Ромен Гари
Обещанието на зората (38)

Глава XXXVIII

Първите й писма бяха стигнали до мен малко след пристигането ми в Англия. Бяха изпратени нелегално до Швейцария, откъдето една приятелка на майка ми ми ги препращаше редовно. Нито едно от тях не носеше дата. До завръщането ми в Ница, три години и шест месеца по-късно, до навечерието на завръщането ми у дома тези писма без дата, извън времето, ме следваха предано навсякъде. Така в продължение на три години и половина ме крепяха един дъх и една воля, по-силни от моите, и тази пъпна връв вливаше във вените ми храбростта на сърце, по-добре закалено от онова, което поддържаше живота ми. В тези писма имаше лирично кресчендо и майка ми изглежда беше приела за даденост, че правя чудеса от ловкост при изпълнение на номера с непобедимостта на човека, по-силен от Растели, жонгльора, по-блестящ от Тилден, тенисиста, и по-храбър от Гинемер. Всъщност подвизите ми все още не се бяха материализирали, но правех всичко възможно да се поддържам във форма. Всеки ден правех по половин час физкултура, половин час бягане и четвърт час вдигане на тежести и гири. Продължавах да жонглирам с шест топки и не губех надежда, че ще хвана и седмата. Продължавах също да работя по романа си „Европейско възпитание“ и четирите разказа, които трябваше да бъдат включени в корпуса на повествованието, вече бяха завършени. Твърдо вярвах, че човек може, в литературата, както и в живота, да пречупи света през вдъхновението си и да го върне към истинското му призвание, което е призванието на добре сътворено и добре обмислено произведение. Вярвах в красотата и следователно в справедливостта. Талантът на майка ми ме подтикваше да искам да й подаря онзи шедьовър на изкуството и живота, който тя толкова бе мечтала за мен, и за който толкова здраво бе работила и вярвала. Струваше ми се невъзможно да й бъде отказана справедливостта на сбъдването, защото ми се струваше изключено в живота чак толкова да липсва изкуство. Наивността и въображението й, вярата й в чудодействата, която я бе довела дотам да вижда в едно изгубено в някаква затънтена провинция на Източна Полша дете бъдещ голям френски писател и посланик на Франция, продължаваха да живеят в мен с цялата сила на добре разказаните истории. Все още приемах живота като литературен жанр.

В писмата си майка ми описваше моите подвизи, за които четях, признавам, с известно удоволствие. „Славни мой и обични синко, пишеше ми тя. Във вестниците четем с възторг и признателност разказите за твоите юначни подвизи. В небето на Кьолн, на Бремен, на Хамбург разтворените ти криле всяват ужас в сърцето на врага.“ Познавах я добре и добре разбирах какво искаше да каже. За нея всеки път, когато самолет на КВС бомбардираше дадена цел, аз бях на борда. Във всяка бомба разпознаваше моя глас. Бях на всички фронтове и карах врага да трепери. Едновременно преследвах и бомбардирах, и всеки път, когато английската авиация свалеше самолет, тя най-естествено ми приписваше тази победа. Пътеките между сергиите на пазара „Бюфа“ сигурно са кънтели от екота на моите подвизи. В края на краищата тя ме познаваше. Та нали прекрасно знаеше, че шампионата по пинг-понг в Ница през 1932-а го бях спечелил аз.

„Любими синко, цяла Ница се гордее с теб. Отидох при учителите ти в гимназията и ги осведомих. Радиото от Лондон ни говори какъв огън и жупел хвърляш над Германия, но е добре, че не споменават името ти. Това би могло да ми докара неприятности.“ В мислите на старата дама от Хотел — пансион „Мермон“ името ми беше във всяко комюнике от фронта, във всеки гневен вик на Хитлер. Седнала в стаичката си, тя слушаше „ВВС“, което й говореше само за мен, и почти виждах възторжената й усмивка. И никак не беше изненадана. Точно това и очакваше от мен. Винаги го е знаела. Винаги го е казвала. Винаги е била наясно кой съм аз.

Само едно ме притесняваше — през цялото това време аз не успявах да кръстосам шпага с врага. Още при първите ми полети над Африка отказът да ме оставят да спазя обещанието си бе ясно заявен и небето около мен се превърна отново в тенискорта на Имперския парк, където един обезумял млад клоун танцуваше будеща смях жига, докато преследваше неуловимите топки, под погледа на развеселената публика.

