Ромен Гари
Обещанието на зората (28)

Глава XXVIII

Вече само няколко седмици деляха майка ми от нашивката на подофицер и можете да си представите с какво нетърпение чакахме и двамата да ни свикат под знамената. Бързахме — диабетът й се влошаваше и въпреки всякакви хранителни режими, които лекарите опитваха, количеството на кръвната захар понякога опасно се повишаваше. Тя направи нова инсулинова кома насред пазара „Бюфа“ и се върна в съзнание на сергията на господин Панталеони единствено заради бързината, с която той й изля подсладена вода в устата. Моят бяг срещу часовниковата стрелка започна да се пропива с отчаяние и литературата ми се повлия зле от това. От силно желание да ударя гонга някак тъй чудодейно, та светът да зяпне от възхищение, насилвах гласа си над своите възможности, от постоянно прицелване във величието пък изпадах в скърцане и надутост, надигах се на пръсти, за да видят всички колко съм висок, а излагах на показ единствено мащаба на своите претенции; решен да бъда гений, успявах само да изпадам в бездарие. Трудно е човек да пее вярно, когато усеща ножа до гърлото си. Роже Мартен дю Гар, поканен по време на войната да се произнесе по един от моите ръкописи, напълно основателно спомена нещо за „разбеснял се овен“. Майка ми вероятно отгатваше паническия характер на моята борба и правеше всичко по силите си, за да ми помогне. Докато изглаждах изречения, тя се бореше с персонала, с агенциите, с екскурзоводите, разправяше се с капризни клиенти; докато призовавах вдъхновението да се прояви в мен чрез някой умопомрачителен по своята дълбочина и оригиналност сюжет, тя ревниво бдеше нищо да не смути творческите ми напъни. Пиша тези редове без срам, без угризения и без капка омраза към себе си: само се прекланям пред нейната мечта, пред единственото й основание да живее и да се бори. Тя искаше да бъде велика артистка и аз правех каквото можех. В своята припряност да я успокоя и да й докажа собствената си стойност, но вероятно най-вече за да успокоя себе си и да избягам от паниката, която ме бе обхванала, понякога слизах в кухните (обикновено пристигах навреме, за да прекратя поредната й яростна кавга с главния готвач), за да й поднеса на място някой още топъл-топъл откъс, който според мен се беше получил особено добре. Ядът й незабавно стихваше, тя с царствен жест приканваше главния готвач към тишина и внимание и ме изслушваше с дълбоко задоволство. Бедрата й бяха целите надупчени от инжекциите. Два пъти дневно сядаше някъде с цигара на устните, вземаше спринцовката с инсулин и забиваше иглата в плътта си, а в същото време продължаваше да дава нареждания на персонала. Надзираваше с обичайната си енергия работите да вървят, не приемаше никакво отпускане в обслужването и се опитваше да научи английски, за да успява да се ориентира по-лесно в желанията, фобиите, маниите и капризите на клиентелата от другата страна на Ламанша. Усилията, които правеше, за да бъде любезна, усмихната и винаги съгласна с всякаквите туристи, вървяха право срещу нейната открита и импулсивна природа и още повече утежняваха състоянието на нервите й. Пушеше по три пакета „Голоаз“ на ден. Вярно, че никога не довършваше цигарата. Смачкваше я едва запалена и веднага палеше друга. Беше изрязала от някакво списание снимка на военен парад, показваше я на клиентите и най-вече на клиентките и ги караше да се възхищават на красивата униформа, която след няколко месеца щеше да бъде и моя. Много трудно ми беше да изкрънкам разрешението й да помагам в ресторанта, да сервирам на маса или да нося сутрин закуските по стаите, както правех преди: смяташе подобна дейност за несъвместима с офицерския ми чин. Често сама вдигаше куфара на някой клиент и се опитваше да ме избута, щом опитах да й помогна. Но беше видно по едно особено, ново веселие, което я обхващаше сега и по сякаш победоносната усмивка, с която ме гледаше, как има усещането, че почти е стигнала до целта и как не може да си представи по-хубав ден в живота си, от деня, в който щях да се върна в Хотел — пансион „Мермон“, облечен във внушителната униформа.

