Ромен Гари
Обещанието на зората (37)

Глава XXXVII

На борда на „Аръндел Касъл“ имаше стотина млади англичанки от добри семейства, всичките доброволки в женския шофьорски корпус. И така, петнайсетте дни плаване сред строго спазваното затъмнение на борда, ни направиха най-добро впечатление. Още се чудя как корабът не се подпали.

Една вечер бях излязъл на мостика и опрян на парапета, гледах фосфоресциращата следа зад кораба, когато чух някой да приближава с котешка стъпка и една ръка хвана моята. Вече привикналите ми към тъмнината очи едва имаха време да разпознаят силуета на старши адютанта по дисциплината на нашата войскова част, а той вече поднасяше ръката ми към устните си и я покриваше с целувки. Явно имаше среща на мястото, където се намирах аз с някоя прелестна шофьорка, но тъй като беше излязъл от добре осветения салон и внезапно се бе оказал на тъмно, стана жертва на напълно простима грешка. Известно време снизходително го оставих да действа — много любопитно беше човек да види един старши адютант по дисциплината в действие — но тъй като устните му стигнаха на височината на мишницата ми, сметнах за по-правилно все пак да го светна и му казах с най-красивия си бас:

— Съвсем не съм жената, за която ме вземате.

Той нададе вой на ранено животно и започна да плюе, което намерих за не особено изящно. Дни наред се изчервяваше силно, когато ме срещнеше на мостика и аз му се усмихнех най-любезно. По това време животът беше млад и макар днес да сме мъртви, или поне повечето — Рок, паднал в Египет; Ла Мезон-ньов изчезнал в морето; Кастелен, убит в Русия; Крузе, убит в Габон; Гуманк в Крит; Канепа, паднал в Алжир; Малчарски, убит в Либия; Дьоларош, свален в Ел Фашер с Флюри-Ерар и Коген; Сен-Перьоз е още жив, но с един крак по-малко; Сандре, паднал в Африка; Грасе, загинал в Тубрук; Пербо, убит в Либия; Кларион, изчезнал в пустинята — та макар че днес почти всички сме мъртви, веселият ни нрав си остава и често се преоткриваме, живи всичките, в погледа на младите хора около нас. Животът е млад. Докато остарява, той става протяжност, става времетраене, става сбогуване. Научил ви е на всичко и няма повече какво да ви даде. Често ходя на места, където се събират млади хора, за да се опитам да намеря онова, което съм изгубил. Понякога разпознавам лицето на другар, убит на двайсет. Често виждам същите жестове, същия смях, същите очи. По нещичко винаги остава. И тогава ми се случва да повярвам почти — почти — че и у мен е останало нещичко от онзи, който съм бил преди двайсет години, че не съм изчезнал съвсем. И тогава поизправям рамене, вземам си рапирата, отивам с отривиста стъпка в градината, поглеждам небето и кръстосвам шпага. Понякога пък се качвам на моя си хълм и жонглирам с три, четири топки, за да им покажа, че не съм изгубил сръчност и че все още трябва да се съобразяват с мен. Тях? Те? Знам, че никой не ме гледа, но изпитвам нужда да си доказвам, че все още съм способен да бъда наивен. Истината е, че бях победен, но бях само победен, и никой на нищо не ме научи. Нито на мъдрост, нито на примирение. Изтягам се на слънце на пясъка на Биг Сур и усещам в цялото си тяло младостта и мъжеството на всички онези, които ще дойдат след мен, и ги очаквам доверчиво, докато гледам тюлените и китовете с фонтаните, които по това време на годината минават със стотици, и слушам Океана, затварям очи, усмихвам се и знам, че всички сме тук и сме готови да започнем отначало.

