Джеймс Дашнър
В обгорените земи (62)

62

Бренда гледаше Томас с разширени от страх очи, лицето й бе изкривено от болка, докато мъжът я влачеше по металния под на берга. Към отвора и сигурната смърт.

Някъде по средата на пътя Томас реши, че е време да действа.

Хвърли се напред и подкоси мъжа с удар през коленете. Оръжието изтрополя на пода до него. Бренда падна на другата страна, но Тереза притича и я улови навреме, преди да е доближила опасния ръб. Томас притисна с лакът шията на мъжа и потърси с другата пистолета. Напипа го, сграбчи дръжката и го дръпна към себе си. След това скочи, стиснал пистолета с две ръце, и го насочи към проснатия по гръб мъж.

— Никой няма да умира — заяви той задъхано, все още изненадан от това, което бе сторил. — Ако не сме направили достатъчно, за да преминем проклетия ви тест, значи сме се провалили. Но край на изпитанията. — Докато го казваше, се зачуди дали точно това не е трябвало да стане. Но вече нямаше значение, тъй като бе взел своето решение. Край на безсмислените убийства и загубата на хора.

Изражението на мъжа омекна и на устните му дори се появи лека усмивка. Той се изправи и зашари с ръка по стената. В същия миг вратата на хангара започна да се затваря под звуците на металическо стържене. Никой не каза нищо, докато отворът не изчезна и заедно с него утихна нахлуващият вятър.

— Името ми е Дейвид — представи се мъжът и в настъпилата тишина гласът му прозвуча някак твърде силно. — И не се безпокой, прав си. Свърши се. Всичко свърши.

Томас кимна насмешливо.

— Да, чували сме го и преди. Само че този път говоря сериозно. Няма да ви позволим да ни третирате като опитни зайчета. Не играем повече.

Дейвид огледа бавно лицата на другите, вероятно за да провери дали са съгласни с казаното от Томас. Но Томас не смееше да откъсне поглед от него. Нека се увери, че всички го подкрепят.

Накрая Дейвид отново погледна към него и пъхна ръце в джобовете си.

— Това, което все още не разбирате, е, че всичко, което се случи и което предстои да се случи, е планирано предварително. Но ти си прав — изпитанията свършиха. Сега ще ви откараме на безопасно място — на истинско безопасно място. Няма повече измами. Мога да ви обещая само едно. Когато научите защо ви накарахме да преминете през всичко това и защо е толкова важно повечето от вас да оцелеят, ще разберете. Обещавам ви, че ще разберете.

Миньо изсумтя.

— Това е най-голямото цопло, което съм чувал през живота си.

Томас почувства облекчение, че приятелят му не е изгубил и частица от предишния си плам.

— А как стои въпросът с лечението? Нали ни обещахте? За нас и за тези двамата, които ни помогнаха да стигнем дотук. Как иначе да вярваме на всяка ваша дума?

— Мислете каквото си искате — отвърна Дейвид. — Но оттук нататък всичко ще се промени и вие ще получите обещаното лечение. Веднага щом се върнем в щаба. Можеш да задържиш оръжието, ако искаш — дори ще раздадем и на останалите. Но ви уверявам, че няма с кого да се биете, нито ви чакат изпитания, които да пренебрегвате или отказвате. Нашият берг ще се приземи, ще видите, че сте на сигурно място, че ви лекуват, а после може да правите каквото поискате. Единственото, което ще ви помолим, е да слушате. Само да слушате. Защото, сигурен съм, че поне ви интересува заради какво е всичко това.

Томас едва се сдържа да не кресне гневно на мъжа, но знаеше, че няма смисъл.

— Край на игрите — повтори той със спокоен глас.

— Защото при първото съмнение от наша страна за нови неприятности — добави Миньо, — започваме да стреляме. Ако това означава, че ще умрем — така да бъде.

Дейвид се ухили широко.

— Знаете ли, това също бе предсказано от нас. — Той посочи с ръка малката врата, водеща към вътрешността. — Ще заповядате ли?

— И каква е следващата точка от противната ви програма? — попита Нют.

— Помислих, че може би ще искате да се нахраните и да се изкъпете. Да поспите. — Мъжът заобиколи бавно групата от момчета и момичета. — Чака ни дълъг полет.

Томас и останалите се спогледаха. Но в края на краищата всички последваха непознатия. Вярно бе, че нямаха и друга възможност.