Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Promesse de l'aube, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Обещанието на зората

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Леге Артис

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2014

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2014

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-8311-59-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10477

История

  1. — Добавяне

Глава II

Бях на около тринайсет, мисля, когато за пръв път ме осени предчувствие за моето призвание.

Тогава бях ученик в трети клас[1] в Ница, а майка ми държеше в един коридор на хотел „Негреско“ „витрина“, в която излагаше стоки, предоставени й на концесия от луксозните магазини, като всеки шал, всеки продаден колан или ризка й носеха десет процента комисиона. Понякога тихомълком вдигаше малко цените и слагаше разликата в джоба си. По цял ден дебнеше евентуални купувачи и нервно пушеше безчет цигари „Голоаз“, защото по онова време насъщният ни зависеше изцяло от тази колеблива търговия.

Сама от тринайсет години вече, без съпруг, без любовник, тя сърцато се бореше по този начин да изкара всеки месец парите, които ни бяха нужни, за да преживяваме, да си плащаме маслото, обувките, наема, дрехите, обедната пържола — онази пържола, която всеки ден малко тържествено слагаше в чинията пред мен, като знак за личната й победа над злата съдба. Връщах се от гимназията и сядах пред чинията. Майка ми стоеше права и ме гледаше как ям с умиротворението на кучките, кърмещи своите малки.

Отказваше да си вземе и ме убеждаваше, че обича само зеленчуци, пък и месото и мазнините й били изрично забранени.

Един ден станах от масата и отидох в кухнята да си взема чаша вода.

Майка ми беше седнала на една табуретка и държеше на колене тигана, в който се беше пържила моята пържола. Грижливо обираше мазното дъно с къшей хляб, който сетне погълна лакомо, и въпреки бързото движение, с което скри тигана под салфетката, светкавично осъзнах цялата истина за действителните мотиви на вегетарианската й диета.

За миг застинах неподвижен, сякаш вкаменен, и с ужас се загледах към зле скрития под салфетката тиган и към тревожната, гузна усмивка на майка ми, а след това избухнах в ридания и побягнах.

В началото на авеню „Шекспир“, където живеехме по онова време, имаше почти отвесен насип, надвиснал над железопътната линия, и точно там изтичах да се скрия. Мисълта да се хвърля под някой влак и така да избягам от срама ми мина през ума, но почти мигновено една стръвна решимост да изправя света и един ден да го положа в нозете на майка ми, щастлив, справедлив, най-сетне достоен за нея, ме парна в сърцето с жар, която кръвта ми пренесе до самия край. С лице, заровено в лактите, се отдадох на мъката си, но сълзите, често тъй милосърдни, този път не ми донесоха ни най-малка утеха. Облада ме нетърпимо усещане, че са ме ограбили, че са ми отнели мъжествеността, почти, че съм недъгав, и докато растях, вместо да се стопят, детската ми неудовлетвореност и смътният порив растяха с мен и постепенно се видоизменяха в потребност, която ни жена, ни изкуство щяха да успеят някога да потушат.

Плачех в тревата, когато видях майка ми да се появява горе върху насипа. Не знам как беше открила мястото — тук никой никога не идваше. Видях я как се навежда, за да мине под теловете, след това заслиза към мен, а сивите й коси бяха изпълнени със светлина и небе. Седна до мен с вечната голоаз в ръка.

— Не плачи.

— Остави ме.

— Не плачи. Моля те за прошка. Вече си мъж. Причиних ти болка.

— Казвам ти, остави ме!

По линията мина влак. Внезапно ми се стори, че целия този грохот го причинява моята мъка.

— Няма повече.

Поуспокоих се. Двамата бяхме седнали на насипа с лакти на коленете и гледахме към другата страна. Там имаше коза, завързана за дърво, мимоза. Мимозата беше нацъфтяла, небето беше много синьо, а слънцето даваше всичко от себе си. Внезапно си помислих, че светът е добър измамник. Това е първата ми мисъл на възрастен, която помня.

Майка ми ми протегна пакета „Голоаз“.

— Искаш ли цигара?

— Не.

Опитваше се да се отнася с мен като с мъж. Сигурно бързаше. Вече беше на петдесет и една. Трудна възраст, когато човек има само едно дете за опора в живота.

— Днес писа ли?

От около година „пишех“. Вече бях изписал със стихове няколко ученически тетрадки. За да получа илюзията, че са публикувани, ги преписвах буква по буква с печатен шрифт.

— Да. Започнах голяма философска поема за прераждането и миграцията на душите.

Тя направи знак „добре“ с глава.

— Ами в училище?

— Получих двойка по математика.

Майка ми се замисли.

— Те не те разбират — рече тя.