Майка ми почти всяка вечер идваше на мостика да ми прави компания, заедно се облакътявахме на парапета и гледахме съвсем бялата пенеста следа, от която изникваха нощта и звездите. Нощта избликваше от фосфоресциращата следа, извисяваше се до небето и избухваше там в звездни вейки, които ни държаха надвесени над вълните до първата виделина на утрото, а вече близо до Африка зората помиташе Океана с един замах от край докрай и небето се оказваше тук, изведнъж, напълно озарено, а сърцето ми още биеше в нощен ритъм и очите ми още вярваха, че е мрак. Но аз съм стар звездояд и се доверявам най-охотно на нощта. Майка ми пушеше все по толкова и на няколко пъти, докато си стояхме облакътени на ръба на нощта, за малко да й припомня, че има затъмнение и че заради подводниците пушенето на мостика е забранено. А след това се поусмихвах на своята наивност, тъй като би трябвало да знам, че докато тя стои до мен, подводници-неподводници, нищо не може да ни се случи.

— Нищичко не си написал месеци вече — казваше тя с укор.

— Война е, нали?

— Това не е причина. Трябва да пишеш.

И въздъхваше.

— Винаги съм искала да бъда велика артистка.

Сърцето ми се свиваше.

— Не бой се, мамо — казвах. — Ти ще бъдеш велика артистка, ще бъдеш известна. Ще го уредя.

Млъкваше за малко. Почти виждах силуета й, следата от белите й коси, червената точка на голоаза. Измислях я около себе си с цялата обич и преданост, на които бях способен.

— Знаеш ли, трябва да ти призная нещо. Не ти казах истината.

— Истината за какво?

— Всъщност, не съм била велика трагична актриса. Не е съвсем точно. Правих театър, вярно е. Но нещата не стигнаха кой знае колко далеч.

— Знам — казвах й полечка. — Ще бъдеш велика актриса, обещавам ти. Произведенията ми ще бъдат преведени на всички езици по света.

— Но ти не работиш — казваше ми тя тъжно. — Как да се получат нещата, като не правиш нищо?

Захванах се за работа. Трудно беше да се заеме човек с нещо дългосрочно на мостика на кораб в разгара на войната или в миниатюрна каюта, делена с двама другари, затова реших да напиша четири-пет разказа, всеки от които щеше да слави мъжеството на хората в борбата им срещу неправдата и потисничеството. Когато разказите бяха завършени, ги обединих в един по-обширен разказ, нещо като фреска на Съпротивата и на отказа ни да се подчиним, като вложих разказите в устата на един от персонажите на романа по старата традиция на разказвачите от пикареските. Така, ако ме убиеха, преди да съм завършил цялата книга, поне щях да оставя след себе си няколко разказа, дълбоко закотвени в основната тема на моя живот, и майка ми щеше да види, че и аз като нея съм се опитал с всички сили. Ето така първият разказ от романа ми „Европейско възпитание“ беше написан на борда на кораба, който ни отнасяше към битките в африканското небе. Веднага го прочетох на майка ми на мостика в първия шепот на зората. Изглеждаше доволна.

— Толстой! — рече ми тя простичко. — Горки!

А сетне, от учтивост към моята страна, добави:

— Проспер Мериме!

През тези нощи ми говореше по-откровено и доверчиво, отколкото предишните. Вероятно защото си въобразяваше, че вече не съм дете. Вероятно просто защото морето и небето предразполагаха към споделяне и сякаш около нас следа не оставяше нищо, освен бялата пяна, мимолетна и тя в тишината наоколо. А вероятно и защото отивах да се бия за нея и тя искаше да придаде нова сила на ръката, на която все още не бе имала време дори да се облегне. Надвесен над вълните, черпех с пълни шепи от миналото: откъслеци от разменени някога думи, хиляди пъти чувани изрази, пози и жестове, запечатали се в очите ми, основните теми, които се нижеха през живота й като нишки светлина, които сама тъчеше и за които неспирно се държеше.

— Франция е най-красивото възможно нещо на света — казваше тя с дребната си наивна усмивка. — Ето затова искам да си французин.

