Ромен Гари
Обещанието на зората (21)

Глава XXI

Животът ни се нареждаше. Помня дори, че през един август майка ми замина на тридневна почивка на планина. Изпратих я до автобуса с букет в ръка. Сбогуването беше сърцераздирателно. Разделяхме се за първи път и майка ми плачеше в предчувствие за бъдещите ни раздели. След като дълго бе наблюдавал сцената на прощаването, шофьорът на автобуса най-сетне ме попита с хубавия акцент на Ница, който тъй добре върви с вълнението:

— За много ли?

— За три дни — отвърнах.

Изглеждаше силно впечатлен и се втренчи в майка ми и мен с уважение. След това рече:

— Ей, голъъмо чувство е тъва!

Майка ми се върна от почивката, изпълнена с планове и енергия. В Ница работата потръгна и сега тя представяше „семейните накити“ пред чужденците заедно с един истински руски Велик херцог. Великият херцог беше новак в занаята и майка ми губеше много време да му повдига духа. По това време в Ница имаше около десет хиляди руски семейства, благороден асортимент от генерали, казаци, украински атамани, полковници от имперската гвардия, князе, графове, балтийски барони и разни бивши от всякакъв порядък — те успяваха да пресъздадат на брега на Средиземно море една атмосфера като по Достоевски, но без гения. По време на войната се разцепиха на две, като едните симпатизираха на германците и служеха на Гестапо, а другите взеха активно участие в Съпротивата. Първите бяха ликвидирани след Освобождението, а другите се асимилираха и напълно се разтвориха в братската маса на „Рено“ четири коня, на платения отпуск, на кафето с мляко и на въздържането от гласуване по време на избори.

Майка ми се отнасяше към Великия херцог и бялата му брадичка с иронична благосклонност, но тайничко бе поласкана от това съдружие и никога не пропускаше да му каже на руски „светлейший княже“, докато му подаваше куфарчето да го носи. Пред купувачи „светлейшият княз“ ставаше толкова притеснителен и нещастен и мълчеше с толкова гузен вид, докато майка ми им обясняваше точната степен на родството му с царя, броя замъци, които притежава в Русия и тесните връзки, които го свързват с английския двор, та всички купувачи оставаха с впечатлението, че сключват добра сделка и че експлоатират беззащитно същество, тъй че почти винаги се стигаше до продажба. За майка ми това беше отличен елемент и тя полагаше големи грижи за него. Той страдаше от сърдечна болест и преди всяка обиколка майка ми му даваше по двайсет капки от лекарството му в чаша вода. Човек можеше да види как двамата, на откритите маси на кафене „Бюфа“, правят планове за бъдещето, майка ми, като излага идеите си за моята роля като посланик на Франция, а светлейшият княз за начина на живот, който смята да води след падането на комунистическия режим и връщането на Романови на руския трон.

— Смятам да живея тихо в моите земи, далеч от двора и обществените дела — казваше Великият херцог.

— Синът ми се готви за кариерата — казваше майка ми и отпиваше от чая си.

Не знам какво се е случило с Негово Светлейшо Височество. Има един руски Велик херцог, погребан в гробището на селцето Рокбрюн, но не знам дали е същият, между другото, мисля си, че не бих го познал без бялата брадичка.