Постъпих в Салон-дьо-Прованс на 4 ноември 1938-а. Бях заел мястото си във влака на новобранците, цяла тълпа родители и приятели изпращаха младежите до гарата, но единствено майка ми бе въоръжена с трибагреник, който непрестанно развяваше и от време на време се провикваше: „Да живее Франция“, което ми костваше неприязнени и насмешливи погледи. „Наборът“, който постъпваше, блестеше с липсата на въодушевление и с убедеността, която събитията през 1940-а напълно щяха да потвърдят, че ги принуждават да участват в някаква „тъпанарска игра“. Спомням си един новобранец, който, подразнен от патриотарските и високопарни прояви на майка ми, толкова противоречащи на добрите антимилитаристични традиции на момента, измърмори:

— Вижда се, че тая не е французойка.

Тъй като вече и на самия мен ми беше дошло нагорно и сам бях раздразнен от невъздържаните пориви на старата дама с трибагреника, бях много щастлив, че мога да взема тази забележка като претекст, за да се разтоваря и да фрасна една здрава главичка в носа на момчето срещу мен. Скоро сбиването се превърна във всеобщо, виковете „фашист“, „предател“ и „долу армията“ кънтяха от вси страни, влакът потегли, а знамето продължаваше да се вее отчаяно на перона, та едвам успях да се покажа на вратата и да махна с ръка, преди отново да се хвърля решително в изпратеното ми от провидението меле, което ми позволи да избегна момента на сбогуването.

Със самото си постъпване младежите, преминали висшата военна подготовка, трябваше да бъдат насочени към военновъздушното училище в Авор. Оставиха ме в Салон-дьо-Прованс близо шест седмици. На всичките ми въпроси офицерите и подофицерите вдигаха рамене: нямали заповеди по отношение на мен. Писах запитване след запитване по йерархичната стълбица, всичките започващи с „Имам честта да се обърна към височайшето ви благоволение…“, както ме бяха учили. Нищо. В крайна сметка един особено почтен лейтенант се заинтригува от моя случай и присъедини своя протест към моя. Бях изпратен в училището в Авор, където пристигнах със закъснение от един месец за курс на обучение с обща продължителност три месеца и половина. Не се обезсърчих от закъснението, което се налагаше да наваксвам. Бях пристигнал. Най-сетне бях пристигнал. Захванах се да уча с настървение, на каквото не се смятах способен, и с малкото изключение на теорията на компаса, настигнах другите момчета, без да блестя особено в отделните дисциплини, като изключим същинската работа във въздуха и подаването на команди на терен, при което внезапно открих у себе си цялото властно присъствие на майка ми в движения и глас. Щастлив бях. Обичах самолетите, най-вече самолетите от онази отминала епоха, които все още разчитаха на човека, имаха нужда от него и не изглеждаха безлични като днес, когато е напълно очевидно, че безпилотният самолет е само въпрос на време. Обичах дългите часове, които прекарвахме на тренировъчния терен, облечени в кожените гащеризони, в които се намъквахме с голяма мъка — жвакахме из калта на Авор, стегнати в кожата като в броня, с шлемове, ръкавици и очила, вдигнати на челото, и се катерехме до пилотските кабини на добрите стари „Потез–25“, прилични на товарни коне и с приятния мирис на машинно масло, за който ноздрите ми още пазят спомен и носталгия. Представете си как един кандидат-офицер лети, надвесен наполовина от пилотската кабина на „Бръмбар“, развиващ сто и двайсет в час, или пък ръководи с ръка, изправен в носовата част на самолета, пилот на биплан „Лео–20“^[1], дългите черни крила на който порят въздуха с цялото изящество на престаряла калинка, и ще разберете как година преди „Месершмит–110“ и година и половина преди битката за Англия обучението за въздушен наблюдател особено удачно и надеждно ни подготвяше за войната през 1914-а с познатия на всички резултат.

