Ромен Гари
Обещанието на зората (26)

Глава XXVI

По това време бях срещнал една чаровна шведка, за каквато си мечтаят във всички страни, откак Господ е дарил Швеция на мъжете. Беше весела, красива, умна и най-вече, най-вече, имаше прелестен глас — винаги съм бил чувствителен към гласа. Нямам слух и ние с музиката тъжно и примирено се разминаваме. Но съм необичайно чувствителен към гласовете на жените. Нямам никаква представа на какво се дължи това. Вероятно нещо особено в ушите ми, може някой нерв да се е разместил: Дори веднъж си изследваха евстахиевата тръба при специалист, за да видя какво ми е, но той не откри нищо. Накратко, Бриджит имаше глас, а аз имах ухо, и бяхме създадени, за да се чуваме и разбираме. И наистина се разбирахме добре. Слушах гласа й и бях щастлив. Въпреки че се правех на стар и патил, наивно вярвах, че нищо не може да се случи на едно толкова съвършено разбирателство. Давахме такъв пример за щастие, че съседите ни в хотела, студенти от всички цветове и всички географски ширини, ни се усмихваха, когато сутрин ни срещнеха по стълбите. След това забелязах, че Бриджит взе да се замечтава. Често ходеше на гости на една възрастна дама, шведка, която живееше в хотел „Де Гранз-Ам“ на площада на Пантеона. Оставаше до късно през нощта при нея, понякога до един-два след полунощ.

Бриджит се връщаше сутрин много уморена, често ме погалваше по бузата и въздишаше.

Тайно съмнение се процеди в мен: усещах, че крие нещо. Притежавах подранила прозорливост и не беше нужно много, за да се събудят моите съмнения, та се запитах да не би пък възрастната шведска дама да се е разболяла или да не би тихо да гасне в хотелската си стая. Ами ако беше собствената майка на моята приятелка, дошла в Париж, за да се лекува при големите френски специалисти? Бриджит имаше много красива душа, обожаваше ме и беше типът жена, която би скрила от мен своята мъка, за да пощади моята чувствителност на артист и да не попречи на литературните ми пориви. Една нощ, към един след полунощ, си представих как Бриджит ридае до леглото на умиращата жена, не издържах и отидох пред хотел „Де Гранз-Ом“. Валеше. Вратата на хотела беше затворена. Застанах под входната порта на Факултета по право и се загледах тревожно във фасадата на хотела отсреща. Внезапно един прозорец на четвъртия етаж светна и Бриджит се появи на балкона с разчорлени коси. Носеше мъжки халат и за миг застина с лице под дъжда. Леко се изненадах. Изобщо не разбирах какво може да дири тук, в мъжки халат и с разрошена коса. Сигурно дъждът я е изненадал и съпругът на дамата е трябвало да й заеме халата си, докато дрехите й изсъхнат. Внезапно на балкона се появи млад мъж по пижама и се облакъти до Бриджит. Този път направо се учудих. Не знаех, че шведската дама има и син. И в този миг земята се разтвори под краката ми, Факултетът по право се сгромоляса отгоре ми, а адът и отвращението си поделиха сърцето ми — младият мъж хвана Бриджит през кръста и последната ми надежда — може просто да беше влязла при някой съсед да си напълни писалката — излетя за миг. Дангалакът привлече Бриджит към себе си и я целуна по устните. След това я дръпна вътре, а светлината леко се приглуши, но не изгасна съвсем: престъпникът му с престъпник на всичкото отгоре искаше и да вижда какви ги върши. Нададох страшен вик и се втурнах към фоайето на хотела, за да попреча престъплението да бъде извършено. Трябваше да изкача четири етажа, но мислех, че ще имам време, освен ако оня негодник имаше поне малко изисканост и не беше завършен грубиян. За жалост, вратата на хотела беше затворена и се наложи да тропам, да звъня, да крещя и да беснея, и по този начин да губя ценно време, докато съперникът ми горе не срещаше подобни трудности. Като връх на лошия късмет, зле бях преценил прозореца и когато най-сетне портиерът ми отвори и прелетях от етаж на етаж като орел, сбърках вратата, и щом тази, на която хлопах, се отвори, хванах за гърлото някакъв дребен младеж, тъй уплашен, че за малко да припадне в ръцете ми. Само поглед ми трябваше, за да осъзная, че този съвсем не е от типа младежи, които приемат жени в стаята си, дори напротив. Завъртя към мен умолителен поглед, но нищо не можех да сторя за него, твърде много бързах. Тъй се озовах отново на тъмните стълби, като губех ценни мигове да търся ключа за лампата. Сега вече бях сигурен, че ще пристигна късно. На моя убиец не му се налагаше да катери четири етажа, нито да кърти врата, готов беше за дела, и в този миг сигурно вече потриваше ръце. Внезапно силите ме напуснаха. Облада ме пълна безнадеждност. Седнах на стъпалото и изтрих потта и дъжда от челото си. Чух стеснително щрак-щрак и нежният тип седна до мен и взе ръката ми. Нямах сила дори да я издърпам. Зае се да ме утешава: доколкото помня, предлагаше ми своето приятелство. Потупваше ме по ръката и ме уверяваше, че мъж като мен няма да има никакво затруднение да открие достойната за него сродна душа. Загледах го със смътен интерес: обаче не, никога не съм имал каквато и да било работа в тази посока. Жените са страшни кучки, но няма към кого друг да се обърне човек. Те държат монопола. Заля ме огромно самосъжаление. Не само бях преживял най-голямото възможно оскърбление, а на всичкото отгоре в целия свят само едно педалче се намери, да ме утешава и да ме държи за ръка. Хвърлих му лош поглед, излязох от хотел „Де Гранз-Ом“ и се прибрах вкъщи. Легнах си с твърдото намерение на другия ден да се запиша в Чуждестранния легион.