Именно по това време майка ми сключи най-голяма си сделка — продажбата на седеметажна сграда на булевард „Карлон“, днес булевард „Гросо“. От месеци вече обикаляше неуморно града в търсене на купувач, със съзнанието, че става дума за решителен обрат и че ако осъществи продажбата, първата ми година в университета в Екс-ан-Прованс ще бъде подсигурена. Купувачът се появи най-случайно. Един ден някакъв ролс-ройс спря пред къщата ни, шофьорът отвори вратичката и един дребен, закръглен господин слезе от нея, следвайки красива млада дама, два пъти по-висока от него и на половината му години. Ставаше дума за една бивша клиентка на модния салон на майка ми във Вилно и за новопридобития й съпруг, много богат мъж, който с всеки изминал ден ставаше все по-богат. За нас те паднаха, както открихме, право от небето. Не само че дребничкият господи Йедвабникас купи сградата, но и впечатлен, както мнозина преди него, от предприемаческия дух и енергията на майка ми, й повери нейното управление, като прие на мига нейната идея част от зданието да бъде превърната в хотел-ресторант. И така Хотел — пансион „Мермонт“ — „mer“ като море и „monts“ като планини, с пребоядисана фасада и осигурено управление, отвори врати за „голямата международна клиентела сред атмосфера на спокойствие, комфорт и добър вкус“ — цитирам първата брошура буквално — аз съм нейният автор. Майка ми си нямаше понятие от хотелиерство, но моментално се издигна на висотата на обстоятелствата. Оттогава прекарвам живота си по хотели в целия свят и в светлината на този опит мога да кажа, че със силно ограничени средства майка ми беше извършила истинско геройство. Трийсет и шест стаи, два етажа с апартаменти и един ресторант — с две камериерки, един сервитьор, един майстор готвач и един мияч, работата тръгна ударно от самото начало. Колкото до мен, аз бях отговорник, упражняващ функциите на момче на рецепцията, на разводач с автобусче, на метр д’отел и като цяло, на правещ добро впечатление на клиентите. Вече бях на шестнайсет, но за първи път бях изложен на толкова масивни дози общуване с хора. Клиентелата ни идваше от всички части на света със силен превес на англичаните. Обикновено пристигаха на групи, изпратени от дадена агенция, и така претопени в демокрацията на групата, се разтапяха от признателност дори при най-дребната проява на внимание. Това беше времето на прохождането на „малкия туризъм“, който щеше да стане правило малко преди войната и след нея. С няколко изключения, това беше тиха, покорна клиентела, неуверена и лесна за задоволяване. Преобладаваха жените.

Майка ми ставаше в шест сутринта, изпушваше три-четири цигари, изпиваше чаша чай, обличаше се, вземаше бастуна и отиваше на пазара „Бюфа“, където бе неоспоримата царица. Пазарът „Бюфа“, по-малък от този в стария град, откъдето се зареждаха големите хотели, обслужваше основно пансионите в района на булевард „Гамбета“. Беше място на акценти, на миризми и цветове, където благородни ругатни се носеха над пържоли, котлети, праз и очи на мъртви риби, сред които по силата на някакво средиземноморско чудо намираха начин да цъфнат ненадейно туфа карамфили или мимоза. Майка ми тук опипваше пържола, там размишляваше над душата на някой пъпеш, отхвърляше с презрение парче телешко, чието размекнато „пльок“ върху мраморната маса звучеше унизително, посочваше с бастун салатите, които продавачът моментално засланяше с тяло с едно отчаяно: „Казвам ви, не пипайте стоката!“, подушваше резен бри, пъхаше ръка в меката част на парче камамбер и го опитваше — когато поднасяше към носа си парче сирене, филе или риба, тя притежаваше изкусно разбито чувство за съспенс, което караше продавачите да пребледняват от раздразнение — и когато, отблъснала с категоричен жест стоката, най-сетне се отдалечеше с вдигната глава, техните подвиквания, обиди, оскърбления и възмутени викове ни обграждаха с най-стария хор в Средиземноморието. Бяхме като в източно съдилище, в което майка ми с един жест на своя скиптър внезапно опрощаваше на овнешките бутове, салатите и граха тяхното съмнително качество и космическата им цена, и по този начин им позволяваше да преминат от състоянието на лоша стока в това на „първокласна френска кухня“, според твърденията на вече цитирания проспект. В продължение на няколко месеца тя се спираше пред сергията на господин Ренучи и дълго опипваше шунките му, без никога да купи нищичко, с надеждата за чиста провокация като следствие от кой знае каква свада, някакви лични сметки за разчистване и само за да покаже на търговеца каква престижна клиентка е изгубил. Щом колбасарят видеше майка ми да се приближава до сергията, гласът му се извисяваше като сирена за тревога, той се втурваше, привеждаше се с корем, опрян на сергията, размахваше юмрук, преструваше се, че брани стоката си с тяло, подвикваше на майка ми да си върви по пътя, и докато тази жестока жена пъхаше безмилостен нос в шунката, първо с невярваща, а сетне с ужасена гримаса, показвайки с разнообразни мимики, че отвратителна воня я е ударила в носа, Ренучи, с вдигнати към небето очи и стиснати ръце, молеше мадоната да му помогне да се сдържи и да му попречи да я убие, а майка ми, вече отблъснала шунката с презрение и с предизвикателна усмивка на устни, сега отиваше да господства другаде сред смехове, викове „Санта Мадона!“ и ругатни.

Мисля, че там преживя някои от най-хубавите си мигове.

