Ромен Гари
Обещанието на зората (7)

Глава VII

Драматичното разкритие за бъдещото ми величие, което майка ми направи пред съседите от улица „Голяма Похуланка“ 16, не предизвика еднакъв ефект на присмех у всички.

Сред тях беше и някой си господин Пьекьелни, което на полски означава „пъклен“. Не знам при какви обстоятелства предците на този прекрасен човек бяха придобили толкова необичайно име, но никога име не е стояло по-нелепо на окичения с него човек. Господин Пьекьелни приличаше на тъжен мишок, маниакално спретнат и припрян; беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята. Беше плашлив и свършената убеденост, с която майка ми бе подхвърлила своето пророчество, положила ръка на главата ми, в най-чист библейски стил, дълбоко го бе впечатлила. Всеки път, когато се разминавахме по стълбите, той спираше и се вглеждаше в мен сериозно и с респект. Веднъж-дваж се престраши да ме потупа по бузата. След това ми подари две дузини оловни войници и една картонена крепост. Дори ме покани в апартамента си и ме натъпка с бонбони и локуми. Докато нагъвах — човек никога не знае какво ще му поднесе утрешния ден — човечецът седеше срещу мен и поглаждаше порижавялата си от тютюна брадичка. А след това един ден дойде и сърцераздирателната в молба, викът на сърцето, признанието за разяждащата и несдържана амбиция, която тази човешка мишка криеше под жилетката си.

— Когато станеш…

Огледа се наоколо с леко притеснение, вероятно наясно относно своята наивност, но неспособен да се овладее.

— Когато стане… всичко онова, което майка ти каза.

Наблюдавах го с внимание. Кутията локум едва беше начената. Инстинктивно долавях, че имам право на него единствено заради ослепителното бъдеще, което майка ми бе предсказала.

— Ще бъда посланик на Франция — рекох с апломб.

— Вземи си още локум — рече господин Пьекьелни, побутвайки кутията към мен.

Взех си. Той леко се покашля.

— Майките ги усещат тия неща — каза той. — Вероятно наистина ще станеш важен човек. Може даже да пишеш по вестниците, или пък книги…

Наведе се към мен и сложи ръка на коляното ми. Сетне сниши глас.

— Та! Когато започнеш да се срещаш с големи личности, с важни хора, обещай ми да им кажеш…

Пламък на безумна амбиция блесна внезапно в очите на мишката.

— Обещай да им казваш: на улица „Голяма Похуланка“ 16 във Вилно, живееше господин Пьекьелни…

Погледът му бе втренчен с няма молба в моя. Ръката му лежеше на коляното ми. А аз си дъвчех локума и го гледах сериозно.

В края на войната, в Англия, където бях дошъл четири години по-рано, за да продължа борбата, Нейно Величество кралица Елизабет, майка на настоящата владетелка, мина на преглед през ескадрилата ми в Хартфорд Бридж. Бях се изпънал в стойка мирно до самолета, заедно с екипажа си. Кралицата спря пред мен и със същата добра усмивка, която я бе направила толкова основателно популярна, ме попита от кой край на Франция произхождам. Тактично отговорих „от Ница“, за да не правя нещата твърде сложни за Нейно Величество. А след това… беше по-силно от мен. Стори ми се, че почти виждам как дребният човечец шава и ръкомаха, тропа с крак и си скубе брадицата в опит да привлече вниманието ми. Помъчих се да се сдържа, но думите сами изскочиха на устните ми, и решен да осъществя щурата мечта на мишката, съобщих на кралицата с висок и ясен глас:

— На улица „Голяма Похуланка“ 16 във Вилно живееше един господин Пьекьелни…

Нейно Величество наклони изящно глава и продължи прегледа. Когато мина пред мен, командващият ескадрилата „Лотарингия“, моят скъп Анри дьо Ранкур, ми хвърли отровен поглед.

Обаче какво: бях си заслужил локума.

Днес милият мишок от Вилно отдавна вече е приключил дребничкия си живот в крематориумите на нацистите, в компанията на още няколко милиона евреи от Европа.

Но аз продължавам съвестно да се придържам към обещанието си по време на срещите ми с величията на този свят. От трибуните на ООН до Посолството в Лондон, от федералната палата в Берн до Елисейския дворец, пред Шарл де Гол и Вишински, пред високопоставените хора и строителите на бъдните хилядолетия никога не съм пропускал да спомена съществуването на дребния човечец и дори съм имал радостта повече от веднъж да успея да обявя по широко разпространените канали на американската телевизия, пред десетки милиони зрители, че на улица „Голяма Похуланка“ 16 във Вилно е живял един господин Пьекьелни, Господ да се смили над душата му.

Но в крайна сметка, стореното — сторено, а костите на човечеца, превърнати при излизането им от пещта в сапун, дълго са служили на нацистите за задоволяване на нуждата им от чистота.

Все така обичам локум. Но тъй като майка ми никога не ме е виждала другояче, освен като смесица от лорд Байрон, Гарибалди, Д’Анунцио, Д’Артанян, Робин Худ и Ричард Лъвското сърце, сега съм принуден строго да следя за линията си. Не успях да извърша всички подвизи, които тя очакваше от мен, но все пак успях да не направя голям корем. Всеки ден правя упражнения за гъвкавост, а два пъти седмично тичам. Тичам, тичам, о, как тичам! Също така се занимавам с фехтовка, стрелба с лък и пистолет, висок скок, скок от легнало положение, гирички и щанги, а освен това мога и да жонглирам с три топки. Разбира се, като стигнете до четирийсет и пет, е малко наивно да вярвате във всичко, което майка ви ви е казвала, но аз не мога да се сдържа. Не успях да оправя света, да победя глупостта и лошотията, да върна на човека достойнството и справедливостта, но все пак спечелих турнира по пинг-понг в Ница през 1932-а и все още всяка сутрин правя по дванайсет коремни преси от легнало положение, тъй че няма място за обезсърчение.