Ромен Гари
Обещанието на зората (30)

Глава XXX

Тренировъчната ескадрила, част от която бях, беше преместена в Бордо — Мериняк, и сега прекарвах по пет-шест часа във въздуха като инструктор по навигация на „Потез–540“. Бързо ме направиха сержант, заплатата беше достатъчна, Франция се държеше и споделях мнението на другарите си, че трябва да се забавляваме и да си прекарваме приятно времето, защото войната няма да продължи вечно. В града имах стая и три копринени пижами, с които бях много горд. В моите очи те представляваха големият живот и ми даваха усещането, че кариерата ми на светски мъж се развива благополучно — една колежка от Факултета по право ги беше откраднала специално за мен след пожар в големия магазин, в който работеше годеникът й. Отношенията ми с Маргьорит бяха чисто платонични, тъй че в този случай моралът беше грижливо опазен. Пижамите бяха леко опърлени и до края миришеха на пушена риба, но човек не може да има всичко. От време на време успявах да си взема и по кутия пури, сега вече ги изтърпявах, без да ми се гади, което много ме успокояваше и ми даваше увереност, че съм на път да стана боец. Накратко, животът ми започваше да влиза в русло. Но по това време претърпях и един неприятен инцидент със самолета, в който едва не си изгубих носа, с което трудно щях да се примиря. Естествено, беше по вина на поляците. Тогава полските военни не бяха особено популярни във Франция и всички малко ги презираха, задето бяха изгубили войната. Бяха се оставили да ги бият като студен гвоздей и никой не криеше какво мисли за тях. Освен това шпиономанията се ширеше като във всеки болен обществен организъм и всеки път, когато полски войник палеше цигара, веднага биваше обвиняван, че подава светлинни сигнали на врага. Тъй като отлично знаех полски, ме използваха като преводач при полетите със смесен екипаж, чиято цел беше да запознаят полските летци с нашето летателно оборудване. Прав между двамата пилоти превеждах съветите и заповедите на френския инструктор. И резултатът от тази оригинална концепция за работа във въздуха не закъсня. Тъй като в момента на приземяването полският пилот изгуби много време преди да докосне пистата, инструкторът ми изкрещя с лека тревога в гласа:

— Кажи на това говедо, че ще се изсули в природата. Да даде газ!

Преведох незабавно. Мога с чиста съвест да заявя, че не съм изгубил нито миг, преди да кажа:

— Prosze dodac gazu bo za chwile zawalimy sie v drzewa na koncu lotniska!

Когато се съвзех с обляно в кръв лице, фелдшерите се бяха надвесили над нас, а полският старшина, в много жалко състояние, но все така любезен, се опитваше да се задържи на лакът и да поднесе своите извинения на френския пилот:

— Za pozni mi pan przytlumaczyl!

— Казва… — изпелтечих.

Старшината, и той доста зле, успя само да прошепне към нас:

— Мамка му! — преди да припадне.

Прилежно преведох, а след това, изпълнил своя дълг, потънах.

Носът ми беше изпотрошен, но в лазарета прецениха вътрешните наранявания като не особено тежки. Обаче грешаха. Страдах от този нос в продължение на четири години и прикривах своето състояние и ужасните мигрени, които ме тормозеха непрестанно, само за да не бъда освободен от летателния състав. Чак през 1944-а носът ми бе изцяло преправен в болницата на Кралските военновъздушни сили. Вече не е несравнимият шедьовър, който беше по-рано, но върши работа, и имам всички основания да мисля, че ще изкара колкото е нужно.

Като изключим летателните часове като щурман, стрелец и бомбардировач, момчетата често ми поверяваха и командването във въздуха, и така правех средно по час пилотаж дневно. За жалост, тези часове не съществуваха официално и дори не можеха да бъдат вписани в моя полетен дневник. Затова започнах таен, този път нелегален дневник, с надлежно легализирани с печата на ескадрата страници, благодарение на доброжелателния началник на канцеларията. Бях убеден, че след първите военни загуби правилникът ще бъде смекчен, и моите нелегални часове, една добре окръглена стотица, ще ми позволят да се превърна във военен пилот.

На 4 април 1940 година, тоест само няколко седмици преди немската офанзива, докато кротко си пушех пура на пистата, един разносвач ми подаде телеграма: „Майка тежко болна. Елате незабавно“.