Моето мнение беше сходно. Упорството, с което учителите ми по точните науки ми пишеха двойки, приличаше на диво невежество от тяхна страна.

— Ще съжаляват за това. И ще ги смаеш. Един ден името ти ще бъде изсечено със златни букви по стените на гимназията. Утре ще отида при тях и ще им кажа…

Потръпнах.

— Мамо, забранявам ти! Пак ще ме направиш за смях.

— Ще им прочета последните ти поеми. Бях велика актриса и умея да чета стихове. Ще станеш Д’Анунцио! Ще станеш Виктор Юго, нобелов лауреат!

— Мамо, забранявам ти да ходиш да разговаряш с тях.

Тя не ме слушаше. Погледът й се зарея в празното и на устните й се появи щастлива усмивка, едновременно наивна и доверчива, сякаш очите й бяха пробили мъглите на времето и внезапно бяха видели как синът й, вече като възрастен, изкачва стъпалата на Пантеона във фрак, отрупан със слава, успехи и почести.

— Всички жени ще бъдат в краката ти — заяви тя категорично и зачеркна небето с цигарата си.

Влакът в дванайсет и петдесет от Вентимила мина сред облаци пушек, а пътниците по прозорците сигурно се чудеха какво ли гледат тъй внимателно в небето сивокосата дама и тъжното дете, което още триеше сълзите си.

Внезапно майка ми доби загрижен вид.

— Трябва да измислим псевдоним — каза твърдо тя. — Един велик френски писател не може да носи руско име. Ако беше цигулар виртуоз, щеше да е много добре, но за титан на френската литература не върви…

Този път „титанът на френската литература“ се съгласи изцяло. Шест месеца вече прекарвах по шест часа дневно да „претеглям“ псевдоними. Изписвах ги калиграфски с червено мастило в нарочна тетрадка. Същата сутрин бях спрял своя избор на „Юбер дьо ла Вале“, но след половин час се бях поддал на носталгично обаятелното „Ромен дьо Ронсво“. Истинското ми малко име, Ромен, ми се струваше съвсем задоволително. За беда вече съществуваше Ромен Ролан, а не бях склонен да деля своята слава с когото и да било. Трудна работа беше. Неудобството с псевдонима е, че той никога не може да изрази всичко, което усеща човек вътре в себе си. Почти бях стигнал до извода, че един псевдоним не стига като средство за литературно изразяване и че май ще се наложи да пиша и книги.

— Ако беше цигулар виртуоз, името Кацев щеше да е точно на място — повтори майка ми с въздишка.

За нея историята с цигуларя виртуоз представляваше огромно разочарование и се чувствах доста гузен. Беше се получило недоразумение със съдбата, което майка ми така и не смогваше да проумее. Очакваше от мен всичко и търсеше някакъв чудодеен пряк път, който да отведе и двама ни „до славата и преклонението на тълпите“ — не се колебаеше пред клишетата, което се дължеше по-малко на банален речник, отколкото на един вид покорство пред обществото на нейната епоха, на неговите стойности, на златните шаблони — между клишетата са и устойчивите словосъчетания и установеният обществен ред, една взаимовръзка на приемане и конформизъм, която надскача езика — тя първо бе хранила надеждата, че ще бъда дете чудо, някаква кръстоска между Яша Хайфец и Йехуди Менухин, които по онова време бяха на върха на младата си слава. Майка ми винаги бе мечтала да бъде велик човек на изкуството — бях само на седем, когато придобихме цигулка втора ръка от един магазин във Вилно, Източна Полша, където бяхме тогава пътьом, и бях тържествено отведен при един уморен човек, дългокос и облечен в черно, когото майка ми наричаше „маестро“ с почтителен шепот. След това храбро тръгнах при него, сам, два пъти седмично с цигулката в калъф с цвят охра, подплатен отвътре с лилаво кадифе. От „маестрото“ съм запазил единствено живия и до днес в съзнанието ми спомен за дълбоко удивен човек всеки път щом хванех лъка, и възклицанието: „Ай! Ай! Ай!“, което надаваше, докато вдигаше две ръце към ушите си. Мисля си, че беше човек, дълбоко страдащ от липсата на всеобща хармония в този низък свят, липса на хармония, в която в продължение на трите седмици, колкото продължиха уроците ми, вероятно съм играл главната роля. На третата седмица той чевръсто измъкна лъка и цигулката от ръцете ми, каза, че ще говори с майка ми, и ме отпрати. Така и не разбрах какво е казал на майка ми, но тя дни наред въздиша и ме гледа с укор, а понякога ме притегляше към себе си в порив на жал.

Отлетяла бе една голяма мечта.

Бележки

[1] Приблизително седми клас в българската образователна система. — Б.пр.