Всеки път щом се върна в Ница, отивам на пазара „Бюфа“. Дълго се шляя между праза, аспержите, пъпешите, парчетата говеждо, плодовете, цветята и рибата. Звуците, гласовете, жестовете, миризмите и уханията не са се променили. Липсва само нещо малко, за да бъде пълна илюзията. Стоя там с часове, а морковите и цикорията правят за мен каквото могат.

Майка ми винаги се прибираше вкъщи с пълни с цветя и плодове ръце. Дълбоко вярваше в благотворния ефект на плодовете върху организма и внимаваше да ям поне по килограм на ден. Оттогава страдам от хроничен колит. След това слизаше в кухнята, определяше менюто, посрещаше доставчиците, проследяваше сервирането на закуските по стаите, изслушваше клиенти, приготвяше пакети суха храна за онези, които отиваха на екскурзия, инспектираше избата, оправяше сметките, следеше всички делови подробности.

Един ден, след като двайсетина пъти беше качила проклетите стълби, които водеха от ресторанта до кухните, внезапно седна на един стол, лицето и устните й станаха сиви, леко склони глава настрани, затвори очи и сложи ръка на сърцето си, а цялото й тяло се разтрепери. Имахме късмет, че диагнозата на лекаря беше бърза и сигурна: ставаше дума за хипогликемична кома, дължаща се на предозирана инжекция инсулин.

И така разкрих онова, което криеше от мен: от две години беше диабетичка и всяка сутрин, преди да започне деня, си правеше инжекция с инсулин.

Обхвана ме подъл страх. Споменът за посивялото лице, за клюмналата глава, за затворените очи, за тази болезнено поставена на гърдите ръка, не ме напусна никога вече. Мисълта, че може да умре, преди да съм изпълнил всичко, което тя очаква от мен, че може да си тръгне от земята, преди да е познала възмездие, това проектиране в небето на човешката система от мерки и теглилки ми изглеждаше като предизвикателство към здравия разум, към добрите нрави, към законите, поведение на незнаен метафизичен гангстер, нещо, което позволява на човек да извика полиция и да призове морала, правото и властите.

Усетих, че трябва да бързам, че трябва неотложно да напиша безсмъртния шедьовър, който, превръщайки ме в най-младия Толстой на всички времена, да ми позволи незабавно да поднеса на майка ми отплата за мъките й и да увенчая нейния живот.

Залових се със задачата по спешност.

Със съгласието на майка ми временно изоставих лицея, затворих се за пореден път в стаята си и атакувах през глава. Сложих пред себе си три хиляди бели листи, което по моите изчисления се равняваше приблизително на „Война и мир“, а майка ми ми зае една много широка домашна роба, от модела, който някога бе създал репутацията на Балзак. По пет пъти дневно открехваше вратата, оставяше на масата поднос с храна и излизаше на пръсти. По онова време пишех под псевдонима Франсоа Мермон. Но тъй като произведенията ми редовно ми бяха връщани от издателите, решихме, че псевдонимът е лош, и написах следващия си том под името Люсиен Брюлард^[1]. Изглежда и този псевдоним не задоволяваше издателите. Помня, че един от великите, който по онова време колеше и бесеше в „Нувел Роман Франсе“, в един момент, когато умирах от глад в Париж, ми върна един ръкопис с думите: „Хванете си любовница и се върнете след десет години“. Когато наистина се върнах десет години по-късно, през 1945-а, за жалост той вече не беше там: бяха го разстреляли.

За мен светът се бе стеснил до размера на лист хартия, върху който се нахвърлях с целия отчаян лиризъм на юношеството. И въпреки цялата тази наивност, именно по онова време се разбудих напълно относно значимостта на залога и неговата дълбока същност. Душеше ме нужда от справедливост за човека цял-целеничък в каквито и да било негови престъпни или мерзки превъплъщения, и тя най-сетне и за пръв път ме захвърли в подножието на бъдещото ми дело, и макар да е вярно, че болезнените корени на този стремеж са произлизали от синовната ми нежност, то цялото ми същество постепенно бе усукано от неговите пипала, докато литературното творчество се превърна в онова, което продължава да бъде за мен във величавите му мигове на автентичност — хитър номер, за да избяга човек от непоносимото, начин да предаде Богу дух, за да остане жив.