Бриджит се върна към два след полунощ, когато вече бях започнал да се тревожа, да не би да й се е случило нещо. Стеснително подраска по вратата, а аз й казах с една дума, високо и ясно, какво мисля за нея. В продължение на половин час тя се опитваше да ме умилостиви през затворената врата. След това настъпи дълга тишина. Обхванат от страх, да не би да се е върнала в Хотел „Де Гранз-Ом“, изхвръкнах от леглото и й отворих. Зашлевих й няколко здравата усетени плесници, усетени от мен, искам да кажа: през целия ми живот ми е било непосилно трудно да удрям жени. Сигурно не ми достига мъжественост. А след това й зададох въпроса, който и до днес, в светлината на един двайсет и петгодишен опит, смятам за най-малоумния в цялата ми кариера на шампион:

— Защо го направи?

Отговорът на Бриджит беше наистина красив. Дори вълнуващ, бих казал. Той показва силата на моята индивидуалност. Тя вдигна към мен сините си, изпълнени със сълзи очи и след това, разтърсвайки руси къдри, с искрено и патетично усилие да обясни всичко, рече:

— Той толкова приличаше на теб!

Още не мога да дойда на себе си. Още не бях умрял, живеехме заедно, бях й под ръка, но не, трябваше всяка вечер да върви по километър под дъжда, за да иде при някого, само защото приличал на мен. Ей на това му се вика да имаш магнетизъм, или аз нищо не разбирам. Почувствах се много по-добре. Дори се наложи да полагам усилие, за да си остана скромен и да не се надуя. Кой каквото ще да казва, но правех силно впечатление на жените.

Оттогава много съм разсъждавал върху отговора, който Бриджит ми даде, и напълно несъстоятелните изводи, до които съм стигнал, все пак много улесниха отношенията ми с жените, а и с мъжете, които приличат на мен.

Оттогава никога повече жена не ми е изневерявала — така де, исках да кажа, че никога повече не съм чакал под дъжда.