В подобни забавления времето мина бързо и най-сетне стигнахме до големия ден на „гарнизонното дипломиране“, на което щяха тържествено да обявят класирането и местоназначението на всеки.

Военният шивач вече беше обиколил стаите и униформите ни бяха готови. За да покрия разходите си по екипировката, майка ми бе изпратила сумата от петстотин франка, които бе взела назаем от господин Панталеони от пазара „Бюфа“. Големият ми проблем беше фуражката. Фуражките можеха да бъдат поръчвани в два модела: с къса и с дълга козирка. Не успявах да избера. Дългата козирка ми придаваше нахакан вид, много вървежен по онова време, но пък късата ми стоеше по-добре. В крайна сметка избрах нахакания вид. Освен това след хиляди безплодни опити успях да си изфабрикувам тънък мустак, много модерен сред пилотите, и с онези позлатени крилца на гърдите — е, не споря, сигурно можеше да се открие и нещо по-добро на пазара, но никак, ама никак не се оплаквах.

Гарнизонното се проведе в атмосфера на радостно предусещане. Имената на наличните гарнизони бяха изписани на черната дъска — Париж, Маракеш, Мекнес, Белия дом^[2], Бискра… Според реда на класиране, всеки можеше да направи своя избор. Първите по традиция избираха Мароко. Аз пламенно се надявах да съм достатъчно добре класиран, за да получа назначение в Южна Франция и да мога да си ходя възможно най-често до Ница, та да се показвам с майка ми под ръка по „Разходката на англичаните“ и на пазара „Бюфа“. Въздушната база във Фаянс ми изглеждаше най-подходяща за моите намерения и докато момчетата ставаха и изразяваха своите желания, аз с тревога следях на таблото какво се случва с нея.

Имах основания да се надявам на прилично класиране и слушах с вяра как капитанът обявява имената.

Десет имена, петдесет имена, шейсет имена… Фаянс май щеше да ми избяга.

Бяхме общо двеста и деветдесет момчета.

Фаянс я глътна осемдесетият по ред. Сто и двайсет имена, сто и петдесет имена, двеста имена… И нищо. Тъжните и оваляни в кал бази на Севера приближаваха към мен със страшна скорост. Не беше бляскаво, но пък не бях длъжен да уведомявам майка ми кой поред съм се класирал при завършването.

Двеста и петдесет, двеста и шейсет имена… внезапно ужасяващо предчувствие смрази сърцето ми. Още усещам как по челото ми започва да избива студена капка пот. Не, не беше спомен: току-що, двайсет години по-късно, я изтрих с длан. Рефлексът на Павлов, предполагам. Не мога да си спомня за този отвратителен миг, без на слепоочието ми и днес да избие капка пот.

От близо триста кандидат — наблюдатели, единствен аз не бях произведен в офицерски чин.

Не бях произведен дори сержант, нито дори младши сержант, противно на всички обичаи и на правилника — повишиха ме в ефрейтор.

В часовете след гарнизонното се мятах в кошмар, в непоносима мъгла. Стоях прав до изхода, заобиколен от другарите ми, притихнали и унили. Цялата ми енергия бе насочена към това да ме държи изправен, да запази човешкото ми лице, да не ми позволи да рухна. Мисля, че дори се усмихвах.

Обикновено такава тесла от страна на командването към курсант с удостоверение за висша военна подготовка и преминал стажа, се прилагаше единствено по дисциплинарни причини. Двама кандидат-пилоти бяха „спрени“ с такива мотиви. Но моят случай нямаше как да е такъв: никога не бях получил дори най-дребна забележка. Бях изпуснал началото на стажа, но не по своя воля, пък и началникът на бригадата ми, лейтенант Жакар, млад възпитаник на „Сен Сир“^[3], хладнокръвен и порядъчен, ми бе казал, а по-късно и потвърдил писмено, че бележките ми, въпреки закъснението, с което военните власти ме бяха препратили в Авор, в пълна степен обосновават кандидатурата ми за офицерски чин. Какво ли се беше случило? Какво ли се случваше? И защо ме бяха задържали шест седмици в Салон-дьо-Прованс в разрез с правилата?