В Кано, Нигерия, самолетът ни попадна в пясъчна буря, докосна едно дърво и падна, като издълба метър дупка в земята, излязохме зашеметени, но невредими за голямо възмущение на служещите в КВС, тъй като по това време летателните машини бяха безценна рядкост, много по-безценна от живота на тия непохватни французи.

На другия ден, когато заех мястото си в друг самолет и с друг пилот, отново паднах, след като нашият „Бленхайм“ тръгна да излита, килна се на една страна и се запали, докато ние излязохме от пламъците едва-едва опърлени.

По това време имахме твърде много екипажи и малко самолети. Тъй като в Майдагури умирах от скука в пълно бездействие, прекъсвано единствено от дълго препускане на кон из пустинната равнина, помолих за разрешение и получих възможността да направя няколко съвместни полета по голямата въздушна магистрала Златен бряг-Нигерия-чад-Судан-Египет. Самолетите пристигаха в контейнери в Такоради, там ги сглобяваха, а след това прелитаха през цяла Африка до боевете в Либия.

Имах случай да направя само един съвместен полет, пък и моят „Бленхайм“ така и не пристигна в Кайро. Разби се на север от Лагос в равнината. На борда бях като пътник, за да се запозная с маршрута. Новозеландският ми пилот и щурманът загинаха. Аз нямах и драскотина, но не бях и добре. Има нещо отблъскващо в гледката на една смазана глава с продънено и изпонадупчено лице и в невероятната гмеж от мухи, с които пустинята винаги съумява да ви обгради. А хората изглеждат невероятно големи, когато се налага да им дълбаеш последен дом с голи ръце. Скоростта, с която мухите се скупчват и заблестяват на слънцето с всички съчетания, които синьото и зеленото правят с красивото червено, също е доста страшна.

След няколко часа жужаща близост нервите ми започнаха да не издържат. Когато самолетите, изпратени да ни търсят, започваха да се въртят около мен, размахвах ръце да ги гоня, объркал тяхното бръмчене с това на насекомите, които се силеха да кацат по устните и челото им.

Виждах майка ми. Стоеше с оборена на една страна глава и полупритворени очи. Притискаше сърцето си с ръка. Бях я видял в тази поза преди толкова години вече, по време на първата й инсулинова кома. Лицето й беше сиво. Сигурно е правила невъобразими усилия, но не й е стигнала сила, за да спаси всички синове по света. Успя да спаси само своя.

— Мамо — рекох, вдигайки очи. — Мамо.

Тя ме гледаше.

— Беше ми обещал да се пазиш — рече тя.

— Не пилотирах аз.

Все пак усетих порив да се бия. Сред провизиите ни на борда имаше чувал зелени африкански портокали. Влязох в пилотската кабина и ги взех. Още се виждам как, изправен до изгорелия самолет, жонглирам с пет портокала, въпреки сълзите, които от време на време замъгляваха зрението ми. Всеки път, когато паниката ме стисваше за гърлото, вземах портокалите и започвах да жонглирам. Не беше само за да се взема в ръце. Беше и въпрос на стил и предизвикателство. Това беше всичко, което можех да направя, за да заявя своето достойнство и върховенството на човека над всичко, което му се случва.

Останах там трийсет и осем часа. Открили ме в пилотската кабина със затворен покрив, в пъклена жега, в безсъзнание и наполовина дехидратиран, но без нито една муха по мене.

Така беше по време на целия ми престой в Африка. Всеки път, щом се устремях, небето ме отхвърляше с гръм и трясък, и ми се струваше, че в грохота на падането си, чувам изблик на глупашки присмехулен кикот. Сваляха ме на тепиха изненадващо редовно и изтърсен на задника си до изпотрошената машина и в джоба с последното писмо, в което майка ми говореше с непоклатима вяра за моите подвизи, увесвах нос, въздъхвах, а след това ставах и отново се опитвах с всички сили.