За първи път при гледката на това посивяло, клюмнало настрани лице със затворени очи и на тази ръка на гърдите, внезапно през мен премина въпросът, дали животът е достоен за уважение подтик. Отговорът ми на този въпрос бе мигновен, може би защото не бе продиктуван от инстинкта за самосъхранение, и като в треска написах една притча, озаглавена „Истината за делото Прометей“, която и до днес остава моята истина за делото Прометей.

Защото е сигурно, че са ни преметнали по въпроса за истинската случка с Прометей. Или по-точно, скрили са от нас края на историята. Съвършено вярно е, че Прометей е бил прикован на скалата, защото е откраднал тайния огън от боговете, и че орел е кълвял черния му дроб. Но след известно време, когато боговете хвърлили поглед към земята, за да видят какво става там, видели, че Прометей не само се е освободил от веригите си, ами е хванал орела и яде черния му дроб, за да си върне силите и да се качи на небето.

Днес страдам от болест на черния дроб. Трябва да призная, че има защо: вече съм на двехилядния си орел. А и стомахът ми не е какъвто беше.

Но правя каквото мога. В деня, когато едно последно клъвване ще ме прогони от моята скала, приканвам астролозите да дебнат за появата на нов знак в зодиака: човек — териер, здраво забил зъби в някой небесен орел.

Авеню „Данте“, което води от Хотел — пансион „Мермон“ до пазара „Бюфа“, се ширеше пред прозореца ми. От работната си маса виждах отдалеч как майка ми се прибира. Една сутрин изпитах неудържимо желание да обсъдя с нея всички тези неща и да я питам какво мисли тя. Беше влязла в стаята ми без никаква причина, както правеше често, просто за да изпуши мълчаливо една цигара в моята компания. Тъкмо учех за матурата някаква неразбираема щуротия за устройството на вселената.

— Мамо — казах. — Мамо. Чуй.

Тя се заслуша.

— Три години за диплома, две години военна служба…

— Ще станеш офицер — прекъсна ме тя.

— Да, добре, но това са пет години, А ти си болна.

Тя веднага се помъчи да ме успокои.

— Ще имаш време да завършиш. Няма да ти липсва нищо, бъди спокоен…

— Господи, не става дума за това… Боя се, да не би да не успея… да не би да не успея навреме…

Това все пак я наведе на размисъл. Размишлява дълго и спокойно. Сетне подсмръкна шумно и рече с длани, поставени на коленете:

— Справедливост има.

И отиде да се оправя с ресторанта.

Майка ми вярваше в един по-логично устроен свят, по-висш и по-уреден, отколкото можех да науча от учебника си по физика.

Този ден носеше сива рокля, виолетово шалче, перлена огърлица и сиво палто, наметнато върху раменете. Беше наддала няколко килограма. Лекарят ми беше казал, че може да изкара още години. Скрих лице в шепи.

Само да можеше да ме види в униформата на френски офицер, дори никога да не станех посланик на Франция или нобелов лауреат по литература, една от най-красивите й мечти щеше да се е сбъднала. През есента трябваше да започна да уча право и с малко късмет… след три години щях да мога да се появя триумфално в Хотел — пансион „Мермон“ в униформата на подофицер от авиацията. С майка ми бяхме избрали авиацията преди доста време: прекосяването на Атлантическия океан от Линдберг я бе впечатлило толкова силно, че отново упрекнах себе си, задето не се бях сетил пръв. Придружавах я до пазара в Бюфа, облечен в синьо и златно, с крилца навсякъде, изложен на възхищението на морковите и стръковете праз, на разните му там Панталеони, Ренучи, Бупи, Чезари и Фасоли, преминавах под ръка с майка ми под триумфалната арка на саламите и сплитовете лук и търсех възхищение дори в кръглите очи на херингата.

Наивното обожание на майка ми към Франция продължаваше да бъде извор на почуда за мен. Когато някой изнервен доставчик я наречеше „мръсна чужденка“, тя се усмихваше, с едно завъртане на бастуна вземаше целия пазар „Бюфа“ за свидетел и заявяваше:

— Синът ми е офицер от запаса и ви казва майната ви!

Тя не правеше разлика между „е“ и „ще бъде“. Нашивката на подофицер внезапно придоби в моите очи огромно значение и важност, и временно всички мои мечти се сведоха до една от най-скромните — да мина с униформа на подофицер от авиацията по закрития пазар „Бюфа“ с майка ми под ръка.