Джеймс Дашнър
В обгорените земи (45)

45

Завъртяха го на земята, докато нахлузиха чувала до краката му. След това го омотаха с въже и стегнаха възела над главата му.

Томас усети, че въжето се затяга, после издърпа главата му нагоре. Предполагаше, че момичетата са стиснали двата края, което можеше да означава само едно — щяха да го влачат. Повече не можеше да понася това положение и започна да се извива и да вика:

— Тереза! Не постъпвай така с мен!

Този път го удариха с юмрук в корема и той изпъшка. Опита се да се превие, но не можеше заради проклетия чувал. Призля му, едва се сдържа да не повърне.

— Тъй като очевидно не те е грижа за себе си — чу гласа на Тереза, — проговориш ли отново, ще започнем да стреляме по приятелите ти. Ясно ли ти е?

Томас не отговори, само изхлипа болезнено. Наистина ли вчера вярваше, че животът му е започнал да се оправя? Бяха го излекували, беше се измъкнал от града на побърканяците и до безопасното място оставаха само няколко дена път. Трябваше да е по-голям реалист след всичко преживяно досега.

— Повече няма да предупреждавам! — извика Тереза. — Ако някой тръгне след нас, пускаме стрелите!

Томас едва различаваше очертанията й пред себе си. Тя коленичи до него и доближи уста до чувала. След това зашепна:

— Пречат ми да разговарям с теб телепатично. Помни какво ти казах — имай ми доверие.

Томас бе толкова изненадан, че направо зяпна.

— Какво му приказваш? — попита едно от момичетата, които държаха въжето.

— Нека знае колко се наслаждавам на моето отмъщение. Нещо против?

Томас не бе я чувал да говори толкова арогантно. Или беше наистина много добра актриса, или ставаше нещо необяснимо. Като раздвоение на личността например.

— Радвам се, че се забавляваш — отвърна момичето. — Но трябва да побързаме.

— Зная — рече Тереза. Тя сграбчи Томас за главата и го дръпна рязко. После неочаквано отново допря устни в чувала. — Стискай още малко. Скоро ще свърши.

Томас не знаеше какво да мисли. Дали пък не му се подиграваше?

Тя го пусна и се изправи.

— Добре, да се махаме. А ти гледай да удариш колкото се може повече камъни по пътя.

Момичетата тръгнаха напред и го задърпаха след себе си. Усещаше грубата и неравна земя под чувала. Зеблото почти не предпазваше тялото му. Болеше го навсякъде. Той се изви и се опита да посреща ударите с подметки. Но си даваше сметка, че няма да издържи още дълго.

Тереза вървеше до него, докато го влачеха. Едва различаваше очертанията й през дупките в чувала.

После Миньо извика нещо, но Томас не успя да различи думите му. Той обаче продължаваше да вика и най-сетне Томас долови — сред обидите и оскърбленията към момичета, че казва „ще те намерим“, „дойде времето“ и „оръжия“.

Тереза за пореден път стовари юмрук в корема му и гласът на Миньо замлъкна.

През пустинята и неравните камънаци тялото на Томас продължаваше да подскача, теглено от двете момичета.

Какви ли не ужасни картини се редяха в ума на Томас, докато го влачеха. Краката му отслабваха с всяка изминала секунда и знаеше, че скоро няма да може да се предпазва от ударите. Представяше си на какво ли е заприличала кожата му.

Но това едва ли имаше значение, след като възнамеряваха да го убият.

Тереза му бе казала да й има доверие. И въпреки случилото се от последния час той се опитваше да й вярва. Възможно ли бе обаче всичко, което бе направила, откакто се появи в компанията на група Б, да е само театър? Ако не е, защо продължаваше да му шепне, че трябва да й се довери?

Скоро вече му бе трудно да се съсредоточи заради болката. Мислите му бяха изцяло заети как да се предпазва, преди да са го одрали напълно.

Спаси го планината.

Когато поеха по стръмния склон, стана ясно, че е далеч по-трудно да го влачат, отколкото по равния терен. Опитаха се да го дърпат на резки тласъци, като си почиваха и отново го теглеха за по няколко крачки. Най-сетне Тереза заяви, че ще е по-лесно, ако го носят за глезените и раменете. И че трябва да го правят на смени.

На Томас му хрумна една толкова очевидна мисъл, че се усъмни да не би да е пропуснал нещо важно.

— Защо просто не ме оставите да вървя? — извика той със сподавен глас. — Нали имате оръжия? Какво мога да ви сторя?

Тереза го изрита в хълбока.

— Млъквай, Томас. Не сме глупачки. Ще те влачим, докато твоите приятелчета престанат да ни виждат.

— Какво? Защо? — не се сдържа той.

— Защото така ни е наредено. А сега си затваряй устата!

— Защо му го каза? — попита едно от момичетата.

— Че какво значение има? — тросна се Тереза. — И без това ще го убием. Кого го е грижа, че знае какво ни е било наредено?

„Наредено — помисли си Томас. — От ЗЛО“.

Друго момиче се обади:

— Вече едва ги различавам. Веднага щом стигнем онази цепнатина, ще ги изгубим от поглед и никога няма да могат да ни намерят. Дори и да ни последват.

— Добре — рече Тереза. — Там ще го оставим да върви.

Няколко чифта ръце сграбчиха Томас и го повдигнаха. Той успя да различи през чувала, че Тереза и три от момичетата го носят. Те си проправяха път между канарите и покрай самотните дръвчета. Томас чуваше тежкото им дишане и подушваше потните им тела. Започваше да ги мрази все повече с всяко подрусване. Дори Тереза. Опита за последен път да я повика мислено, да спаси вярата си в нея, но не получи отговор.

Някъде около час вървяха нагоре по планината — като спираха от време на време, за да се сменят момичетата, които го носеха. Беше изминало два пъти повече време, откакто се разделиха с езерните. Слънцето се бе издигнало достатъчно в небето, за да започне да става опасно, горещината бе нетърпима. Малко след това заобиколиха масивна стена, теренът се поизравни и тогава навлязоха в сянка. Хладината бе приятно облекчение.

— Е, добре — въздъхна Тереза. — Пуснете го.

Те го захвърлиха безцеремонно на твърдата земя. От удара дъхът на Томас секна и той остана да лежи замаян, докато го развързваха. Не след дълго изхлузиха чувала през главата му.

Той се огледа, като мигаше слепешката. Тереза и спътничките й вече бяха насочили оръжията си към него. Това му се стори нелепо.

— Сигурно много ви е страх от мен — обяви в неочакван порив на смелост, — след като сте двайсет въоръжени момичета, а аз нямам никакво оръжие.

Тереза замахна с копието.

— Чакай! — извика Томас и тя спря. Той разпери ръце и бавно се надигна. — Виж, не смятам да предприемам каквото и да било. Просто ме отведете там, накъдето сме тръгнали, и после може да се разправите с мен. Да ме убиете като добро момче. И без това няма за какво толкова да живея.

Докато произнасяше тези думи, бе втренчил поглед в нея. Все още се надяваше, че нещата най-сетне ще започнат да се изясняват.

— Хайде — подкани Тереза. — Всичко това взе да ми омръзва. Да влезем в прохода и да опитаме да се наспим, докато е светло. А довечера ще продължим навътре.

— А какво ще правим с този тип? — попита мургавото момиче.

— Не бери грижа, ще му видим сметката — отвърна Тереза. — Ще го убием, точно както ни наредиха. Това е наказанието му, задето постъпи така с мен.