Не мисля, че за пет години война, половината от които с ескадрилата и прекъсвана само от престоите в болницата, съм извършил повече от четири или пет бойни мисии, за които днес си спомням със смътното чувство, че съм бил добър син. Месеците си вървяха в еднообразието на рутинните полети или на такива, които приличаха повече на градски транспорт, отколкото на легенда с позлатени краища. Разпределен с няколко другари в Банги, към ФЕА (Френска Екваториална Африка), да осигуряваме въздушната защита на една територия, застрашавана единствено от комарите, скоро раздразнението ни стигна дотам, да започнем да бомбардираме с гипсови бомби двореца на Губернатора, за да намекнем дискретно на властите за нашето нетърпение. Дори не бяхме наказани. След това се опитахме да станем нежелани, като организирахме по улиците на малкия град шествие от чернокожи граждани с плакати, гласящи: „Авиаторите — на фронта!“. Нервното ни напрежение се мъчеше да се освободи в игри, които често имаха трагични последствия. Луди акробатики на борда на уморени машини и нарочно търсене на опасността струваха живота на неколцина измежду нас. Стрелвайки се ниско над земята към стадо слонове в белгийско Конго, самолетът ни се блъсна в едно от животните и уби едновременно пилота и слона. Щом излязох от отломките на люсиола, бях посрещнат от удари с приклад и почти убит от един цивилен горски, чиито възмутени думи: „Никой няма право да се отнася така с живота“ задълго останаха в паметта ми. Бях почетен с петнайсет дни строг арест, който използвах, за да прекопая градинката на бунгалото си, където тревата поникваше всяка сутрин, по-скоро дори от брадата по бузите ми, а след това отново отидох в Банги и зачаках там, докато един приятелски жест на Астие дьо Вият най-сетне ми върна мястото в ескадрилата, която действаше на абисинския фронт.

Тъй че дължа да заявя ясно: нищо не направих. Нищо, най-вече като се сетим за надеждите и вярата на една стара жена, която ме очакваше. Борих се. Но не съм се бил истински.

Някои моменти, които изглежда съм преживял по онова време, напълно убягват от паметта ми. Един другар, Перие, чиито думи никога не бих подложил на съмнение, дълго след войната ми разказа, че когато късно една нощ се бил върнал в бунгалото, което по това време споделяхме с него във Фор Лами, ме намерил под мрежата за комари с дулото на револвера, долепено до слепоочието, и че едвам успял да се хвърли върху мен, за да отклони изстрела. Изглежда съм обяснил жеста си с отчаянието, което съм изпитвал от факта, че във Франция съм зарязал болната си, стара и немощна майка само за да дойда да гния тук ненужен, далеч от фронта, в този африкански пущинак. Не помня нищо от тази срамна случка и която никак не ми подхожда, тъй като в моментите на отчаяние, колкото опустошителни, толкова и мимолетни, се обръщам срещу външния свят и срещу себе си и признавам, че наместо да си отрежа ухото като Ван Гог, по-скоро в добрите си моменти бих се сетил за чуждите уши. Но трябва да добавя, че месеците, които предшестваха септември 1941-а са останали в ума ми като доста смътен спомен, заради лошия тиф, който ме хвана по това време и който ме доведе до последно причастие, изтри цели епизоди от паметта ми и накара лекарите да кажат, че дори да съм се бил оправел, никога нямало да си възвърна разсъдъка.

Тъй че, присъединих се към ескадрилата в Судан, но бойните действия в Етиопия вече приключваха, и тръгвайки от летище „Гордънс Трий“ в Хартум, вече не срещахме италиански изтребители, а няколкото стълба дим от противовъздушните оръдия в далечината приличаха на последните въздишки на победен човек. Връщахме се по залез, за да покиснем в двете нощни заведения, където англичаните бяха „интернирали“ две трупи унгарски танцьорки, изненадани в Египет от влизането на страната им във войната срещу Съюзниците, и призори тръгвахме на нова разходка без враг на хоризонта. Нищо не успях да дам. Можете да си представите с какво чувство на гнет и срам четях писмата, в които майка ми пееше за своята вяра и удивление. Вместо да се издигна до висотата на всичко, което тя очакваше от мен, се бях принизил до компанията на горките момичета, чиито красиви лица измършавяваха пред погледа ни под безмилостното майско суданско слънце. Непрекъснато изпитвах страшното чувство на безсилие и правех всичко, за да излъжа себе си и да си докажа, че не съм напълно лишен от мъжественост.