Застинах с идиотската пура на устни, с коженото яке, килнатата над окото фуражка, коравия вид и ръцете в джобовете и внезапно цялата земя се превърна в необитаемо място. Днес си спомням най-вече това: усещане за напълно чуждо място, сякаш и най-познатите места, земята, къщите и всичко сигурно около мен се бяха превърнали в непозната планета, където никога преди това не бях стъпвал. Цялата ми система от мерки и теглилки рухна за миг. Колкото и да си повтарях, че най-красивите любовни истории винаги завършват зле, си бях въобразил, че моята ще свърши зле, но чак след като бъде въздадена справедливост. Да умре майка ми, преди да съм успял да се хвърля в блюдото на везните, за да ги изправя, да възстановя равновесието, и по този начин ясно и неоспоримо да докажа, че светът е достоен за уважение, и да послужа като доказателство за съществуването, сред всички неща, на таен почтен замисъл, ми изглеждаше като отрицание на най-смиреното, най-елементарно човешко достойнство, като забрана да дишаме. Няма нужда да наблягам пред читателите върху крайната младост, за която свидетелства подобно отношение. Днес съм човек с опит. Няма нужда да казвам нищо повече, разбрахме се.

Нужни ми бяха четирийсет и осем часа, за да стигна до Ница с влака на отпускарите. Духът в този небесносин влак, беше стигнал дъното. Англия ни била въвлякла в това, щели били да ни го начукат здравата, Хитлер не бил чак толкова лошо момче, не го били разбрали правилно и трябвало да разговарят с него, но поне една светла точка се виждала в небето: били изобретили ново лекарство, което лекувало гонореята за няколко дни.

Ала съвсем не бях отчаян. И до днес не съм. Само се преструвам. Най-голямото усилие в живота ми винаги е било да успея да стигна до дъното на отчаянието. Нищо не мога да направя. Нещо в мен все не спира да се усмихва.

Пристигнах в Ница рано призори и се втурнах към „Мермон“. Качих се на седмия и почуках на вратата. Майка ми живееше в най-малката стая на хотела — взимаше присърце интересите на собственика. Влязох. Мъничката триъгълна стая изглеждаше много подредена и необитаема, което окончателно ме ужаси. Хукнах надолу, събудих портиера и научих, че майка ми е била закарана в клиниката „Сент-Антоан“. Скочих в едно такси.

После медицинските сестри ми казаха, че като ме видели как нахлувам, решили, че е въоръжено нападение.

Главата на майка ми бе потънала във възглавницата, а лицето й бе изпосталяло, тревожно и объркано. Целунах я и седнах на леглото. Все още бях с коженото яке на гърба и нахлупен над окото каскет: имах нужда от черупка. По време на тази отпуска ми се случи с часове да държа между устните си фас от пура — изпитвах потребност да се събера около нещо. На видно място върху нощното шкафче, във виолетовата кутийка, се мъдреше сребърният медал с името ми, гравирано върху него, който бях спечелил на шампионата на Ница по пинг-понг през 1932-а. Постояхме така час-два, без да говорим. След това ме помоли да дръпна пердетата. Дръпнах ги. Поколебах се за миг, а след това вдигнах очи към небето, за да й спестя нуждата да ме помоли. Останах дълго така, с очи към светлината. Това беше почти всичко, което можех да сторя за нея. И тримата си постояхме в пълна тишина. Дори нямаше нужда да се обръщам към нея, за да знам, че плаче. И дори не бях сигурен, че става дума за мен. След това седнах в креслото срещу леглото. Живях в това кресло четирийсет и осем часа. Почти през цялото време стоях с кожено яке, каскет и фас: имах нужда от приятелство. В един момент тя ме попита дали имам вести от моята унгарка, Илона. Отвърнах й, че не.

— Трябва ти жена до теб — рече тя убедено.

Казах й, че всички мъже са на този хал.

— За теб ще бъде по-трудно, отколкото за другите — рече тя.