— Добре, де, вече е сторено, нали?

Тя замълчаваше. След това, с лека въздишка:

— Ще се наложи много да се биеш — рече.

— Бях ранен в крака — припомних й аз. — Ето, пипни.

Протегнах крака с парченцето олово в бедрото. Винаги съм отказвал да ми извадят това парче олово. Тя много държеше на него.

— И все пак, пази се — помоли ме тя.

— Ще се пазя.

Често в разгара на операциите, които предшестваха отплаването ни, когато от осколките и ударната вълна от взривовете по корпуса на самолета се чуваше шум като от силен отлив, се сещах за думите на майка ми: „Пази се!“ и не успявах да сдържа една лека усмивка.

— Какво направи с документа по право?

— Искаш да кажеш с дипломата?

— Да. Да не си я изгубил?

— Не, някъде из куфара е.

Наясно съм какво й се въртеше из ума. Около нас морето сякаш спеше и корабът следваше неговите въздишки. Чувахме глухото тракане на машините. Откровено си признавам, че се боях от навлизането на майка ми в света на дипломацията, чиито врати, както тя се надяваше, тази диплома трябваше да ми отвори някой ден. От десет години вече всеки месец лъскаше стария ни имперски сребърен сервиз, предвиждайки деня, в който ще се наложи „да приемам“. Не познавах никакви посланици, още по-малко посланиши, и си ги представях до една като олицетворение на такт, изкусност в живота, осанка и сдържаност. В светлината на петнайсет години опит оттогава насам и по този въпрос съм се върнал към по-човечно схващане за нещата. Но по онова време имах твърде възторжена представа за кариерата. Тъй че малко боязливо се питах дали майка ми няма леко да ме притеснява при изпълнение на моите функции. Да пази Господ, никога не съм й споделял на глас своите съмнения, но тя се беше научила да разчита мълчанието ми.

— Не се притеснявай — успокои ме тя. — Умея да приемам.

— Слушай, мамо, не става дума за това…

— Ако те е срам от майка ти, само кажи…

— Мамо, моля те…

— Но ще трябват много пари. Бащата на Илона трябва да й даде добра зестра… ти не си кой да е. Ще ида при него. Ще поговорим. Знам, че обичаш Илона, но човек не бива да си губи ума. Ще му река: „Това имаме, това даваме. А вие какво ще дадете?“

Стисках глава в ръце. Усмихвах се, но сълзите се стичаха по бузите ми.

— Разбира се, мамо, разбира се. Така ще бъде. Така ще бъде. Ще сторя каквото искаш. Ще бъда посланик. Ще бъда велик поет. Ще бъда Гинемер. Но дай ми време. Лекувай се. Ходи редовно на лекар.

— Стар кон съм аз. Дотук съм изкарала — и по-натам ще стигна.

— Уредих да ти носят инсулин през Швейцария. Най-добрия инсулин. Едно момиче на кораба ми обеща да се погрижи.

Мери Бойд ми бе обещала да се погрижи за това и макар никога след това да не я срещнах отново, в продължение на години, чак до година след войната, инсулинът продължил да пристига през Швейцария в Хотел — пансион „Мермон“. Не съм открил Мери Бойд, за да й благодаря. Надявам се да е още жива. Надявам се, че ще прочете тези редове.

Изтрих лицето си и въздъхнах дълбоко. Нищо не беше по-пусто от мостика до мен. Зората беше настъпила с летящите си риби. И внезапно, ясно и невероятно отчетливо чух как тишината казва в ухото ми:

— Побързай. Побързай.

Още миг останах на мостика, като се опитвах да се успокоя, или може би в търсене на противника. Но противникът не се показваше. Само немците бяха там. Усещах празнотата в юмруците си, а над главата ми необятността, вечността и всичко недостъпно обграждаха арената с милиард напълно равнодушни към нашата най-стара битка усмивки.