Стоях със свито гърло и напълно изгубен пред сфинкса, чието лице този път беше обикновено човешко, и се опитвах да разбера, да си представя, да разтълкувам, докато другарите ми, мълчаливи или възмутени, се бутаха да ми стиснат ръка. Усмихвах се: оставах верен на собствения си персонаж. А мислех, че ще умра. Виждах пред себе си лицето на майка ми, виждах я и права на перона на гарата в Ница гордо да вее трибагреника. В три следобед, както си лежах на дюшека и втренчено гледах тавана, младши сержант Пиай — Пией? Пай? — влезе при мен. Не го познавах. Никога преди това не го бях виждал. Не беше от летателния състав и драскотеше по хартията в някаква канцелария. Застана там, до леглото ми, с ръце в джобовете. Носеше кожено яке. „Няма право — рекох си — кожените якета са само за летателния състав.“

— Искаш ли да знаеш защо си прецакан?

Погледнах го.

— Защото си натурализиран. И натурализацията ти е скорошна. Три години не са много. Всъщност теоретично би трябвало да си син на натурализиран или натурализиран поне от десет години, за да служиш като пилот. Но правилото никога не е било прилагано.

Вече не помня какво му казах. Мисля, че беше „Аз съм французин“ или нещо подобно, защото той ми рече със съжаление:

— Най-вече си тъп.

Но не си тръгваше. Изглеждаше възмутен и бесен. Може да беше някой като мен и да не можеше да търпи несправедливост, каквато и да е тя.

— Благодаря — казах му.

— Задържали са те месец в Салон, защото са те проучвали. След това е имало обсъждания дали да те оставят да станеш пилот, или да те прехвърлят в пехотата. В крайна сметка в Министерството се произнесли с да, а тук с не. Прецакали са те на любовната бележчица.

„Любовната бележчица“ беше окончателната оценка, която даваха от школата, според вашата благонадеждност и без възможност за обжалване, без обяснения и независимо от изпитите.

— Не можеш дори да се оплачеш: всичко си е редовно.

Продължавах да лежа по гръб. Той остана още малко.

Това момче не умееше да изразява своите симпатии.

— Не се коси — рече ми той.

И добави:

— Ще им разкажем играта!

