям плановете си и че трябва да ида в Англия въпреки англичаните. Но вече бях на двеста метра от френския кораб и имах нужда да подишам, преди да мина двата километра в обратна посока.

Тъй че се изплюх във въздуха — винаги плувам по гръб — и след като така се отървах от британския адмирал, лорд Мерс ел-Кабир, продължих пътя си към кораба вестоносец. Доплувах до стълбичката и се изкатерих на борда. Един сержант авиатор седеше на мостика и белеше картофи. Видя как излизам чисто гол от водата, без да прояви ни най-малка изненада. Когато човек е видял Франция да губи войната, а Англия да потапя флота на своя съюзник, нищо повече не би трябвало да го изненада.

— Как е? — попита той учтиво.

Обясних му положението си и разбрах, че корабчето отива в Англия с дванайсет сержант — авиатори на борда, които се канят да се присъединят към генерал Де Гол. Единодушни бяхме в осъждането на британската флота, единодушни и в извода, че англичаните ще продължат войната и ще откажат да подпишат примирието с германците, и това в крайна сметка беше единственото съществено нещо.

Сержант Канепа — подполковник Канепа, Съратник на Освобождението, кавалер на Почетния орден, награждаван осемнайсет пъти, щеше да падне петнайсет години по-късно в Алжир, след като без прекъсване се беше бил по всички фронтове, където Франция бе проливала кръвта си — и тъй, сержант Канепа ме покани да остана на борда, за да ми спести да плавам под британски флаг, като заяви, че ще му бъде още по-приятно, понеже съм бил ново попълнение за ангарията с картофите. Размислих най-сериозно, както се полагаше, над този нов и неочакван фактор и реших, че колкото и да съм възмутен от англичаните, предпочитам да извърша пътуването под техния флаг, отколкото да се занимавам с домакинска работа, тъй неподобаваща на възторжената ми природа. Махнах му приятелски с ръка и се гмурнах отново във вълните.

Пътуването от Гибралтар до Глазгоу продължи седемнайсет дни, през което време открих, че корабът превозва и други френски „дезертьори“. Запознахме се. Тук беше Шату, убит малко след това над Северно море; Жантий, който падна със своя „Хърикейн“ в битка един срещу десетима; Лустро, паднал в Крит; двамата братя Ланже, по-малкият от които ми беше пилот и който беше убит от мълния по време на полет в африканското небе, а батко му е още жив; Милски-Латур, който смени името си на Милски-Бягай и който щеше да падне със своя „Бофайтър“, край Норвегия, мисля; там беше и марсилецът Рабинович, наричан Маслинката, убит при тренировка; Шарнак, който заедно с бомбите си скочи над Рур; Стон, невъзмутимият, който още си лети; и други с къде по-малко, къде повече лъжливи имена, измислени, за да защитят останалите им във Франция семейства, или просто, за да обърнат страницата на миналото, но между всички непокорни хора на „Оукрест“ имаше най-вече един, чието име не спира да отвръща в сърцето ми на всички въпроси, на всички съмнения и на всяко обезверение.

Казваше се Букияр и със своите трийсет и пет години беше много по-голям от нас. По-скоро дребен, малко прегърбен, с вечната барета на главата и кафяви очи на продълговато приветливо лице, неговото спокойствие и кротост криеха един от онези пламъци, заради които понякога Франция е най-ярко огряното място на земята.

Той се превърна в първия френски „ас“ в битката за Англия, преди да падне след шестата си победа, и двайсетина застинали прави в оперативната зала пилоти, вперили очи в черната паст на високоговорителя, го чуха как до последния взрив пее великия френски припев, и докато драскам тези редове с лице към Океана, чийто грохот е заглушил множество други призиви и множество други предизвикателства, ето че песента сама идва на устните ми и по този начин се опитвам да възродя едно минало, един глас, един приятел, и той отново се възправя жив и усмихнат до мен, и ми е нужна цялата пустош на Биг Сур, за да направя достатъчно място за него.

Той си няма улица в Париж, но за мен всички улици във Франция носят неговото име.