Поиграхме белот. Пушеше все толкова, но каза, че лекарите вече не й забраняват. Очевидно нямаше вече смисъл от притеснения. Пушеше, наблюдаваше ме внимателно и ясно усещах, че планира нещо. Но изобщо не подозирах какви ги крои. Защото съм убеден, че именно в този миг й хрумна онази дребна идейка. Ясно виждах в погледа й лукавство и знаех, че има някаква скрита мисъл, но не бях успял истински да я отгатна, и дори познавайки я, както я познавах, не можех да предположа, че ще стигне толкова далеч. Говорих с лекаря: той ме успокои. Можела да издържи още няколко години. „Диабетът, нали знаете…“ — ми рече той като между хора, които се разбират. На третия ден вечерта отидох да вечерям на булевард „Масена“ и там попаднах на един холандски минхер^[1], който заминаваше със самолет към Южна Африка, „за да се скрие от подготвящата се немска инвазия“. Без никаква провокация от моя страна и с очевидно доверие към авиаторската ми униформа, ме попита дали можело да го запозная с някоя жена. Като се замисля, броят на хората в живота ми, които са искали това от мен, е направо обезпокоителен. А винаги съм смятал, че имам изтънчен вид. Казах му, че тази вечер не съм във форма. Уведоми ме, че цялото му състояние вече е в Южна Африка и отидохме да отпразнуваме новината в „Ша Ноар“. Господинът имаше здрав стомах, колкото до мен, винаги съм се ужасявал от алкохола, но умея да се владея. И тъй, двамцата изпихме бутилка уиски, след това минахме на коняк. Скоро из кабарето плъзна слух, че съм първият военен френски „ас“ и двама-трима ветерани от войната през 1914-а дойдоха да молят за честта да ми стиснат ръката. Много поласкан, че са ме разпознали, раздавах автографи, стисках ръце и приемах почерпки. Минхерът ми представи негова стара приятелка, с която току-що се беше запознал. За пореден път си дадох сметка с какъв престиж се ползва авиаторската униформа сред трудовото население в тила. Момичето предложи да ме изхранва през цялото време докато продължават военните действия, като ме следва от гарнизон на гарнизон, ако се наложи. Увери ме, че можела да прави до двайсет тека дневно. Почувствах се потиснат и я обвиних, че иска да върши това не за мен, а за целокупните Военновъздушни сили. Казах й, че твърде много избутва на преден план патриотизма и че искам да бъда обичан заради самия мен, а не заради униформата. Минхерът отпи от шампанското и предложи да скрепи нашия съюз, като положи, така да се каже, първия камък. Собственикът ми донесе менюто, за да му сложа автограф, и тъкмо щях да го сторя, когато зърнах насмешлив поглед, обърнат към мен. Индивидът нямаше кожено яке, нито пилотска значка на гърдите, но все пак имаше военен кръст, което за пешак не беше никак зле. Поукротих се. Минхерът се накани да се качва нагоре с моята избраница, а тя ме накара да се закълна, че на другия ден ще ида да я чакам в „Сентра“. Една фуражка със златисти крилца, кожено яке и отракан вид — и ето ти тебе подсигурено бъдеще. Имах страшна мигрена и носът ми тежеше цяло кило, излязох от заведението и се запилях в нощта сред хилядите пъстроцветни китки на цветния пазар.

На другия и по-другия ден, както научих по-късно, добронамереното момиче вечер чакало от шест до два през нощта на бара на „Сентра“ да се появи нейният подофицер от авиацията.

И до днес се питам дали, без да разбера, тогава не съм се разминал с голямата любов на живота си.

Няколко дни по-късно прочетох името на минхера в списъка с жертвите на самолетна катастрофа край Йоханесбург, което означава, че човек никога не успява да прибере капиталите си на сигурно място.

Отпуската ми свършваше. Прекарах още една нощ в креслото на клиника „Сент — Антоан“, а на сутринта, едва бяха дръпнали завесите, приближих до майка ми, за да се сбогуваме. Не знам как точно да подходя, за да опиша тази раздяла. Няма думи. Но бях смел. Спомних си какво ме беше учила за начина, по който трябва да се държа с жените. От двайсет и шест години вече майка ми живееше без мъж и когато си тръгнех, вероятно завинаги, държах да оставя у нея усещане много повече за мъж, отколкото за син.

— Е, хайде, довиждане.

Целунах я по едната буза и се усмихнах. Какво ми е струвала тази усмивка можеше да разбере само тя, която също се усмихваше.

— Когато тя се върне, трябва да се ожените — каза тя. — Тя е точно това, което ти е нужно. Много е красива.

Сигурно се е питала какво ли ще ми се случи без жена до мен. И беше права: така и не успях да свикна.

— Имаш ли нейна снимка.

— Ето.

— Мислиш ли, че семейството й има пари?

— Нямам представа.

— Когато отиде на концерта на Бруно Валтер в Кан, не хвана автобус. Хвана такси. Сигурно семейството й има много пари.

— Все ми е едно, мамо. Все ми е едно.

— В дипломацията ще трябва да правиш приеми. Трябват слуги, тоалети. Трябва родителите й да разберат.

Взех ръката й.

— Мамо — рекох. — Мамо.

— Можеш да бъдеш спокоен, най-тактично ще обясня всичко това на нейните родители.

— Мамо, хайде сега…

— И най-вече, не се безпокой за мен. Стар кон съм аз: дотук съм издържала, ще изкарам още малко. Махни си каскета…

Махнах го. Тя направи с ръка кръстен знак на челото ми.

— Благославляю тебя. Благославям те.

Майка ми беше еврейка. Но нямаше никакво значение. Човек все трябва да се изрази някак. Какво значение има на какъв език.

Тръгнах към вратата. Още веднъж се погледнахме с усмивка.

Сега се чувствах напълно спокоен.

Нещо от нейното мъжество беше преминало у мен и си остана там завинаги. И до днес нейната воля и мъжеството й продължават да живеят в мен и правят живота ми труден като не ми дават да губя надежда.