За пръв път чувах този израз, употребен от френски войник за френската армия: досега мислех, че е предназначен само и единствено за германците. Самият аз не изпитвах нито омраза, нито озлобление, само желание да повърна, и за да се преборя с гаденето, се опитвах да мисля за Средиземноморието и неговите красиви момичета, затварях очи и се криех в обятията им, където нищо не можеше да ме засегне и никой нищо не ми отказваше. Стаята около мен беше празна, но си имах компания. Божествата — маймуни от детството ми, от които майка ми ме бе изтръгнала с толкова усилия, и беше сигурна, че са останали далеч зад нас, в Полша или в Русия, внезапно се бяха изправили над мен от френската земя, която смятах запретена за тях, и сега чувах как глупашкият им смях се извисява в страната на разума. В гадния номер, който ми бяха извъртели, никак не беше трудно да видя ръката на Тотош, бога на глупостта, онзи, който скоро щеше да превърне Хитлер в господар на Европа и да отвори портите на страната за немските танкове, след като успееше да убеди Генералния ни щаб, че военните теории на някой си генерал Де Гол са врели-некипели. Но най-вече Филош разпознавах тук, дребнобуржоазния бог на посредствеността, на презрението и предразсъдъците, и онова, което късаше сърцето ми бе, че в този случай той беше в униформа и фуражка с емблемата на нашите военновъздушни сили. Понеже, както винаги, не успявах да виждам враговете си у хората. По някакъв неясен и необясним начин се чувствах съюзник на същите онези, които ме бяха ударили в гръб. Прекрасно осъзнавах социалните, политически и исторически причини, които ми бяха донесли това унижение, и ако бях решен да се боря срещу тези отрови, очите ми се вдигаха към една по-висша победа. Не знам дали у мен дреме някакъв примитивен, езически елемент, но при най-малкото предизвикателство се обръщам винаги навън и със свити юмруци се опитвам да отстоявам мястото си в стария ни човешки бунт, виждам живота като дълга щафета, при която всеки от нас, преди да падне, трябва да пренесе далеч напред предизвикателството да бъде човек, не признавам неотменността на нашите биологични, интелектуални и физически ограничения; надеждата ми е почти безгранична, и толкова вярвам в добрия изход от битката, че понякога кръвта на целия човешки род запява в мен, започва да ми се струва, че грохотът на моя брат Океана идва откъм моите вени, и тогава усещам такова веселие, пиянство от надежда и увереност в победата, че по земята, цяла покрита с щитове и изпотрошени мечове, се усещам като призори преди първа битка. Най-вероятно това произтича от някакъв вид глупост или наивност, елементарна и първична, но неустоима, която сигурно съм наследил от майка ми и напълно осъзнавам; която ме вади от релси, но и срещу която нищо не мога да сторя, и тя усложнява задачата ми, щом стане наложително да загубя надежда. Почти никога не успявам, така да се каже, и се налага да лицемеря. В сърцето ми винаги остава една атавистична искра вяра и оптимизъм и за да се възпламени тя, е достатъчно мракът около мен да се сгъсти съвсем. Стига хората да се покажат глупави до сълзи, стига униформата на френския офицер да се превърне в гнездо на тесногръдие и малоумие, стига човешките ръце, френските, германските, руските или американските, да се окажат покрити с невъобразима мръсотия, неправдата започва да ми се вижда дошла от другаде и хората ми се струват нейни жертви в още по-голяма степен заради това, че се явяват и нейни инструменти. В най-тежките мигове на политическия и военен сблъсък не спирам да си мечтая за някакъв общ фронт с врага. Егоцентризмът ми ме прави напълно неспособен да водя братоубийствени войни и не виждам каква победа бих могъл да изтръгна от хората, които в основни линии споделят съдбата ми. Не успявам също така да бъда изцяло политическо животно, защото непрестанно се разпознавам във всички свои неприятели. И това ако не е недъг.

Стоях там проснат на леглото, цял напрегнат в своята младост, и се усмихвах, и помня също, че внезапно тялото ми се надигна в буйна физическа потребност и повече от час се борих с първичния див порив на кръвта.

Колкото до хубавците капитани и техния удар с кинжал, видях ги пет години по-късно, още си бяха капитани, но не бяха чак такива хубавци. На гърдите им не бе цъфнала ни най-дребна лентичка и гледаха с доста странен вид онзи, другия капитан, който ги приемаше в кабинета си. По това време бях Съратник на Освобождението, кавалер на Почетния легион, носител на Военния кръст и не правех нищо, за да го скрия — изчервявам се много по-лесно от яд, отколкото от скромност. Поговорих известно време с тях и си припомнихме някои неща от Авор — безобидни неща. Не изпитвах никаква враждебност по техен адрес. Отдавна вече бяха умрели и погребани.

Друго, доста неочаквано следствие от моя провал бе, че от този миг нататък истински се почувствах французин, ударът с вълшебната пръчица по главата наистина ми бе помогнал да се асимилирам.

Най-сетне осъзнах, че французите не са отделна раса, че не ме превъзхождат, че и те могат да бъдат смешни и глупави — накратко, че безспорно сме братя.

Най-сетне разбрах, че Франция е съставена от хиляди лица, че има и красиви, и грозни, благородни и противни, и че трябва да избера онова от тях, което според мен най-много й отива. Мъчех се, без да успея напълно, да се превърна в политическо животно. Взех страна, избрах на какво да бъда верен, не се оставих повече да бъда заслепяван от пряпореца, а търсех да позная лицето на онзи, който го носи.

Оставаше майка ми.

Не се решавах да й съобщя новината за своя провал. Колкото и да си повтарях, че е свикнала да получава ритници в лицето, все пак се чудех как по-милостиво да й нанеса такъв ритник. Имахме седмица отпуск, преди да се присъединим към съответните ни гарнизони, и аз се качих на влака, без да съм взел никакво решение. Щом стигнахме до Марсилия, ме обзе желание да сляза от влака, да дезертирам, да постъпя на някой товарен кораб или в Чуждестранния легион и да изчезна завинаги. Мисълта за похабеното и сбръчкано лице, вдигнало към мен големите си, съсипани от горест и неразбиране очи, беше нещо, което не можех да понеса. Напъна ме да повръщам и едва успях да се завлека в тоалетната. По целия път от Марсилия до Кан повръщах като куче. Чак десетина минути преди влизането в гарата на Ница ми дойде същинско вдъхновение. Онова, което трябваше да пощадя на всяка цена, беше образът на Франция, „родина на всяка правдина и хубост“, в ума на майка ми. Решен бях да го сторя на каквато и да било цена. Франция трябваше да остане чиста — майка ми не би могла да преживее подобно разочарование. Като я познавах, както я познавах, ми хрумна една много проста и много правдоподобна лъжа, която не само щеше да я утеши, но и да затвърди възвишената представа, която имаше за мен.

Щом пристигнах на улица „Данте“, видях трибагреникът да се вее върху прясно пребоядисаната фасада на Хотел — пансион „Мермон“. А не беше ден на национален празник — един поглед към фасадите на околните сгради го потвърди.

Внезапно осъзнах какво казва това знаме: майка ми бе украсила в чест на завръщането у дома на сина си, прясно произведен в чин младши лейтенант от Военновъздушните сили.

Спрях таксито. Едва платих, и отново ми се догади. Останалата част от пътя извървях с омекнали колене и дишах дълбоко.

Майка ми ме чакаше във фоайето на хотела, зад малкия плот в дъното.

Един поглед към униформата ми на обикновен войник с прясно пришитата червена нашивка на ефрейтор на ръкава, и устата й се отвори, и отново погледът на недоумяващо животинче, който никога не съм можел да понеса у човек, животно или дете, се вдигна към мен… бях килнал каскета над едното око, бях си сложил маската на врял и кипял, усмихнах се загадъчно и след кратичка прегръдка й рекох:

— Ела. Случва ми се нещо много забавно. Но не бива да ни чуят.

Завлякох я в ресторанта, в нашето ъгълче.

— Не ме произведоха в младши лейтенант. Единствен от триста души, само аз не бях произведен. Дисциплинарна и временна мярка…

Горкото й лице чакаше, изпълнено с вяра, готово да повярва и да се съгласи…

— Прелъстих жената на коменданта на школата. Не успях да се въздържа. Патрулът ни е издал. Съпругът настоя за наказание…

По горкото й лице за миг се изписа колебание. А след това старият романтичен инстинкт и споменът за Анна Каренина надвиха над всичко друго. Усмивка пробяга по устните й, както и израз на дълбоко любопитство.

— Имаш ли снимка?

Не, нямах снимка.

— Ще ми изпрати.

Майка ми ме загледа с нечувана гордост.

— Дон Жуан! — провикна се тя. — Казанова! Винаги съм го казвала!

Усмихнах се скромно.

— Съпругът можеше да те убие!

Свих рамене.

— С любов ли те обича?

— С любов.

— Ами ти?

— О, нали знаеш — отвърнах с отракан вид.

— Не бива да си такъв — рече майка ми без капка убедителност. — Обещай ми, че ще й пишеш.

— О, ще й пиша.

Майка ми се замисли за миг. Нова мисъл прониза ума й:

— От триста — единственият, който не е бил произведен в лейтенант! — рече тя с безгранично възхищение и гордост.

Изтича да донесе чай, конфитюр, сандвичи, сладкиши и плодове. Седна на масата и подсмръкна дълбоко със силно задоволство.

— Разкажи ми всичко — заповяда.

Майка ми си ги обичаше красивите истории. Колко много съм й ги разказвал.